На 1 октомври легендарният ас на разследващата журналистика не само в Германия, а и в световен мащаб – Гюнтер Валраф, закръгли 80 години. Но не ги посрещна с кротка юбилейна почивка на тропически остров, нито с помпозни церемонии. А с посветен нему документален филм по RTL, фокусиран върху поредното разследване, по което работи с екипа си. И озаглавен „Главната роля на Гюнтер Валраф – да вади живота на светло”.
Филмът бе излъчен по RTL на 29 септември, в навечерието на юбилея. В него се проследява житейският и особено професионалният път на Валраф, нашумял още през 70-те по цял свят с разкритията си за мръсната „кухня” на в. „Билд”, с разказа си от първо лице за тягостната участ на турските гастарбайтери, с осветяването на готвен десен пуч в Португалия и т. н. Включени са и най-новите „удари” на водилия и редовна рубрика в RTL топ-репортер – за нечовешките условия на труд на работниците в „Амазон”, за трагедиите в германските старчески домове или за ужасните хигиенни условия в кухните на заведенията, където се правят хамбургери.
Самият Валраф коментира своята работа във филма и споделя колоритни спомени от превъплъщенията си, позволили му да се „внедрява” под чужда самоличност и да вижда „отвътре” тъмните страни на външното лустро. Думата е дадена също на настоящия министър на земеделието в правителството в Берлин Джем Йоздемир – немски политик от партията на „Зелените”, син на турски гастарбайтери от черкезки произход. Участва и бившият вътрешен министър на Германия за периода 1978-1982 г. (в апогея на Валраф) Герхард Баум, днес вече 89-годишен, член на СвДП.
Впрочем, съвместно точно с Баум, днес Валраф разгръща активна кампания в защита на разобличителя от „Уикилийкс” Джулиан Асандж, застрашен от екстрадиция в САЩ, където му се готвят 175 години затвор, защото е разгласил военни престъпления на САЩ в Ирак и Афганистан. Асандж всъщност е днешното „дигитализирано” издание на онова страшилище за всички „силни на деня”, каквото беше Валраф през 70-те и 80-те. А и трябва да се подчертае, че макар днес у нас медиите да са „забравили” за Валраф, неговият хъс да разобличава всичко скрито-покрито и до днес не е изчезнал. И възрастта изобщо не му личи, именно защото духът му е все така борбен.
Гюнтер Валраф е с работнически произход по линия на баща си, който е бил бояджия в заводите на „Форд”, и с по-заможна жилка по линия на майка си, която преди да се омъжи за работника е имала и друг брак. Семейството живее в малкото градче Буршайд в Северен Рейн-Вестфалия, недалеч от Кьолн, когато малкият Гюнтер се ражда на 1 октомври 1942 г.
След гимназията младежът се опитва да кандидатства за театрален декоратор, но не успява да издържи изпитите. Все пак този опит показва, че още тогава очевидно светът на превъплъщенията неудържимо го привлича. След провала се отдава на литературата – също отлична среда за въображението и проникването в различни образи. Пише стихове, дори ги изпраща на Хайнрих Бьол, с чиято племенничка са гаджета (тя после му става и съпруга, макар че по-късно се развеждат) – и писателят го насърчава да продължи с писането.
Заниманията на Гюнтер с литература са и емпирични – трябва да се печели прехрана. Затова избира да се занимава с търговия на книги. Работи като книжар от 1957 до 1961 г. (Да припомним, че същото препитание си избира на младини и един от бившите председатели на Европейския парламент – германският социалдемократ Мартин Шулц).
После идва казармата. Въпреки опитите на Гюнтер да се освободи от военна служба, защото е убеден пацифист и не желае дори да пипа оръжие, той все пак е взет за наборник през 1963-та. Но постоянно се опълчва срещу казармените правила и отправя всякакви предизвикателства срещу военния ред. Вместо с пушка, излиза на плаца с пръчка, украсена с цветя. А когато трябва да положи клета, добавя към казионните думи: „Тържествено се заклевам вярно да служа на Федералната република…”, също и своето допълнение: „…без оръжие”.
В крайна сметка го освобождават от остатъка от военната служба – командирите го изпращат на психиатър, който услужливо му слага диагноза „слабоумие”. Напереният младеж обаче отвръща с публикуване на всички свои водени в казармата записки под заглавието „Моят дневник от Бундесвера”. Годината е 1964-та, това е шумният журналистически дебют на Валраф – и нататък славата му на разобличител само нараства.
Бьол го съветва да продължи с вече напипания жанр, така че Гюнтер предлага услугите си на популярни за времето си списания и като техен „репортер под прикритие” се наема като обикновен работник последователно в някои от най-големите промишлени предприятия в Германия – „Форд” (където е работил и вече покойният му по онова време баща), „Тисен”, „Круп”. Експериментът продължава цели две години, през които Гюнтер дори уврежда здравето си – но изпитва съвсем на живо всички „прелести” на работническата участ. И описва преживяното първо в поредица, излязла в профсъюзното издание „Метал” под заглавието „Нужен си ни – като работник за германската промишленост” (1966 г.). По-късно всичко това излиза и в книгата „Промишлени репортажи”.
Разкритата картина на живота на работническата класа е доста далеч от рекламирания в онези години „народен капитализъм”. Силно впечатление прави и приложеният от Валраф метод, позволил му да разкрие скритото за външни очи. Става дума не просто за известния и преди него подход от типа „журналистът сменя професията си”, а з пълно превъплъщение, „разтваряне” в изучавания живот. Нещо повече – „провокиране на действителността”, защото репортерът „под прикрие” чрез измислената си самоличност сам става инициатор на събития и действия, разкриващи още по-красноречиво същността на средата и обстоятелствата, заклещващи работника.
През 1969 г. Валраф хвърля още една медийна „бомба” с книгата си „13 нежелани репортажа”, в които разказва с какво се е сблъсквал, влизайки в кожата на бездомник, алкохолик и работник в химически завод.
Гръмкият отзвук превръща „нежелания репортер” в емблематична фигура в професията. А методът му дори е кръстен на негово име – „валрафен” (буквално – „прави като Валраф”). Следват покани да работи в издания като „Hamburger Abendecho”, „Pardon”, „Konkret”.
Валраф излиза и на международен терен. През май 1974 г. той се подвизава в Гърция, където по онова време управлява хунтата на „черните полковници”. На 10 май се приковава с верига за един от стълбовете на централния площад „Синтагма” в Атина и раздава листовки с призиви за освобождаване на политзатворниците и за отстраняване на хунтата от власт. Разбира се, арестуван е. Нарочно не носи в себе си никакви документи. Яде доста бой в полицията, където представа нямат кой е. Най-накрай разбират – и веднага го осъждат на 14 месеца затвор. Но идва лятото, фаталният опит на гръцката хунта да организира преврат в Кипър и последвалото ѝ падане от власт, така че Валраф сравнително скоро излиза на свобода. И описва всичко преживяно зад решетките в излязлата през 1975 г. книга „Фашизмът до нас. Гърция днес – урок за утре”.
Следващата му международна „спирка” е Португалия, където през април 1974 г. с безкръвен преврат на прогресивното „движение на капитаните” е свалена най-старата фашистка диктатура в Европа. В последвалия политически кипеж в тази страна се сблъскват течения, опитващи се да я поведат и наляво, и надясно. Сред вторите е генерал Антонио ди Спинола, който уж е подкрепил „движението на капитаните” при свалянето на диктатурата, но после решава, че те са прекалено леви и през 1976 г. подготвя десен пуч.
Точно в този момент на сцената се появява отново предрешеният Гюнтер Валраф, макар отначало и понятие да си няма, че ще оплете в мрежите си не кого да е, а чак Спинола. Опитвайки се да се да изкара „на светло” осезаемо зреещия десен заговор в Португалия, Валраф се представя пред някои от пионките му като сътрудник на влиятелен германски търговец с напалм, желаещ да подпомогне португалските проекто-пучисти. И оповестява, че е готов да уреди среща между техен представител и своя бос. За негова изненада за тази среща в Дюселдорф се явява самият Спинола. Валраф е неподготвен за такъв обрат и отначало не знае кого да представи на генерала в ролята на своя несъществуващ бос. В последния момент положението спасява приятел на журналиста, който така умело изиграва ролята на боса, че Спинола остава направо очарован от него и му изпява всичките си планове.
Две седмици по-късно Валраф дава пресконференция, на която разкрива цялата завера. А после излиза и книгата му „Разобличаването на един заговор”.
1977-ма влиза в историята на журналистиката с проникването на Валраф в хановерската редакция на царя на сензациите – булевардния вестник на Аксел Шпрингер „Билд”. Представяйки се за безличния репортер Ханс Есер, променилият външността си Валраф работи там четири месеца и разкрива мръсните методи, с които се подменя действителността и се манипулира общественото съзнание. Разбира се, империята на Шпрингер отвръща на удара, като съди журналиста в продължение на 7 години – но така и не успява да го осъди. Успява обаче да вкара във фокуса на обществените дебати темата доколко законни и допустими са методите на Валраф да прави своите разследвания, ползвайки фалшива самоличност. Като се има предвид на колко мощни концерни и сили „нежеланият репортер” вече е успял да „бръкне в здравето”, той става мишена на ожесточени нападки и критики. Срещу многобройните му симпатизанти се изправя гръмогласен хор на обвинителите му, които го му вменяват дори експлоатация на неговите помощници, които излагал на рискове.
И не е само това. Наети от Шпрингер агенти записват телефонните разговори на Валраф, вмъкват се и в жилището му, отнасяйки голяма част от документацията за „Билд” – вярно, без да знаят, че журналистът вече я е прехвърлил на микрофилми, скрити на друго, по-сигурно място. Има и по-страшни развития – като загадъчната смърт на един от главните информатори и свидетели на Валраф, работилия в кьолнското отделение на „Билд” Хайнц Вилман, открит мъртъв в апартамента си на 18 март 1980 г., след като преди това е получавал заплахи и е бил пребиван.
Нищо обаче не е в състояние да откаже Валраф от неговата мисия. Той издава цяла трилогия с разобличения за „Билд” – „Раждането на сензацията” (1977), „Свидетели на обвинението” (1979) и „Справочник за „Билд” – от край до край” (1981). Според автора тези книги отразяват историята на цялата болест на сензационната журналистика – анамнеза, диагноза, терапия. А в предговора към първата книга от поредицата може да се прочете и следната преценка на Валраф: „…при сегашния вътрешнополитически климат в страната всяка критика от демократични позиции се подлага на клеветнически извращения и едва ли не е приравнявана към тероризъм.”
В резултат на разкритията на Валраф над 400 писатели и журналисти отказват да сътрудничат на изданията на Шпрингер и е създадена организацията „Анти-Билд”, оказваща помощ на пострадали от клевети на изданието. И най-важното – поне в онзи период масовата публика се отдръпва от сензационния вестник, на който се е доверявала преди това.
През 1983-1984-1985 г. следва друг прочут хит на Валраф – когато, вече съвсем неузнаваем физически, с черна перука и цветни лещи, в продължение на две години работи най-черната работа и търпи най-груби унижения в ролята на турския гастарбайтер Али. Преминава през всички митарства на хората „втори сорт”, осигуряващи де факто значителна част от благоденствието на Германия. И описва всичко в излязлата през 1985 г. книга „На самото дъно”.
Ефектът е бомбастичен, разбира се. Отеква и отсам „желязната завеса”, където Валраф е много тачен като разобличител на жестоката капиталистическа действителност. През 1986 г. България го отличава с Ботевска награда. А през 1988 г. журналистът получава и наградата на БАФТА (Британската академия по филмово и театрално изкуство). В Германия е учредена и журналистическа награда на името на самия Валраф – и през май 2021 г. тя е присъдена на Джулиан Асандж
Междувременно, още докато работи по книгата си за гастарбайтера Али, Валраф е успял да отскочи и до Никарагуа. Победилата там през 1979 г. Сандинистка революция е обект на необявена война на САЩ, водена с ръцете на т. нар. „контри”, проникващи от съседен Хондурас, където ги обучават и въоръжават американски инструктори. Резултатът от вникването и в тази действителност е книгата на Валраф „Никарагуа отблизо”, излязла през 1984 г.
Това е времето, когато книгите му се харчат „като топъл хляб” по цял свят, превеждат се на много езици, тиражите са високи и му носят както световна слава, така и сериозни доходи. Но всичко това си има и лична цена. Докато живее като Али, Валраф работи известно време и като миньор. Натоварването му създава тежко здравословно увреждане и след претърпяната операция се налага наново да се учи да ходи. А малката му дъщеря, която през тези две години приема „Али” като свой татко, след края на експеримента отказва да повярва, че възвърналият истинския си облик Гюнтер Валраф е действителният ѝ баща.
Турбулентният период около падането на Берлинската стена и сливането на двете Германии не оставя място за други медийни „бомби”, така че за известно време името на Валраф се изгубва от челните новини. Но той отказва да „мирува” и в новите условия.
През януари 2003 г. заедно с още двама известни германци – бивш министър на труда от ХДС и ръководител на хуманитарна организация – Валраф се опитва да влязат в Русия, за да направят правозащитно проучване в Чечня. Но още на летището в Москва не са допуснати и са върнати обратно в Германия.
През септември същата година пък старите врагове на Валраф от империята на Шпрингер хвърлят срещу него обвинения, че през 60-те години е бил сътрудник на фамозната тайна служба на бившата ГДР – ЩАЗИ. Журналистът категорично отрича това да е истина и завежда дело, което печели. През декември 2004 г. окръжният съд в Хамбург постановява, че медиите на Шпрингер трябва да спрат да тиражират писания за някакво агентурно минало на Валраф, защото в представените на съда документи не може да бъде открито доказателство за негово сътрудничество на ЩАЗИ.
През 2007 г. Валраф започва работа под прикритие в кол-център, за да разобличи експлоатацията на работещите там, а през 2009 г. силно разбунва духовете с новото си разследване, представено и като филм под заглавието „Черно на бяло”. В него неуморният репортер, старателно гримиран и с перука и цветни лещи, се подвизава като чернокож имигрант от Сомалия. Така разобличава латентния и явен расизъм в Германия.
Нашумява и едно от последните му разследвания, разпространено през 2021 г. – за тежките условия на труд на работниците в халетата на един от лидерите на световната онлайн търговия „Амазон“.
Валраф и днес е амбициран да продължава разследванията си, но повече разчитайки на отдавна изградения си екип от по-млади сътрудници, защото напредналата му възраст вече затруднява личните му внедрявания. Въпреки че за едно от тях – разобличаващо условията в старческите домове в Германия – именно годините му помагат.
В реалния живот обаче тези години почти не му личат. Валраф поддържа перфектна за възрастта си форма с любимия си тенис на маса. И с вечно будния си дух, разбира се, неизменно тласкащ го да вади „на светло” всякакви нередности. Идеалният „стимулатор” за всеки истински разследващ репортер.
