Катастрофалните наводнения в Западна Германия и Белгия вече отнеха живота на най-малко 185 души. Телевизионните репортажи и социалните мрежи са пълни с кадри на жертви и на хора, изпаднали в шок. Цели общини като Шулд, село на завоя на река Ахр, бяха опустошени за минути. В Блесем, близо до Кьолн, водата нахлу в кариера за чакъл, след като са се срутили преградите срещу наводнения, което на свой ред предизвика кално свлачище, погълнало част от града. Дори тези, които живеят далеч от реките и потоците, вече могат да видят как вещите им биват отнасяни от течението.
Само допреди дни малцина от онези, които са загубили близките си или внезапно са се оказали бездомни, дори са можели да си представят наводнения от такъв катастрофален мащаб. Леките до умерени наводнения през пролетта и лятото не са нищо необичайно за Северна Европа – и инфраструктурата обикновено е проектирана така, че да издържа на тях. Но мащаба на последните наводнения далеч надхвърля всички рекорди. На някои места нивото на реките вече не можеше да бъде измерено, тъй като съоръженията бяха напълно потопени: смяташе се, че е невъзможно водата някога да се покачи до такова ниво. Въпросът сега е колко дълго частно организираната застрахователна система ще може да изплаща натрупаните милиардни загуби, причинени от климатичния хаос, преди да се срине или да дестабилизира финансовата система. Човешките и икономическите рискове от екстремни метеорологични явления стават все по-неизчислими – не само за отделните хора, но и за обществото като цяло.
Връзката между увеличаването на екстремните метеорологични явления и предизвиканата от човека климатична катастрофа не е просто статистическа. Механизмът, който води до все по-тежки екстремни метеорологични явления в умерените ширини, също бива разбиран все по-добре: Меките метеорологични условия, които преобладават в Северна Европа и други региони с умерен климат, се създават от редуването на области с високо и ниско налягане. Те се създават от разликата в температурата между Арктика и субтропиците, която заедно с въртенето на Земята генерира полярно струйно течение, подпомагащо постоянното им движение на Изток. Но тъй като арктическата ледена покривка през лятото намалява, количеството слънчева светлина, отразена обратно в космоса, също намалява. Това води до внезапно затопляне на полярния регион. По този начин температурната разлика става по-малка, а струйното течение отслабва и образува стационарни вълни. Това от своя страна води до задържане на области с високо или ниско налягане на едно място в продължение на седмици.
Резултатът: или екстремна суша, или екстремни валежи в конкретен регион, което представлява огромна тежест за човешкото здраве, инфраструктурата и селското стопанство. Появата на тези стационарни вълни също така увеличава риска от многократни сривове в северното полукълбо – и по този начин от глобален глад.
Последните наводнения върнаха климатичната криза в общественото съзнание по осезаем и болезнен начин. Но Германия далеч не е положително изключение, а нейната политика по отношение на климата е също толкова противоречива, колкото и на която и да е индустриална държава от глобалния Север.
Неосъщественият зелен преход
Екологичните въпроси оформят политическия пейзаж на Германия още от края на 70-те години на миналия век, когато силно екологично движение се обединява с елементи на Новата левица в една от най-големите и успешни зелени партии в света.
Зелените имат заслуга за това, че Германия стана ранен лидер в областта на възобновяемата енергия. В коалиционните си правителства със социалдемократите (СДП) в началото на 2000-те години партията въведе мащабни програми за субсидиране, които спомогнаха за превръщането на слънчевата и вятърната енергия в икономически конкурентни технологии през следващите две десетилетия. Успехът им обаче бе съпътстван от фатален недостатък, който отмени повечето от непосредствените ползи за климата. Поради дълбоко вкоренения страх и противопоставяне на ядрената енергия от страна на същото това зелено движение, което предизвика бум на възобновяемите енергийни източници, страната въведе план за постепенно спиране на ядрените си мощности по същото време. В резултат на това един неизкопаем енергиен източник замени друг. Едва напоследък още по-агресивното използване на слънчева и вятърна енергия започна да води до намаляване на все още значителното потребление на въглища и газ в германския енергиен сектор. Ако Германия беше запазила ядрения си парк и беше добавяла възобновяеми енергийни източници със същия темп, към 2019 г. тя можеше да разполага с електроенергийна мрежа, която в голяма степен да не използва въглища, което щеше да има огромни ползи за климата.
В началото на века правителството на СДП и Зелените въведе субсидии за слънчевата и вятърната индустрия, нослед изборите през 2009 г. те бяха внезапно и драстично намалени. Тези избори доведоха до консервативно мнозинство, което позволи на Ангела Меркел да управлява без подкрепата на СДП и по този начин да потъпче опитите на предишните правителства за зелена индустриална политика. Изправени пред това развитие, производителите на слънчева енергия преместиха производствените си мощности и изследователските си лаборатории в чужбина, което доведе до закриването на стотици хиляди работни места. По този начин икономическите ползи от ранните инвестиции на Германия се проявиха на друго място, тъй като фирмите за вятърна и слънчева енергия напуснаха страната точно в момента, в който техните продукти бяха на прага на търговската жизнеспособност. Макар че всички партии споделят целта за създаване на нови индустрии, които в крайна сметка да бъдат самодостатъчни, консерваторите не са склонни да поемат десетилетни финансови ангажименти за индустриална политика от такъв мащаб – особено след като политическата класа в Германия придоби все по-силна мания за фискална коректност по време на европейската финансова криза.
В общественото съзнание всеки преход към зелена индустрия се свързва предимно с високи разходи и едва осезаеми ползи. Този проблем се задълбочава от начина, по който правителството на СДП и Зелените в началото на хилядолетието избра да финансира прехода към възобновяеми енергийни източници. В разгара на либерализма от края на 90-те години на миналия век повишаването на прогресивните данъци върху доходите или увеличаването на федералния дефицит се смяташе за политически невъзможно. Поради това програмата за субсидиране на възобновяемите енергийни източници беше финансирана чрез система от силно регресивни допълнителни такси за електроенергия, от които бяха освободени големите промишлени потребители на електроенергия, което рязко повиши цените на електроенергията за частните потребители и непропорционално натовари домакинствата с ниски доходи, които харчат по-голяма част от доходите си за сметки за електроенергия, отколкото хората с високи доходи.
“Не на всяка цена”
Въпреки че повечето избиратели поне на думи подкрепят агресивните политики за решаване на климатичната криза, това токсично политическо наследство улеснява консерваторите да представят забавянето на действията в областта на климата като мотивирано от загриженост за социалната справедливост и финансовата отговорност, а не от защита на утвърдените интереси на индустрията за изкопаеми горива и автомобилната индустрия. „Ще защитим климата, но не на всяка цена“ се превърна в консервативна мантра по въпроса, като много избиратели смятаха подобен постепенен подход за разумен и умерен път напред.
Армин Лашет е министър-председател на Северен Рейн-Вестфалия – провинцията, която заедно с Рейнланд-Пфалц пострада най-тежко от наводненията – и кандидат на консерваторите за канцлер след федералните избори през септември. Той побърза да увери обществеността, че подкрепя удвояването на усилията на Германия за опазване на климата. Само няколко часа по-късно обаче той уточни, че под това разбира засилване на законодателството за опазване на климата, което вече е постановено от Федералния конституционен съд, предвид правото на младите поколения на планета, годна за живот.
В резултат на това съдебно решение, парламентът ускори крайната дата за постигане на нулеви нетни емисии в Германия от 2050 г. на 2045 г. и укрепи редица разпоредби в областта на климата, както побърза да подчертае Лашет. Когато регионалната телевизионна водеща Сузане Визелер попита за последиците от катастрофалните наводнения за политиката в областта на климата, Лашет я поучи снизходително: „Млада госпожице, ден като този не е причина за промяна на политиката.“ Скоро след това той направи още един гаф по време на посещението си в засегнатите райони, когато на фона на мрачното обръщение на федералния президент Франк-Валтер Щайнмайер християндемократът беше видян да се смее и да омаловажава ситуацията в разговори с минувачи.
Отвъд постепенния подход
Малка е вероятността тези грешки да повлияят сериозно на резултата от изборите през септември. Склонният към скандали Лашет създава публичен образ на леко раздразнителен “буумър”, който се е оказал в положение, което е малко над възможностите му, и е несправедливо злепоставен заради редица лични и професионални недостатъци. Проблемът е, че в една застаряваща страна, която копнее за стабилност, значителна част от избирателите могат да му съчувстват на лично ниво. Християндемократическият съюз на Лашет изпреварва значително всички останали партии в последните проучвания на общественото мнение. Най-сериозните му съперници – Зелените на Аналена Баербок и СДП на Олаф Шолц – са възпрепятствани съответно от скандал с плагиатство и от асоциацията с десетилетията на големи коалиционни правителства, обединяващи дясноцентристи и левоцентристи. Кампаниите им са лишени от динамика, като има малко признаци, че това скоро ще се промени.
Изправен пред кризата с климата и другите големи проблеми на нашето време, мейнстриймът предлага само различни варианти на безвкусна, центристка политика. Но демократично-социалистическата партия Die Linke също не успява да формулира убедителна алтернатива. Избирателите се нуждаят от увереност, че агресивната политика в областта на климата може да означава и подновяване на публичните инвестиции и създаване на работни места, а не преразпределение нагоре чрез неолиберални схеми. Въпреки това посланията на партията по отношение на климата остават твърде мъгляви и абстрактни, за да вдъхновят както активистите, така и нейната база от работническата класа.
Съставянето на успешна лява стратегия за справяне с климатичните кризи е по-спешно от всякога. Ако климатът се дестабилизира още повече, рисковете ще станат неуправляеми, навсякъде и за всеки. Постепенният подход, който отлага решаването на климатичния проблем за все по-напред в бъдещето и залага на неолибералните пазарни инструменти за решения, се провали. Стабилизирането на климата трябва да се разглежда като неотложна задача – адекватната на настоящата ситуация защита на климата би включвала огромни инвестиции в световен мащаб и трябва се справи с незабавното трансформиране на всички сектори на икономиката. Абсолютният минимум би бил световната общност да се съгласи незабавно да спре инвестициите в инфраструктура за изкопаеми горива. Но това ще се осъществи само ако може да се формулира привлекателна екологична икономическа перспектива за целия свят, което ще изисква скъсване с експлоататорските търговски режими.
Пандемията демонстрира как едно общество като нашето реагира на системни кризи: те се понасят на плещите на работническата класа, докато елитът агресивно защитава своите привилегии. Когато изпадаме в съменние, ние се намесваме в гражданските и човешките права, а не в икономическите интереси на милиардерите и корпорациите.
Каквито и да са различията в отделните случаи, пандемията несъмнено предлага мрачна представа за това как може да се развие бъдещото справяне с климатичната катастрофа. Това вече е очевидно в отношението ни към бежанците, много от които търсят подслон от многоизмерните бедствия, до които се стига, когато бързите климатични промени се сблъскат с инфраструктура, отслабена от колониална и неоколониална експлоатация. Свят, който оставя стабилизирането на климата в ръцете на големите корпорации и частните интереси, може да роди само нови форми на изключване и експлоатация.
