На 10 февруари си отиде големият испански кинорежисьор Карлос Саура. В негова памет предлагам тук едно мое интервю с него, което направих по време на гостуването му в България през 2013 г. То бе публикувано тогава в спрялото да излиза две години по-късно списание „Тема“.
Роденият на 4 януари 1932 г. в град Уеска, Испания, класик на испанското и световното кино Карлос Саура гостува в България и бе обявен за доктор хонорис кауза на НАТФИЗ. Той изнесе мастер клас за студентите на театралната и филмова академия, посветен на излезлия точно преди 30 г. негов филмов шедьовър „Кармен” – най-гледания и най-награждаван и до днес испански филм. 81-годишният прочут кинорежисьор, фотограф и писател закри юбилейната ХХ Седмица на испанското и ибероамериканското кино в София, която приключи с излъчването на друг негов забележителен филм – сниманият през 1979 г. „Мама навърши 100 години”. Гостът призна, че не е гледал творбата си, откакто я е завършил. Не я видя и на софийски екран, защото броени минути след началото на прожекцията той и всички съпровождащи го излязоха от тъмната зала заради пореден официален ангажимент. Програмата на Саура у нас бе доста претоварена от срещи и изявления, което се размина с предварително заявеното от него желание да има достатъчно време, за да опознае София и да се отдаде по улиците ѝ на едно от любимите си занимания – фотографията.
Именно чрез фотографията навремето младият Саура, който първоначално започва да следва промишлено инженерство, открива увлечението си по образа и се прехвърля да учи кинорежисура в Мадридския институт за кинематографични изследвания и експерименти. След завършването му остава там като преподавател, но по-късно е уволнен от франкистките власти заради свободомислието си. Филмите му от периода на диктатурата на генерал Франко са със завоалирани заради цензурата, но ясно разпознаваеми от публиката демократични послания и печелят многобройни награди на различни международни кинофестивали. След падането на франкизма Саура започва да прави и музикални филми със специфична стилистика, които също се радват на популярност, признание и световни отличия. Автор е общо на 42 филма. 4 от тях са номинирани за „Оскар” – „Братовчедката Анхелика”, „Да отгледаш гарвани”, „Мама навърши 100 години”, „Кармен”.
Режисьорът не обича да говори за личния си живот, но е горд със седемте си деца от четири жени. От 2006 г. е женен за актрисата Еулиана Рамон. Най-прочутата от трите му бивши половинки е дъщерята на Чарли Чаплин – Джералдин Чаплин, с която няма брак, но съжителства десетина години. Тя е и изпълнителката на главните роли във всичките му прославени филми от 70-те.
„Тема” бе на всички прояви на Саура у нас, като при всяка от тях добавяше към интервюто с киномайстора още негови размисли.
Маестро Саура, какво е киното за вас?
Всеки филм е натрупване на идеи, емоции, мисли, които трябва да бъдат въплътени в лица, пейзажи, образи и звуци. Актьорите са посредници, които представят всичко това, те са нашето втори или трето „аз”, те интерпретират написаното в сценариите. Киното, също като литературата или театъра, е фикция, една паяжина, която се къса, ако искаш да останеш стъпил здраво на земята. То е нещо, което едновременно се случва и не се случва. И всеки ден, също като в един прекрасен сън, доброто и лошото, болката и удоволствието ни поставят в определени условия сред този малък и голям свят, където всеки един от нас може да представлява и многото, и малкото, което можем да бъдем.
Образът по-силен ли е от словото? Някои казват, че днес живеем в „образовата цивилизация”…
Не е вярно, че образът казва повече от думите. Зависи кой снима и кой пише. Понякога една фотография изисква обяснителен текст. Харесва ми да си мисля, че думата образ идва от думата въображение. Затова поех по един понякога труден път и в моите филми се опитвам да създавам различна реалност. Не знам каква е тя, но е далеч от битовизма. Това е рисковано начинание, защото може да ни отведе твърде далеч. Но за мен киното е приключение по непознати и нескончаеми пътища. Винаги съм следвал интуицията си в изследването на хаоса, който носим в себе си. Правенето на филми за мен означава опит да подредя този хаос.
Днешният свят преживява не само икономическа криза, но и криза на ценностите. Каква е ролята на киното в тези условия?
Отговорът на такъв въпрос изисква цяла лекция. За да съм кратък, ще обобщя само, че, естествено, изкуството винаги е потопено във времето, в което се създава. Не само киното, но и живописта, музиката, поезията. Имам един американски приятел, който обиколи Испания с мотоциклет. После той беше във Франция, Германия, в други държави. И накрая ми каза нещо, което много ме уплаши. Че Европа е един музей. Да, днес е трудно да се прави кино, защото условията са много трудни. Но мисля, че вместо да оставаме в музея е по-добре да се възползваме от революционните нови възможности на дигиталната техника. Моите приятели – фотографите, които ме снимаха преди малко, въоръжени с модерни апарати, непрекъснато наблюдаваха на екранчетата си какво са заснели. Това е нещо, което не можехме и да сънуваме, когато бях млад. Така е и в киното. Днес с една добра камера, с двама-трима актьори и с малко талант можеш да направиш прекрасен филм. Разбира се, не става дума за холивудска продукция, а за личен филм. Но никога по-рано в историята не е имало толкова много улеснения за това. Въпросът е кой ще гледа резултата. Убеден съм, че сред хилядите филми, заснети от млади хора по света, има истински бижута. Както казах, всеки носи в себе си хаоса, и проблемът е как да го подредим, как да изразим нещата така, че да се получи хубав филм.
Възможно ли е един талантлив начинаещ кинаджия да изпъкне днес при тази експанзия на холивудската продукция?
Невъзможно е да се борим срещу експанзията на холивудското кино. Това е кауза пердута. Те имат власт, имат световна разпространителска мрежа, имат пари, правят екшъни и ги правят добре. Може да ти харесват или не, но са произведени безпогрешно. Онзи, който иска да е различен, просто трябва да прави друг тип кино. По-лично, по-творческо, с повече въображение.
Във вашата кариера постепенно преминахте от по-социалните филми към музикалните. Защо решихте да се отдалечите от злободневните теми?
Аз никога не съм се изкушавал да правя политически филми с директни идеологически послания, както правеха навремето руснаците. Онова, за което се стараех да говоря, беше испанското семейство. Взирах се в структурата му, която по времето на франкизма беше и много религиозна. Всъщност испанската фамилия, която си прилича много и с италианската, и с гръцката, изобщо – със средиземноморската, според мен стои в основата на корупцията. Защото точно семейството е онова, което казва: виж там, уреди братовчеда, я дай онзи пост на племенника, а сина пробутай еди къде си… Нали и мафията тръгва от семейството. Типично по средиземноморски. Все още продължаваме да живеем в такъв свят. Не знам при вас как е…
Същото!
Ето, виждате ли. Това е вплетено в обичайната ни среда, изпълнена с много роднински и приятелски връзки и интереси. Южните фамилии по начало са многобройни и се държат здраво за корена. Имам един филм, силно метафоричен, в който отразявам именно тези семейни обвързаности и рисковете от стигането до крайности в тях. Казва се „Ана и вълците”. Там образите са много символични, театрални, като в творба на Калдерон де ла Барка*. Нали знаете, при него всяка роля е строго определена: ти ще си богатият, ти ще си бедният, ти ще си орачът, ти ще си кралят… Актьорите му често протестирали: защо пък аз да съм беднякът, искам да съм кралят! Всъщност важното не е коя роля ще ти се падне в живота, а как ще я изиграеш….
Та в „Ана и вълците” има трима братя. Единият олицетворява сексуалната обсебеност на мачизма. Другият – полицейщината, военизирната държава. Третият – църквата. Те и тримата влизат в конфликт с едно момиче, което идва отвън и носи духа на обновлението и свободата. Много ми харесваше този метафоричен подход. „Ана и вълците” е правен още по франкистко време и разглеждаше нещата доста мрачно. По-късно продължих същата тема в „Мама стана на 100 години”, но вече комедийно. Героите са същите, но ги виждаме след няколко години. Междувременно в Испания беше паднал франкизмът, страната беше станала по-оптимистична и изпълнена с бъдеще. Искаше ми се да докажа на моя продуцент, че мога да правя и комедии!
Кои са днешните вълци?
Ами банките, някои политици, някои индустриалци. Власт имащите.
Те каква отговорност трябва да поемат за сегашната икономическа криза, от която пострада сериозно и Испания?
Тази криза може да се разглежда всякак, но в основата си тя е продукт на непремереното желание да се живее максимално добре, с надхвърляне на възможностите. Кризата ни сполетя след едни фантастични години на добруване и затова е така болезнена. В Испания по-рано беше приказка да се живее – купуваха се на кредит къщи, коли, прекарваха се луксозни ваканции, здравеопазването беше гратис. Чудесно, но се оказа, че в Испания, както, предполагам, и в България, липсва фундамент за поддържането на всички тези благини.
Посещението ви съвпада с масови улични протести у нас – явление, което ви е познато и от вашата страна…
Да, видях. Но няма да коментирам политически теми!
Исках само да чуя мнението ви дали това е пътят да се държат под граждански контрол политиците?
Е, много ясно, че гласът на гражданите е коректорът на всяка власт. Но предпочитам да говорим за кино.
Да се върнем тогава към въпроса защо и как започнахте да правите кино, доминирано от музиката.
Всичко започна от една репетиция на балетната трупа за фламенко на Антонио Гадес** в стара сграда в Мадрид. Отидох просто да ги погледам как репетират балетния спектакъл „Кървава сватба”, а бях запленен от видяното. Едната стена на залата беше цялата в огледала. Така са повечето зали за балетни репетиции. Това естетическо решение ме грабна като фотограф. Трябва да добавим иключителното съчетание на музика и движение плюс елегантната хореография на Гадес и фламенко изпълнението му заедно с Кристина Ойос***. Всичко това породи у мен силното желание да заснема „Кървава сватба” за киното. Тогава продуцентът ми Елиас Керехета ме предупреди: не си правил нищо подобно досега, внимавай да не си провалиш кариерата! Но не се провалих, а след „Кървава сватба” продължих с „Кармен” и с „Любовна магия”, оформяйки цяла трилогия.
Най-успешният от трилогията е „Кармен”, а в чужбина свободолюбивата героиня се смята и за символ на Испания. Откъде идва този магнетизъм на образа и на филма?
Митът за Кармен идва от операта на Жорж Бизе, която по ирония на съдбата се проваля при първото си представяне пред публика през 1875 г., но скоро след това започва да печели популярност, а днес е най-слушаната опера. За жалост Бизе не дочаква този триумф, той умира на 37 г., само три месеца след провала на премиерата. В първоизточника – новелата на Проспер Мериме, написана през 1846 г., Кармен не е нищо повече от хитра циганка, измамничка, крадла, уличница „с вълчи очи”. Операта на Бизе е тази, която я превръща в символ на независимата жена, предпочитаща да умре вместо да загуби свободата си. Много интересно е взаимодействието с образа на Хосе. Те двамата живеят един за друг, образуват едно цяло, но с постоянно разменящи се роли – ту в единия, ту в другия надделява мъжкото или женското. Кармен е свободолюбива като мъж и по мъжки сама избира кой да е човекът до нея. Не можем да си я представим като домакиня до печката и с рояк деца. Хосе е срамежлив и неопитен, но в същото време в решителни моменти е способен и на насилие.
Значи трактовката от операта ви вдъхновява за филма?
Всъщност допреди да се впусна в тази нова авантюра – заснемането на „Кармен” през 1983 г., изобщо не бях гледал никаква опера. Вече по-късно, когато направих с брат ми Антонио**** постановката на „Кармен” в операта в Щутгарт, влязох в час с изискванията и на това изкуство. Но когато пристъпвах към филма, исках само той да е изпълнен с образи, ритъм и танц. Да е личен музикален филм, пресъздаващ духа на моята страна чрез фламенкото, което аз много обичам. Това е танц, който се изпълнява различно от мъжете и от жените. При мъжете ръцете почти не участват, докато жените простират ръцете си нагоре и правят такива движения, скаш се опитват да хванат небето, а от кръста надолу са стъпили здраво на земята.
Какво ще кажете за участието на Антонио Гадес в „Кармен”? Той спечели навремето голяма популярност в България с тази роля и бе посрещнат възторжено, когато гостува у нас за една международна среща през 1986 г.
Присъствието на Антонио Гадес в „Кармен” е ключово за въздействието на филма. Той бе изключителен танцьор и човек. Произхождаше от много бедно семейство. Прехранвал се е като тореадор, футболист, дори боксьор. Докато го видяла Пилар Лопес*****, разпознала в гъвкавостта му бъдеща фламенко звезда и го взела в трупата си. Антонио имаше трагическо виждане за живота. Винаги изглеждаше като човек, който се нуждае от закрила. Но когато започваше да танцува, се преобразяваше. Той и Кристина Ойос обаче не бяха съгласни с моя избор на Лаура дел Сол за ролята на Кармен – имаха си друга представа за образа. Аз я избрах чрез кастинг. Той продължи няколко дни. Целта беше да открием момиче с излъчването на Кармен, което освен това и да танцува фламенко. Лаура се яви още първия ден и ми направи силно впечатление. Но си казах: хайде да не се спирам още на първата подходяща, нека видим повече. Все пак по-добра не дочаках. Лаура беше именно онова, което търсех – от самия ѝ начин на държание, от личността ѝ лъхаше свобода и независимост. Когато я одобрих, тя дойде и попита точно както би попитала Кармен: „Е, казвай сега какво да правя, шефе!” Филмът даде старт на нейната успешна кариера в киното. Тя стана майка и на един от внуците ми. Не искам да пропусна да спомена и блестящия Пако де Лусиа, когото много обичам и чиято импровизация по Бизе е един от акцентите във филма. Когато завършихме снимките, аз си записах в един бележник: „Кой ли сега ще гледа това?” Но ето, че и 30 години по-късно „Кармен” е най-награждаваният и най-гледаният по света испански филм.
Разкажете за новия си филм за Пабло Пикасо, чиято роля изпълнява Антонио Бандерас. Може ли това да се смята за ваше завръщане към по-ангажираното кино?
Винаги съм бягал от демагогията. Бил съм против Франко и съм го показал във филмите си. Гражданската война в Испания бе братоубийствено варварство, оставило жертви и от двете страни във всяко семейство. Изразил съм го във филма „Ловът” от 1965 г., макар и завоалирано заради франкистката цензура. Написах и сценарий за моето преживяване на войната, но не намерих продуцент, за да направя филм по него, затова го издадох като книга под заглавието „Онази светлина”. Така че сега просто продължавам темата с филма „33 дни”. Става дума за 33-те дни през 1937 г., когато Пабло Пикасо сътворява прочутата си картина „Герника”. Винаги съм обожавал Пикасо, той е революционер в рисуването. Комисия от изявени интелектуалци го моли да направи голяма картина за гражданската война в Испания, която да стои на испанския павилион на международното изложение в Париж.
Пикасо е бил много смутен от задачата, както и от размера, който се изисквал – 8 на 4 метра. Не е знаел какво да нарисува и е бил объркан, поради което тези 33 дни се смятат за най-непродуктивните в живота му. Разтърсен е от вестта за бомбардировката на германски самолети над градчето Герника и това предопределя тематиката на картината. Но до крайния образ все пак се стига трудно. Пикасо подготвя 30-40 предварителни варианта. После изведнъж започва да рисува направо върху платното, с много импровизации и поправки. Целият процес е подробно заснет от тогавашната му половинка – френско-хърватската фотографка Дора Маар. Пикасо е смятал, че творбата му ще е като огромен плакат за павилиона и че след края на изложението всички ще я забравят. Дори не си е направил труда да я рисува с качествени бои. Затова сега реставрирането ѝ е доста сложно. Всъщност „Герника” става най-емблематичното олицетворение на гражданската война в Испания. Ето още едно доказателство, че творците често не могат реално да предвидят съдбата на творбите си.
Вероятно ще продължите и с музикалните си филми. Кой още жанр ще увековечите след фламенкото, фадото, тангото?
Не ми стига времето, за да чуя цялата прекрасна музика на света. Много харесвам класическата музика. Но също и фолклорната – индийска, пакистанска… А да знаете мароканската колко е хубава! Изобщо – източните ритми. Много ме е интересувало сформирането на циганската музика в Испания, какви влияния е поела. Циганите от „Кармен” идват от Египет, а от името на страната произхожда и наименованието им в много европейски езици.
Доколко познавате българската музика?
Чувал съм изпълнения на ваши хорове. Много красиви. Много мощни.
Какво успяхте да видите в София?
Ами досега ходя само по срещи и интервюта. Май ще трябва да отрежа по-нататъшната програма, за да мога да се разходя спокойно из града и да правя снимки на воля, както най обичам.
…………………………………………………………………
*Педро Калдерон де ла Барка (1600-1681) – изтъкнат драматург и поет, представител на испанския Златен век, за чийто родоначалник се смята Лопе де Вега
**Антонио Гадес (1936-2004) – прочут изпълнител на фламенко и хореограф
***Кристина Ойос (р. 1946) – известна изпълнителка на фламенко
****Антонио Саура (1930-1998) – изявен художник и писател, брат на Карлос Саура
*****Пилар Лопес (1912-2008) – легендарна изпълнителка на фламенко и хореографка
About The Author
