Могили Кахокия, Илинойс: Стоя на върха на 100-метрова храмова могила – най-голямото известно земно съоръжение в Америките, построено от праисторически народи. Високите температури, заедно с потискащата влажност, са изпразнили парка от всички посетители, с изключение на шепа хора. Ризата ми е пропита от пот.
Гледам от постройката – известна като Монашеската могила – към равнината долу, в която се виждат по-малки могили. Тези глинени възвишения, построени при сливането на реките Илинойс, Мисисипи и Мисури, са всичко, което е останало от едно от най-големите предколумбови селища на север от Мексико, обитавано от около 800 до 1400 г. от н.е. от може би до 20 000 души.
Този велик град, може би най-големият в Северна Америка, се издига, процъфтява, запада и накрая е изоставен. Цивилизациите загиват по познати модели. Те изчерпват природните ресурси. Те пораждат паразитни елити, които ограбват и плячкосват институциите и системите, които правят възможно съществуването на едно сложно общество. Те водят безсмислени и самоунищожителни войни. И тогава започва гниенето. Големите градски центрове умират първи и изпадат в необратим упадък. Централната власт се разпада. Художественото изразяване и интелектуалното търсене са заменени от нова мрачна епоха, триумф на безвкусното зрелище и тържеството на задоволяващата тълпата имбецилност.
„Колапсът настъпва и може да настъпи само при вакуум във властта“, пише антропологът Джоузеф Тейнър в „Колапсът на сложните общества„. „Колапсът е възможен само там, където няма достатъчно силен конкурент, който да запълни политическия вакуум на дезинтеграцията.“
Преди няколко века владетелите на този огромен градски комплекс, който обхващал около 4000 акра, включително 40-акров централен площад, са стояли там, където стоях аз. Без съмнение те са виждали долу, в гъмжащите от хора селища, непреодолима мощ, с поне 120 храмови могили, използвани като резиденции, свещени церемониални места, гробници, центрове за срещи и игрища. Воините от Кахокия са владеели огромна територия, от която са събирали данък, за да обогатяват управляващата класа на това силно разслоено общество. Разчитайки небето, тези строители на могили построяват няколко кръгли астрономически обсерватории – дървени версии на Стоунхендж.
Наследствените владетели на града били почитани приживе и в смъртта. На половин миля от могилата Монкс се намира седемметровата могила 72, в която археолозите са открили останки на човек върху платформа, покрита с 20 000 дискови мъниста от черупки на конхи от Мексиканския залив. Мънистата са подредени във формата на сокол, като главата на сокола е под и до главата на мъжа. Крилата и опашката на сокола са поставени под ръцете и краката на мъжа. Под този слой от раковини се намирало тялото на друг мъж, погребан с лицето надолу. Около тези двама мъже имало още шест човешки останки, вероятно придворни, които може би са били умъртвени, за да придружат погребания мъж в задгробния живот. Наблизо са погребани останките на 53 момичета и жени на възраст от 15 до 30 години, положени в редици на два слоя, разделени с рогозки. Изглежда, че те са били удушени.
Поетът Пол Валери отбелязва, че „една цивилизация е също толкова крехка, колкото и един живот“.
От другата страна на река Мисисипи, откъм Монкс Маунд, се вижда силуетът на град Сейнт Луис. Трудно е да не видим собствения си срив в този на Кахокия. През 1950 г. Сейнт Луис е осмият по големина град в Съединените щати с население от 856 796 души. Днес този брой е спаднал до под 300 000, което представлява намаление с около 65%. Големите работодатели – Anheuser-Busch, McDonnell-Douglas, TWA, Southwestern Bell и Ralston Purina – са намалили драстично присъствието си или са напуснали изцяло. Сейнт Луис постоянно се нарежда сред най-опасните градове в страната. Един от всеки пет души живее в бедност. Според доклад от 2021 г. полицейското управление на Сейнт Луис е на първо място по брой убийства на глава от населението сред 100-те най-големи полицейски управления в страната. Затворниците в мизерните и претъпкани затвори на града, където между 2009 и 2019 г. са починали 47 души, се оплакват, че водата в килиите им е спирана с часове, а надзирателите редовно пръскат с лютив спрей затворници, включително и такива, които са наблюдавани заради опасност от самоубийство. Разрушената инфраструктура на града, стотиците изпотрошени и изоставени сгради, празните фабрики, пустеещите складове и обеднелите квартали наподобяват руините на други постиндустриални американски градове – класическите знаци на цивилизация в терминален упадък.
„Точно както в миналото, страните, които са подложени на екологичен стрес, пренаселени са или и двете, са изложени на риск от политически стрес и от срив на държавното управление“, твърди Джаред Даймънд в „Колапс: Как обществата избират да се провалят или да успеят„. „Когато хората са отчаяни, недохранени и без надежда, те обвиняват своите правителства, които смятат за отговорни или неспособни да решат проблемите им. Те се опитват да емигрират на всяка цена. Те се борят помежду си за земя. Убиват се един друг. Започват граждански войни. Те смятат, че няма какво да губят, и стават терористи или подкрепят или толерират тероризма.“
Прединдустриалните цивилизации са зависели от възможностите на слънчевата енергия и са били ограничени от пътища и водни пътища – препятствия, които са били заличени, когато изкопаемите горива са станали източник на енергия. Когато индустриалните империи стават глобални, увеличаването на техния размер означава и увеличаване на сложността им. По ирония на съдбата тази сложност ни прави по-уязвими към катастрофален срив, а не по-устойчиви. Рязкото покачване на температурите (в Ирак цари 50-градусова жега, която съсипва електрическата мрежа на страната), изчерпването на природните ресурси, наводненията, сушите (най-тежката суша от 500 години насам опустошава Западна, Централна и Южна Европа и се очаква да доведе до спад на добивите с 8 или 9%), прекъсванията на електрозахранването, войните, пандемиите, увеличаването на зоонозните болести и сривовете във веригите за доставки заедно разклащат основите на индустриалното общество. Арктика се нагрява четири пъти по-бързо от средното за света, което води до ускорено топене на ледената покривка на Гренландия и причудливи климатични модели. Баренцово море на север от Норвегия и Русия се затопля до седем пъти по-бързо. Учените, занимаващи се с климата, не са очаквали такива екстремни метеорологични условия до 2050 г.
„Всеки път, когато историята се повтаря, цената се повишава“, предупреждава антропологът Роналд Райт, наричайки индустриалното общество „машина за самоубийство“.
В “Кратка история на прогреса” той пише:
“Цивилизацията е експеримент, много скорошен начин на живот в човешката кариера, и има свойството да попада в това, което наричам капани на прогреса. Малко село на хубава земя край река е добра идея, но когато селото се разрасне в град и павира хубавата земя, то става лоша идея. Докато предотвратяването може да е било лесно, лечението може да се окаже невъзможно: един град не се премества лесно. Тази човешка неспособност да се предвидят – или да се внимава за – дългосрочни последици, може да е присъща на нашия вид, оформена от милионите години, когато сме живели от ръка до уста, като сме ловували и събирали. Възможно е също така тя да не е нещо повече от смесица от инерция, алчност и глупост, насърчавани от формата на социалната пирамида. Концентрацията на власт на върха на мащабните общества дава на елита личен интерес от статуквото; той продължава да просперира в мрачни времена дълго след като околната среда и населението като цяло започват да страдат.”
Райт размишлява и върху това, което ще остане след нас:
“Археолозите, които ще ни разкопават, ще трябва да носят костюми за защита от опасни вещества. Човечеството ще остави забележителен слой във фосилните записи, съставен от всичко, което произвеждаме – от купчини пилешки кости, мокри кърпички, гуми, матраци и други битови отпадъци до метали, бетон, пластмаси, промишлени химикали и ядрени остатъци от електроцентрали и оръжия. Ние мамим децата си, като им даваме безвкусен лукс и пристрастяващи джаджи, докато отнемаме това, което е останало от богатството, чудото и възможностите на девствената Земя.
Изчисленията на отпечатъка на човечеството показват, че от поне 30 години сме в „екологичен дефицит“, потребявайки повече, отколкото биологичните системи на Земята могат да издържат. Горният почвен слой се губи много по-бързо, отколкото природата може да го възстанови; 30% от обработваемите земи са изчерпани от средата на 20-ти век насам.
Финансирахме този чудовищен дълг, като колонизирахме миналото и бъдещето, черпейки енергия, химически торове и пестициди от изкопаемия въглерод на планетата и хвърляйки последствията върху следващите поколения от нашия вид и всички останали. Някои от тези видове вече са фалирали: те са изчезнали. Други ще ги последват.”
С упадъка на Кахокия насилието рязко се увеличава. Околните градове са опожарени до основи. Групи, наброяващи стотици, са избити и погребани в масови гробове. В края на краищата „врагът избил всички хора безразборно. Целта не е била просто престиж, а ранна форма на етническо прочистване“, пише антропологът Тимъти Р. Паукета в „Древната Кахокия и мисисипците„. Той отбелязва, че в едно гробище от XV в. в централната част на Илинойс една трета от всички възрастни са били убити чрез удари по главата, рани от стрели или скалпиране. Много от тях имат следи от фрактури по ръцете, получени при напразни опити да се преборят с нападателите.
Подобно изпадане в междуособно насилие се усложнява от отслабената и дискредитирана централна власт. В по-късните етапи на Кахокия управляващата класа се обгражда с укрепени дървени стени, включително и със стена, дълга две мили, която огражда могилата Монкс. Подобни укрепления са осеяли огромната територия, контролирана от Кахокия, обособявайки затворени общности, в които богатите и влиятелните хора, защитени от въоръжена охрана, са търсели безопасност от нарастващото беззаконие и са трупали намаляващи хранителни запаси и ресурси.
Пренаселеността в тези укрепления става причина за разпространението на туберкулоза и бластомикоза, причинени от гъбички, които се пренасят по почвата, както и на желязодефицитна анемия. Детската смъртност нараства, а продължителността на живота намалява в резултат на социалната дезинтеграция, лошото хранене и болестите.
Към началото на 15 век Кахокия е изоставена. През 1541 г., когато армията на Ернандо де Сото нахлува на територията на днешен Мисури в търсене на злато, от нея са останали само големите могили – реликви от забравеното минало.
Този път сривът ще бъде глобален. Няма да е възможно, както в древните общества, да се мигрира към нови екосистеми, богати на природни ресурси. Постоянното повишаване на топлината ще унищожи реколтата и ще направи голяма част от планетата необитаема. Климатолозите предупреждават, че след като температурите се повишат с 4 ℃, Земята в най-добрия случай ще може да издържа един милиард души.
Колкото по-непреодолима става кризата, толкова повече ние, подобно на праисторическите ни предци, ще се оттегляме към саморазрушителни реакции, насилие, магическо мислене и отричане.
Историкът Арнолд Тойнби, който посочва безконтролния милитаризъм като фатален удар за миналите империи, твърди, че цивилизациите не се убиват, а се самоубиват. Те не успяват да се приспособят към кризата, което гарантира собственото им заличаване. Колапсът на нашата цивилизация ще бъде уникален по своите размери, увеличен от разрушителната сила на нашето индустриално общество, задвижвано от изкопаеми горива. Но той ще повтори познатите модели на срив, които са сринали цивилизациите в миналото. Разликата ще бъде в мащаба и този път няма да има изход.
