Демокрацията е общоприета форма на управление, родена в Европа, където са и най-големите ѝ политически успехи. Благодарение на тях тя е станала и официална международна норма. Но би било илюзия, ако си мислим – че демокрацията е единствената политическа система по света и тя е безпроблемна и не е застрашена.
А ако се погледнем в огледалото, ще видим, че след три десетилетия демократично развитие на България разочарованието от функционирането на демокрацията нараства и все повече хора престават да вярват в нея, както личи от намаляващото участие в изборите.
Но сега думата ми е за другото право на гражданите да заявят своята позиция по важни въпроси,: референдумите. А поводът, разбира се, е проваленият опит за провеждане на национален референдум в България.
Независимо от събраните над 600 хил. подписа, от които след проверката бяха признати 476 хиляди, Народното събрание реши референдум да не се проведе. Няма да коментирам обосновката на отхвърлянето, защото мненията на юристите се разделиха и в края на краищата се оказа, че решението е политическо, а не юридическо, както пролича при гласуването: против референдума бяха представителите на ПП-ДБ, ДПС и част от ГЕРБ-СДС (98 гласа), а за „Възраждане”, БСП, „Има такъв народ” (68 гласа).
За да оценим по достойнство сегашния сюжет, нека си припомним опита на българите с референдуми. За 145-годишната история на модерната българска държава у нас са проведени шест референдума: през 1922, 1946, 1971, 2013, 2015 и 2016 г.
Разполагането им във времето показва следното: за пръв път българите са си казали мнението 44 години след създаването на държавата, за втори път – 24 години по-късно, третият референдум е след още 25 години, четвъртият – 42 години по-късно, а в годините на демокрация те се ускоряват – една, две или сегашните седем години.
Какви са били целите на досегашните референдуми, колко хора са участвали и какви са резултатите им?
Първият референдум от 1922 г. е плод на острите политически борби, предизвикани от двете национални катастрофи, резултат от опитите на тогавашните държавници силово да решат общонационалния въпрос. Тогава правителството на БЗНС се обръща към българите с въпроса дали да бъдат съдени виновниците за загубените войни – става дума за правителствата на Ив. Евстр. Гешов (16 март 1911 – 1 юни 1913 г. ), д-р Ст. Данев (1 юни 1913 – 4 юли 1913 г. ) и Ал. Малинов (21 юни 1918 – 18 октомври 1918 г.). На 19 ноември 1922 г. на въпроса за съденето им са призовани да гласуват 928 776 души, от които за това се обявяват 647 313, а против са 223 584. Така с подкрепата на 74, 33 % земеделците побеждават, но след по-малко от седем месеца са свалени с военния преврат от 9 юни 1923 г.
Вторият референдум от 8 септември 1946 г. отново е във време на бурни промени след война. Той има много по-голямо значение, тъй като в него се поставя въпросът за формата на държавно управление: да се запази монархията или да бъде провъзгласена „народна република”. В този случай всички политически партии – както управляващите от ОФ, така и опозиционните БЗНС „Никола Петков”, БРСДП (о) и обединението на независимите интелектуалци призовават да се гласува за република. И неслучайно резултатите са категорични: от 4 509 354 избиратели 3 833 183 или 95,63 % са за република, а против са едва 175 234 или 4,37 %. И за да няма съмнения в тогавашните нагласи, ще цитирам позицията на Демократическата партия от 10 септември 1946 г.: „Българският народ се отзова на позива на всички политически партии и с грамадно болшинство се произнесе против монархията, за република. Такава е волята на народа и всички сме длъжни да ѝ се подчиним. Монархията си отива. Да живее републиката!” (в. „Знаме”).
Третият референдум от 16 май 1971 г. има за цел да легитимира новата „живкова” Конституция на НРБ, след приемането ѝ от Народното събрание. В нея за пръв път е въведен чл. 1 за „ръководната роля на БКП”. Този път гласуването е с чисто формален характер, затова не е странно, че подкрепата е от 99,7 %.
Четвъртият референдум от 27 януари 2013 г. е първи в годините на демокрация, но не е през 90-те години, когато държавата извършва големите промени, а едва след нейната геополитическа преориентация и се отнася за частен проблем, какъвто е развитието на ядрената енерегетика и по-конкретно изграждането на новата АЕЦ „Белене”. Той е резултат на гражданска инициатива (всъщност на БСП), при която са събрани 770 000 подписа при изискваните от тогавашния Закон за референдумите 500 000. Пак по този закон, за да бъде валиден резултатът, трябва да се участвали толкова гласоподаватели, колкото са били при последните избори, т.е. 4 345 450. А ако са повече от 20 %, въпросът трябва да се разгледа от Народното събрание. Точно това става: в референдума участват 1 405 463 души или 20,2 %. И макар 851 757 души или 60,6 % да са подкрепили ядрената енергетика, в парламента мнозинството на ГЕРБ и Синята коалиция отхвърля предложението.
Петият референдум е за въвеждане на дистанционното гласуване. Той е предложен от президента Росен Плевнелиев и е насрочен за 25 октомври 2015 г., едновременно с местните избори (за разлика от петия референдум, който е самостоятелен). Въпреки това в референдума участват 2 587 593 души или 39 %, което е недостатъчно, за да стане успешен, макар че 1 883 411 души или 69,5 % подкрепят идеята.
Шестият, последен засега референдум от 6 ноември 2016 г. е отново резултат от гражданска инициатива –на Слави Трифонов, който предлага на гражданите да отговорят на 6 въпроса, от които след намеса на Конституционния съд остават 3: 1. За мажоритарна избирателна система в два тура; 2. Задължително гасуване; 3. Намаляване на държавната субсидия за парламентарно представените партии на 1 лев на глас. Събрани са 673 481 подписа, а след проверка те остават 572 650 при законово изискване от 400 000. Този референдум се провежда едновременно с изборите за президент и вицепрезидент, което съдейства в него да вземат участие 3 488 558 души, което се доближава до изискванията на закона за легитимност, а въпросите са подкрепени съответно със 72, 62 и 72 %. Все пак 12 000 гласа и или 0,2 % не достигат, за да стане резултатът от референдума задължителен.
Тази ретроспекция говори достатъчно за историята на референдумите в България.
Основният извод е, че в демократична България референдумите зачестяват (3 за 34 години), но за разлика от предходните, нито един от тях не е успешен.
И естествено е да се запитаме защо е така. Отговорът е в нежеланието на политическите елити да допуснат българските граждани да решават важни за страната въпроси. Правя този извод не само на основата на изключително рестриктивните правила в Закона за референдумите, които правят почти невъзможно да се проведе успешен референдум, а и заради нежеланието на политиците да поискат съучастието на гражданите. Само един от трите референдума е предложен от институциите и то не от парламента, а от президента, но и той завършва без успех.
По-важна ми се струва изобщо липсата на референдуми по въпроси, по които повечето други европейски държави се обръщат към гражданите си. Такива като членството на България в НАТО и в ЕС. По тях държавите в преход попитаха своите граждани.
Защо не е така в България? Мисля, че обяснението е както в страха на политиците от „неправилната” позиция на гражданите, така и в желанието им да получат дивидентите от „правилното” решение. Но към това обяснение трябва да добавим и неспособността, нежеланието или мързела им обясняват на гражданите достатъчно убедително ползите и недостатъците от предлаганите решения, което съвсем не означава пропаганда на единствената гледна точка.
Затова нямахме запитване до гражданите нито преди влизането ни в НАТО, нито в ЕС. Макар че съм убедена, че най-малко във втория случай, нямаше да има никаква изненада.
И както виждаме, с пълна сила продължава отричането на правото на гражданите да заявят своята позиция, но и нежеланието да се осъществи истинска професионална дискусия, която да даде възможност на българите да направят своя информиран избор. Решението на 49 НС от 7 юли 2023 г. да отхвърли предложението да се попитат гражданите кога да бъде въведено еврото за съжаление продължава тази традиция.
Какво означава за България липсата на успешни референдуми в годините на прехода? Мисля, че това видимо пренебрежение към пряката демокрация съдейства за разочарованието на българите от демокрацията изобщо, тъй като хората се чувстват все по-малко чути, уважени и представени в управлението.
И още нещо. В общественото пространство все по-популярни стават гласове като този: „Аз пък гласувам против референдума защото смятам, че не може хора с умствен потенциал колкото на овца или магаре (да не обиждаме животните) от някоя маала, за 5 лв. да се произнасят по ключови за икономиката на държавата въпроси”. Те са приветствани от част от обществото като изява на елитарност и призив към меритокрация – управление на достойните.
Колкото и на пръв поглед да изглежда привлекателна идеята за власт на умните и образованите, не трябва да забравяме, че тя е отрицание на демокрацията с всичките ѝ предимства и недостатъци. Както и това, че управлението на елитите е една от важните идеи на италианския фашизъм, а и на нашите деветнайсетомайци, едно от първите действия на които е да забранят политическите партии.
Референдумите не са опасни нито за управлението, нито за демокрацията, както показва примерът на Швейцария. А на доводите на отрицателите на референдумите, че ние не сме Швейцария, отговорът е, че за да станем трябва да започнем отнякъде, от практиката. Организирането на референдуми е начинът да се научат както техните организатори, така и участниците в тях как да бъдат обосновавани различните тези и как да бъдат информирани гражданите, за да могат да направят избор, съответстващ на техните интереси.
Затова: Демокрацията е и референдуми!
About The Author
