Около 2017 или 2018 г. най-накрая взех екземпляра на „Чудовището пред вратата ни“ на Майк Дейвис от рафта, на който беше престоял няколко години, и го прочетох. Дейвис беше прав за толкова много неща – за възхода на наказателната държава и повсеместното наблюдение, за екологичните катастрофи, които щяха да застигнат извънградска Калифорния, за възхода на безмилостно пазените и охранявани „райски кътчета на злото“ с изглед към бедняшките квартали, за да споменем само няколко неща, че почувствах искрено облекчение, че не беше прав, че катастрофална пандемия от птичи грип ще застигне световните градове през 2000-те и 2010-те години. Книгата беше отлична, както винаги, в размаха на разказа си за това как фабричното земеделие и естествените патогени се комбинират, за да създадат нови вируси, които лесно могат да се предават от хората, но… това не се беше случило, нали? Помислих си: ето че най-накрая Майк Дейвис все пак е сгрешил в нещо, и върнах книгата на рафта. И ето ни тук, през есента на 2022 г., в края на тригодишен период на катастрофална и предотвратима пандемия, резултат от нов вирус, появил се по начина, описан в „Чудовището пред вратата ни“. Сега обаче сме без Майк Дейвис.
Ще има много хора, които ще скърбят за Майк Дейвис, и във връзка с това е важно да помним, докато анекдотите за живота му се редят бързо и нагъсто, колко безумно добър писател беше той. През четирите десетилетия – 80-те, 90-те, 2000-те и 2010-те години, в които той публикуваше плодотворно – почти нямаше човек с неговите способности. Талантът му внезапно да преминава от панорамното към дребното конкретно, да се принуждава да разглежда най-лошото от „лошите нови неща“, без да се отказва от търсенето на семената на положителната, социалистическа промяна, мрачността на хумора му, широтата на начетеността му, трескавата, без жаргон, но плътна и силна динамика на прозата му: във всичко това той беше без конкуренция.
Но си струва да спрем, за да си спомним за тези книги, да ги прочетем или да ги прочетем отново. Когато го направите, ще откриете, че те притежават финес, който опровергава лесното представяне на Дейвис като едноизмерен пророк на гибелта. Започнете например с първата му книга – нетипична, тъй като това е една от малкото му книги, която в известен смисъл не е географско произведение – „Затворници на американската мечта“, публикувана през 1986 г. Тя се намесва в безкрайния дебат за това защо Съединените щати, въпреки някогашната сила на работническото си движение, никога не са създали истински масова социалистическа партия от какъвто и да е вид. Отговорът му по същество е една дума – расизъм, но се аргументира с различните моменти, в които е изглеждало, че би могло да бъде различно, особено огромните стачни вълни през 30-те години, които кулминират в създаването на профсъюзната федерация CIO като борбена алтернатива на дълбоко расистката и консервативна AFL; но CIO е разгромена в опита си да организира Юга и двете организации се сливат през годините на Маккартизма.
В някои среди е популярно да се твърди, че историческите неуспехи на американската левица да се противопостави на расизма и империализма обричат американското работническо движение завинаги, като маоистка версия на първородния грях; но това не е аргументът на Дейвис. Преди няколко години той твърди, че „надеждата не е научна категория“, в отговор на една твърде често цитирана реплика на Реймънд Уилямс. Тя не е и “необходимо задължение в полемичното писане“. Но ако „надежда“ не е подходящата дума, то дори в най-мрачните си моменти творчеството му винаги е търсело възможности и начини за намеса в настоящето, а в „Затворници“ той ги намира до известна степен в „шарената коалиция“ от работници, граждански права и леви активисти около президентската кампания на Джеси Джаксън, преди тя да бъде потопена както от машината на Демократическата партия, така и от явните недостатъци на самия ѝ лидер.
Тази настойчивост да се вглеждаме внимателно в случващото се, независимо колко тревожно е то, означава, че някои от книгите са изключително мрачни. Мнозина теоретици на градската среда намират разпространението на безконтролно построените селища в покрайнините на градовете в глобалния Юг за „супер интересно“, завладяващи примери за архитектура без архитекти, вдъхновяващ пример за добрата стара самопомощ. Неговата книга “Планетата на гетата” не е такава. Вместо това тя рисува ужасяваща картина на викторианската бедност, където „надеждата“ е насочена предимно към яростно реакционните евангелски църкви. В същото време смразяващата антология „Райски кътчета на Злото“ (под редакцията на Даниел Бертранд-Монк) е посветена на анклавите, построени от богатите от ОАЕ до Шанхай, от Йоханесбург до Будапеща; тези „райски кътчета“ само са се разраснали след публикуването на тази книга (тук си спомнете за линейния град от „луксозни апартаменти“, който се простира покрай Темза от Battersea Power Station до Woolwich Arsenal). Другият труд на Дейвис, посветен на (относително) пряката история, „Късновикториански холокост“, проследява с ужасяващи подробности как климатичните явления и разбиването от страна на западните имперски сили на съществуващите земеделски системи за облекчаване на глада създават няколко вълни на масова смърт в колонизирания свят, която е можело да бъде избегната, особено в Индия, между 70-те и 90-те години на XIX в.; систематично прикривана катастрофа с мащабите на по-известните бедствия на XX в. Тези книги не са породени от отчаяние, а от ярост.
“ Град от кварц“ е класиката, книгата, която да прочетете, ако трябва да изберете само една негова творба. Говорейки за себе си, това е книгата, която повече от всички други ме накара да се интересувам от това къде географията и политиката се сблъскват една с друга, и книгата, която препрочитам на всеки няколко години. Описанието на Лос Анджелис като чудовищен град на бъдещето, фабрика за мечти, охранявана от почти фашистка полиция, върви успоредно с историята на Лос Анджелис в сянка – индустриален, мултикултурен град на социалистически експерименти, бунтове за граждански права и справедливи изригвания. Един от тях, бунтовете в Лос Анджелис през 1992 г., ще се случи толкова скоро след публикуването на книгата, че ще постави началото на не съвсем неточното възприемане на Дейвис като един вид ясновидец – макар че той с право би отбелязал, че проследяването на развитието на капиталистическия град и държането на ухото си на земята всъщност не е пророчество. В основата на апокалиптичния Лос Анджелис от “ Град от кварц“ и „Екология на страха“ е новият американски град, който се появява в книгата „Магически урбанизъм“, посветена на испанизацията на градските райони в Северна Америка и как това е довело до политизация и (по израза на Пол Гилрой) до „култура на общуването“ в контраст с приватизираните, параноични и брутално контролирани нови светове, описани в предишните книги. Дейвис има основателни резерви към електоралния социализъм, но несъмнено е доволен от факта, че неотдавнашното възраждане на демократичния социализъм в САЩ е особено силно в Южна Калифорния и Невада.
Но има два по-късни текста, за които си мисля най-много през последните няколко години, в средата на поредния цикъл на главозамайваща надежда и жалко поражение, в ситуация, в която просто не можем да си позволим като вид левицата да изчезне отново, както се случи в Европа и Северна Америка през 90-те и 2000-те години. Една от тях е от есето, включено в сборника „Стари богове, нови загадки“, „Кой ще построи Ноевия ковчег?„. В рамките на това есе за необходимостта от екосоциализъм има пасаж за това „какъв“ би могъл да бъде Ковчега – ясно утвърждаване на социалистическия модернизъм, което често се пропуска в писането на Дейвис.
“…разговорите за „социалистическия град“ от края на XIX и началото на XX век са безценна отправна точка за размисъл за настоящата криза. Да разгледаме например конструктивистите. Ел Лисицки, Мелников, Леонидов, Голосов, братя Веснинови и други блестящи социалистически дизайнери – ограничени от ранната съветска градска мизерия и драстичния недостиг на публични инвестиции – предлагат да облекчат пренаселените апартаменти с великолепно проектирани работнически клубове, народни театри и спортни комплекси. Те дават спешен приоритет на еманципацията на пролетарските жени чрез организиране на общи кухни, детски градини, обществени бани и всякакви кооперативи. Макар да си представят работническите клубове и социални центрове, свързани с огромни фордистки фабрики и евентуални високи жилищни сгради, като „социални кондензатори“ на една нова пролетарска цивилизация, те разработват и практическа стратегия за повишаване на жизнения стандарт на бедните градски работници в иначе суровите условия.
В контекста на извънредната ситуация, свързана с околната среда в световен мащаб, този конструктивистки проект може да се превърне в твърдението, че егалитарните аспекти на градския живот постоянно осигуряват най-добрата социологическа и физическа подкрепа за опазване на ресурсите и намаляване на въглеродните емисии. Всъщност няма голяма надежда за смекчаване на парниковите емисии или за адаптиране на човешките местообитания към антропоцена, ако движението за контрол на глобалното затопляне не се обедини с борбата за повишаване на жизнения стандарт и премахване на бедността в света. А в реалния живот, отвъд опростените сценарии на IPCC, това означава участие в борбата за демократичен контрол върху градското пространство, капиталовите потоци, ресурсните басейни и мащабните средства за производство.
Вътрешната криза в екологичната политика днес е именно липсата на смели концепции, които да се справят с предизвикателствата на бедността, енергетиката, биоразнообразието и изменението на климата в рамките на интегрирана визия за човешкия прогрес.”
Прекалено е дълго за банер или туитър, но ако имам кредо, това е то. Другото е в последната му книга, написана заедно с Джон Винер, „Подпалете нощта – „Лос Анджелис през 60-те години„. Книгата е посветена на това как този брутално сегрегиран, осеян с класови и расови различия град създава нова култура на социалистически и освободителни движения и как в крайна сметка те са смазани. В края на книгата Дейвис и Винер отбелязват това смазване, както и ужасите в южната и източната част на Лос Анджелис през 80-те и 90-те години на ХХ век, които са резултат от поражението.
“От тази гледна точка може да се заключи, че всички мечти, страсти и жертви на онази епоха са били напразни. Но за 60-те години в Лос Анджелис е най-добре да се мисли като за посев, чиито семена прерастват в живи традиции на съпротива. Движенията се издигаха и западаха, но индивидуалните ангажименти за социална промяна бяха трайни и наследими. Хиляди хора продължават да водят активен живот като организатори на профсъюзи, прогресивни лекари и адвокати, учители, обществени защитници, градски служители и може би най-дълбоко – като родители.”
Малцина писатели са посели толкова много, колкото Майк Дейвис.
*Оуен Хетърли е културен редактор в Tribune и автор на “Червеният метрополис: Социализмът и управлението на Лондон”.
