„Живот.“ Това означава името на Жина Амини на кюрдски, нейния роден език. Но след смъртта ѝ от ръцете на иранската „морална полиция“ миналия месец светът започна да познава Жина с това, което тя смяташе за свое държавно име – Махса.
В Близкия изток и в останалата част на света избухнаха протести за освобождение на жените с призива „Жени, живот, свобода“ или „Jin Jiyan Azadi“. Но това, което много хора не знаят, е, че тази фраза води началото си от едно движение, наречено „Освобождение на жените в Кюрдистан“ в Турция през 2006 г.
Повече от 16 години по-късно фразата се използва от активисти, модни марки и новинарски агенции, но малцина разбират историческия контекст зад скандирането или значението на това, че кюрдските жени са в центъра на това движение. Лозунгът, който имаше за цел да универсализира кюрдската борба в демократичните движения на жените по света, бива размиа. Това беше специфична фраза с важен исторически контекст и това не бива да се забравя.
Повече от 25 милиона кюрди живеят без официална държава в Турция, Ирак, Иран и Сирия. Въпреки че са сред най-старите етнически групи, населяващи Близкия изток, те постоянно се сблъскват с преследване, а понякога и с буквално заличаване в държавите, в които живеят днес.
Кюрдската идентичност на Амини е слабо забелязана, а понякога и напълно пренебрегната в съобщенията за смъртта ѝ. Често тя е описвана само като иранка, а в медиите се използва почти само името ѝ Махса. В много от репортажите не се споменава, че този ден тя е била в Техеран само за да посети семейството си, но всъщност е дошла от Сакез, провинция в Кюрдистан.
Това е целенасочено: Има дълга история на иранска държавна дискриминация срещу кюрдите, изострена от фетвата на аятолах Хомейни от 1979 г., която разрешава клането на кюрдите в Роджхелат. Той нарича кюрдските сили „партията на Сатаната“ и ги обявява за предатели на исляма; през следващите няколко месеца стотици кюрди са ранени и убити от иранските революционни гвардейци.
И до днес кюрдите съставляват почти половината от политическите затворници в Иран. Съществува широко разпространена забрана за даване на кюрдски имена, което принуждава много семейства, като Амини, да регистрират децата си с официални некюрдски, ислямски имена. Това създава вътрешна дихотомия, в която кюрдите имат „официална“ и „неофициална“ идентичност, като очевидната цел е постепенно да се заличат тяхната култура и история.
В продължение на много години Турция забраняваше използването на кюрдски букви в официалната азбука на страната и въпреки че този закон беше отменен през 2013 г., кюрдските имена все още не са разрешени. Например Йълмаз Байсал, 30-годишен кюрд, израснал в Турция, открива, че официалното му име се различава от това в дома му. Той разказва пред местна турска медия, че родителите му са искали да го наричат Ребер, но в службата за гражданска регистрация са избрали Йълмаз – познато турско име.
Тъй като Жина се превърна в лице на това движение, не е случайно, че истинската ѝ самоличност е променена или скрита. Името е един от най-силните показатели за произхода и семейната история на човека, а нейното е криминализирано дори в смъртта.
През 2019 г. актрисата Медалион Рахими влезе в историята като първата носеща хиджаб редовна участничка в телевизионния франчайз „NCIS“. Като американка от ирански произход, Рахими често посещава родината си като дете, като тогава за първи път на семейството ѝ е казано, че американското ѝ име не е подходящо в Ислямската република.
Уникалното ѝ име е избрано от родителите ѝ заради това, което те описват като сияйно раждане. За Иран то се смятало за твърде „западно“ или немюсюлманско, така че за официални цели баща ѝ я нарекъл Фатима, по името на дъщерята на пророка Мохамед.
Името „Фатима“ е одобрено и е вписано в иранския ѝ паспорт, но Рахими не го смята за истинското си име. „И двамата ми родители са изцяло иранци, и двамата мюсюлмани“, казва тя в едно интервю. „Затова е интересно, че [правителството] не приема рожденото ми име. Сякаш то не е достатъчно националистическо.“
През последните няколко седмици Рахими е помогнала на иранската диаспора в страната да събере повече от 350 000 долара, за да купи билбордове в САЩ и да помогне на водещите новинарски издания да отразят настоящото движение за освобождение на жените в Иран. Тя се е включила в социалните медии, за да разпространи информацията, и смята, че е необходимо да използва законното име на Амини – Махса, за да получи подкрепа.
„Използваме хаштага #mahsaamini, защото той е най-използваният“, каза тя. „Трябва да използваме всички ресурси и тактики, които можем, за да направим този случай по-популярен и да достигнем до повече аудитории, особено в западния свят.“
Важно е също, добавя Рахими, да продължим да разпространяваме информация за етническото прочистване на кюрдите в региона. „Много от нас добавят и #jinaamini като алтернативен хаштаг и мисля, че е важно да включим това в разказа. Трябва да почитаме истинското наследство на Жина и да привлечем вниманието към това, което се случва с кюрдите в Иран, защото те са част от нас.“
Имената са основна част от идентичността на човека, поради което те често са първите, които се отнемат при геноцид, етническо прочистване или „асимилация“.
През лятото на 2015 г. например е издадена първата административна заповед за забрана на ислямските имена в Хотан, Китай. В „Списъка на забранените имена“ бяха включени Арафат, Хюсеин, Несрула, Садам, Муслим, Фатима и други, заклеймени като „екстремистки“. Този закон преди седем години беше един от първите признаци, че уйгурите, мюсюлманска тюркска етническа група, ще бъдат мишена на китайското правителство.
„Най-интимните части от личния живот на хората – от ежедневното им облекло до имената на децата и дължината на брадата им – се контролират“, казва Илшат Хасан, председател на Американската уйгурска асоциация през 2017 г.
Това, което започва като обикновена промяна на името, може да се превърне в нещо много по-коварно, както установява изследователката Рейчъл Харис в уйгурските „лагери за превъзпитание“ в Синдзян, Китай. „Преди хранене затворниците скандират: „Благодаря на партията! Благодаря на родината! Благодаря на президента Си“ и пеят революционни песни като „Без Комунистическата партия няма нов Китай“, пише тя. „Те трябва да се извиняват многократно за това, че носят дълги дрехи в мюсюлмански стил, молят се, преподават Корана на децата си. Тези, които отказват да го направят, се наказват с изолация, побой и лишаване от храна“.
Китайските официални лица отричат да практикуват етническо прочистване – поне през повечето време. Един от служителите по религиозните въпроси обачeпише на страницата на Синхуа в Weibo, че целта на правителството е да „прекъсне [уйгурското] родословие, да прекъсне корените им, да прекъсне връзките им и да прекъсне произхода им. Напълно да изрови корените на двуличниците, да ги изкопае и да се закълне, че ще се бори с тези двуличници докрай“.
Според „Хюман райтс уоч“ китайският подход към „пречупването на уйгурските корени“ включва принуждаването им да учат китайски, забраната да говорят родния си език и награждаването на онези, които повтарят държавната пропаганда. Чен Куангуо, бившият шеф на комунистическата партия, също така е инструктирал властите да премахнат всички арабски надписи, джамии и стенописи.
Индия също участва в актове на заличаване, особено с възхода на хиндуисткия национализъм при сегашния министър-председател Нарендра Моди. През 2018 г. неговата партия промени името на града, отдавна известен като Аллахабад, на Праяградж – името на хиндуистки поклоннически обект.
Тази практика датира още по-отдавна: След като британските колониални сили напускат Индия в края на 40-те години на ХХ век, десните хиндуистки националистически лидери заменят много англоезични имена на местности с хиндуистки. Бомбай става Мумбай, Мадрас – Ченай, Калкута – Колката, Бангалор – Бенгалуру. Целта е била да се възстанови „законната“ индуистка идентичност на Индия, но в този процес започва заличаването на историята на мюсюлмани, християни, евреи, будисти и други групи, които са живели на субконтинента от векове. Налице е и насилствено покръстване на християни и мюсюлмани, принадлежащи към кастата на далитите (традиционно най-ниската социална прослойка), в акт, наречен „ghar wapasi“ или „завръщане у дома“ – хиндуистки националистически термин, който предполага, че всички религиозни малцинства в Индия са просто индуси, които са загубили пътя си.
„Националистическият проект на сегашната управляваща партия се основава на идеята да се направи невидима и да се подчини цяла част от населението, за да се запази мнозинството в състояние на постоянно господство“, казва Апоорвананд Джа, професор в Делхийския университет. „Това преименуване е част от проект за културен геноцид.“
Съединените щати със сигурност имат дълга история на преименуване и културен геноцид. Когато поробените африканци са докарани в Америка, имената им обикновено са били идентификатори на семействата и родината им и бързо са били отнети и забравени. „Да се обръщаш към даден човек с неговото име означава да признаеш индивида като личност“, пише библиотекарката от Университета в Кентъки Рейнет Ф. Джоунс. Собствениците на роби са гледали на чернокожите като на стока или добитък и обикновено са принуждавали робите да приемат фамилните им имена като форма на имуществена застраховка, дори като марка. След еманципацията много чернокожи избират фамилното име Фрийман или Фрийдман – важен идентификатор. Други, както в известния случай с Фредерик Дъглас, приемат нови имена от истории или митове или просто си ги измислят.
Революционният активист Малкълм X отхвърля законното си фамилно име, като заявява, че отказва да бъде наричан с „робското си име“. „Х“ замества неизвестното му африканско име, изгубено по време на атлантическата търговия с роби.
През 2002 г. Бердан Акун, баща на кюрдско момче, принуден да смени името на сина си в Турция, казва: „Няма по-основно човешко право от това да наречеш детето си така, както желаеш.“
Когато пренебрегваме силата и значението на нечие име, ние участваме в културното заличаване, много често без да осъзнаваме, че го правим. Ако си спомняме за Жина Амини с името, което семейството ѝ е използвало, а не с това, което ѝ е било наложено, ние почитаме живота ѝ, смъртта ѝ и бъдещето, което е трябвало да има.
