Сцените от последния конфликт между американския президент Доналд Тръмп и най-богатия човек на планетата Илон Мъск – доскорошен ръководител на Отдела за ефективност на държавното управление (DOGE) – разкриват едно дълбоко противоречие: между самата идея за държава и стремежа на свръхмодерната олигархия не само да овладее публичните институции, но и впоследствие да се освободи от тях.
Възможно ли е все още да твърдим, че „и най-могъщата корпорация е по-слаба от най-слабата държава“? Съвременният неолиберален капитализъм и либерална демокрация сочат друга тенденция: не просто конфликт между Мъск и Тръмп, а тяхната идеологическа симбиоза – между технологичен прогресивизъм (в лицето на Мъск) и националистически консерватизъм (в лицето на Тръмп).
Още при първото избиране на Доналд Тръмп през 2016 г. френският философ Бруно Латур е вдъхновен, или по-скоро шокиран, от това събитие и пише книга за екологията, озаглавена Къде да се приземим? Как да се ориентираме в политиката? В нея той сякаш предвижда симбиоза между консервативната изолационистка политика на Тръмп и техно-дистопичната трансхуманистична идеология на Илон Мъск. На пръв поглед съществува противоречие между консерватизма и технопрогресивизма: консервативните идеологии са ориентирани към опазването на настоящето и връщане към определени минали културни форми, докато технопрогресизмът непрекъснато надхвърля настоящето. В настоящия исторически момент обаче, както предвижда самият Латур, се появява нов идеологически полюс: технологичният прогрес, съчетан с шовинистична изолационистка идеология. Тръмпизмът е въплъщение на този нов геополитически полюс, който отрича изцяло геополитиката, основана на международно право, международни институции и общи правила. Този политически и идеологически полюс става още по-ясно видим във втория мандат на Доналд Тръмп, тъй като „неолибералният глобален елит“, който беше един от обектите на непрестанните критики на движението МАГА се оказва негов основен спонсор чрез медийното и финансово влияние на фигури като Мъск, Безос и Зукърбърг.
Онова, което много политически анализатори все още наричат „вълна на популизма“, „крайнодясна вълна“ или „консервативна вълна“ е много удобна и ефективна ракета-носител на една свръх-прогресивна, в техннологичен и икономически смисъл, политика, която поставя под въпрос не толкова либерализма, колкото демокрацията. Терминът „либерален консерватор“ вече не звучи абсурдно и има своето конкретно значение: „грижа“ за икономическите права и свободи, но съпротива срещу социалните права и принципа на разпределена власт сред всички граждани. Всичко, което пречи на технологичния и икономическия прогрес, трябва да бъде отстранено: универсални права и свободи, социални права и в крайна сметка – демокрацията. Свръхмодерният капитализъм достига до точката, в която няма нужда от демокрация и постепенно се освобождава от нея – тя пречи на прогреса, нейните процедури са тромави и бавни, а и социалните права са бреме за технологичния и икономически прогрес; хората също в един момент ще се окажат пречка, а някои хора винаги са били обявявани за пречка.
Тази свръхпрогресивна идеология по странен начин намира своя естествен партньор – консерватизма, който традиционно работи през посочване на външен враг: мигрантите, глобалистите (но не и глобалните корпорации), хомосексуалните, слабите от всякакъв тип. Набиращите популярност идеологии на Тъмното просвещение (Dark Enlightenment), на техно-монархизма, въплъщават тази симбиоза между културен консерватизъм и икономически и технологичен прогресивизъм. Общият враг е държавата, разбирана през нейните правила, разделение на властите, закони и институции, както и демокрацията.
Къртис Ярвин открито заявява, че демокрацията трябва да бъде заменена с държава, управлявана като частна корпорация от главен изпълнителен директор (CEO), а не чрез избори. Питър Тийл твъди, че либерализмът и демокрацията повече не могат (или не трябва?) да съществуват заедно, свобода и демокрация не са съвместими. Подобни идеологии се противопоставят не на идеите за права и свободи, а на идеята за тяхната универсалност – единствено икономически силните техноолигарси би трябвало да се ползват от съответните права и свободи, тъй като те са двигателите на прогреса. Трябва да се уточни, че прогресът за подобни идеолози е технически и икономически, а не човешки, не социален. Именно поради тази причина движението се нарича Тъмно просвещение: отричат се идеите на Просвещението за образование, социален прогрес, универсални човешки права и т.н.
Ник Ланд, друг ключов идеолог на Тъмното просвещение, твърди, че демокрацията е механизъм, чрез който обществата забавят собствената си интелигентност. В този дух, интелигентността е сведена до алгоритмична ефективност, а човешката автономия – до пазарна стойност. Питър Тийл застъпва открито идеята за „зони свободни от демокрация“, като крайната цел на техноолигарсите е да превърнат САЩ в „зона свободна от демокрация“.
Конфликтът между Илон Мъск и Доналд Тръмп възниква поради желанието на Мъск този процес да бъде ускорен и фрустрацията от това, че държавата е инертна и бавна и нейното овладяване не може да бъде осъществено толкова бързо. Заскобявайки психологическите и поведенчески характеристики на президента и най-богатия човек на планетата, конфликтът между тях илюстрира не дълбоки идеологически различия, а разминаване в ритъма, но и на две различни форми на зараждащ се (нео)фашизъм, които могат да съществуват заедно, усилвайки се взаимно.
About The Author
