Кюрдите понасят най-големите съпътстващи щети от войната в Украйна. Украинските бежанци привличат вниманието на целия свят, но войната в Украйна отвори широко вратата за масовото експулсиране на два милиона сирийски кюрди, което има опасност да се случи през следващите месеци. Турция заплашва да завърши етническото прочистване на кюрдите от Северна Сирия, което започна преди пет години.
Стотици хиляди кюрди вече бяха принудени от предвожданите от Турция въоръжени групи да напуснат анклавите си от сирийската страна на турско-сирийската граница. „Няма място за [кюрдските бойци] в бъдещето на Сирия“, казва Ердоган. „Надяваме се, че… ще отървем региона от сепаратисткия терор“. На практика турската политика по време на предишните нахлувания в Сирия беше да прогони всички сирийски кюрди – както цивилни, така и бойци, дамгосвайки всички като терористи.
След като Турция оттегли ветото си върху присъединяването на Швеция и Финландия към НАТО, вероятността силите на НАТО да възпрат Ердоган от ново нахлуване в Северна Сирия е по-малка от преди. В по-дългосрочен план те искат да привлекат Турция като съюзник срещу Русия.
САЩ вече до голяма степен изоставиха сирийските кюрди на Турция, въпреки че именно те предоставиха сухопътните сили, които в съюз със САЩ разгромиха така наречената „Ислямска държава“ в Сирия и загубиха 11 000 кюрдски войници в боевете.
Самите сирийски кюрди не се съмняват във вероятната си съдба и много от тях вече се опитват да избягат. Тяхното етническо прочистване е най-важната и трагична съпътстваща щета от войната в Украйна, която до голяма степен се пренебрегва от външния свят.
Inews интервюира четирима членове на кюрдско семейство – баща, майка, син и снаха – за техните преживявания и чувства, докато се опитват да избягат от предстоящото турско настъпление за трети път в рамките на пет години. Този път те са принудени да се преместят от най-големия кюрдски център в Североизточна Сирия, Камишли, в столицата на кюрдския автономен регион в Северен Ирак, Ербил. Тъжните им размисли за съдбата им отразяват чувствата на бежанците навсякъде по света.
Тъй като са изправени пред множество опасности, всички имена и друга информация, която ги идентифицира, са премахнати.
Бащата
Аз съм на 58 години, женен съм, имам шест момчета и едно момиче. Роден съм в Рас ал Айн и живях там до 2019 г., когато Турция нахлу в града ни. Първото ми преместване беше в Ал-Хасака, където не можах да остана дълго време, защото не беше и безопасно, особено след като стотици хиляди разселени лица от Ракка и Дейр аз Зур дойдоха в града след избухването на войната в Сирия.
Град Хасака някога представляваше център на провинцията и беше сигурен и добре организиран, но след като в града пристигнаха голям брой вътрешни бежанци, престъпленията, свързани с кражби, грабежи, отвличания и убийства, се увеличиха много.
След това се преместих в Камишли през 2020 г., където беше по-безопасно и много по-добре. Аз съм шивач. Когато се преместих в Камишли, наех магазин, докарах си шевни машини и персонал и започнах работа. Това беше второто ми преместване. Най-големият ми син също живее в града, другите живеят в Турция, Кюрдистан, Австралия, а най-малкият учи медицина в Латакия.
Когато се преместих в Камишли, бях щастлив, че усещам някаква стабилност и имах много приятели и клиенти. Работата ми беше много добра през последните две години. Запознах се с много хора в Камишли. Спомнях си, че съм изселник, когато се замислях за родната си къща, големия двор и големия шивашки цех в града, но все пак живеех в моята страна и разбирах хората, с които разговарям, а културата не е толкова различна. Тя е почти същата.
Големият ми син работи с новинарски агенции и хуманитарни организации в Камишли. Винаги се тревожа за него и за по-малкия в Латакия, защото те все още са в Сирия, но най-много се тревожа за по-големия си син в Камишли, защото през последните две години ситуацията не е безопасна, особено след отвличането на много деца от маскирани мъже и ареста на някои журналисти, които са приятели на сина ми.
Освен това финансовото положение и основните жизнени потребности се влошиха. През последните две години електричеството, горивата, водата и хлябът не бяха достъпни за всички.
Освен всичко това по медиите постоянно звучат турски заплахи, а също и нападенията с дронове и експлозиите в региона, както и произволното задържане на много хора всеки ден.
Не беше лесно да вземем решението за третото преместване и да се пътува до Ербил. Животът ни беше като влак, който се движи бавно и спира на много гари. На всяка гара спираме, запознаваме се с хора, съседи, приятели… и започваме да се чувстваме комфортно, че оставаме на тази гара, но изведнъж получаваме тласък отзад да бягаме. Когато сте имали дълга почивка, не е лесно да го направите отново. Ние не сме машини. Всяко прекъсване на нормалния живот и всяко ново бягство отнемат много от душите, емоциите и телата ни.
Най-големият ми син месеци наред се опитваше да ме убеди да напусна страната. Той ми каза, че трябва да имаме паспорти и някои други документи и бумаги. Аз нямах нужния сили да направя всичко това. Той направи всичко вместо мен. Подготви документите за паспортите на мен и майка си, после купи визи за Кюрдистан, после купи самолетни билети.
Работя в Камишли от две години и успях да спестя само 2000 долара , а по-големият ми син – само 5000 долара. Два паспорта за мен и майка му, и четири паспорта за него, жена му и децата, всеки паспорт струваше по 500 долара (общо 3 000 долара), докато преди войната струваше само 20 долара, след това всяка виза по 250 долара (общо 1 500 долара), след това разрешение за пребиваване в Кюрдистан за една година, всяко по 600 долара (общо 2 500 долара), така че похарчихме всичките си спестявания само за да се преместим в Кюрдистан..
Спомням си, че когато опаковахме багажа си и се отправихме към летище Камишли, когато самолетът излетя, гледах града от прозореца на самолета. Имах чувството, че ние сме душите, а родината е тялото. Чувствах се като при смъртта, когато душите се отделят от тялото, но се предполага, че душите са на небето или в рая, а нашите души летят, но страдат.
Вече изпитах това усещане, когато бяхме принудени да напуснем родния си град през 2019 г. и тогава чухме, че някой от далечно място (Дейр аз Зур, Гута, Алепо) живее в нашата къща, докато ние си търсехме къща под наем или живеехме на палатка. Сега се чувствам по същия начин, когато се отдалечавахме от родината в самолета.
Сигурен съм, че турците ще нахлуят в останалите градове в региона и техните милиции ще окупират къщите ни. Много е тежко, когато вече имаш кървяща рана и когато тази рана още не е заздравяла, а идва нов удар.
Пътувах със съпругата ми, съпругата на по-големия ми син и децата му (на шест и четири години). По-голямото момче ме попита къде отиваме, аз му отговорих, че пътуваме, за да прекараме ваканцията с децата на чичо им. Децата бяха щастливи. Надявам се да израснат в друга държава и да не виждат всички тези конфликти и напрежения, които имаме в душите и мислите си.
Когато кацнахме в Дамаск, усетих нотка надежда, че все още сме в Сирия или че може би няма да напуснем родината си, но сед това се прекачихме на полета от Дамаск до Ербил. Раната все още кърви. Кацнахме в Ербил на 2 май вечерта.
Синовете ми дойдоха на летището, за да ни посрещнат. Сега съм в Ербил, езикът е различен и почти не разбирам кюрдския диалект (сорани), на който говорят хората в Ербил. Всичко тук е различно. Трябват ми години, за да свикна с тази страна, но ние сме уморени от разселванията. Надявам се това да е последното преместване.
Майката
Повече от 40 години строихме със съпруга ми нашата къща. Всяка мебел в къщата ни има история за трудностите и за това как сме я купили. Когато през 2019 г. напуснах родния си град, бях ужасно тъжна и се разболях. Хората казват, че те са просто вещи и можеш да си купиш други, когато се преместиш на друго място. Не, тези вещи имат души, спомени и истории. Дори чиниите, лъжиците, чашите имат истории и спомени.
Турците отнемат дома ни и го дават на крадци, чудовища и пришълци от Дейр аз Зур и ал-Сфера [град в провинция Алепо, откъдето идва подкрепяната от турците групировка „Султан Мурад“], които убиват хора само защото са кюрди. Никога не съм изпитвала омраза или враждебност към арабите, които от десетилетия са наши съседи и приятели, но тези пришълци са различни. Те присвояват къщите ни.
Пътувам до Ербил, за да се присъединя към децата си, и се надявам, че животът близо до тях ще облекчи болката от изгнанието и бездомността. Надявам се, че ако Турция превземе Камишли, няма да чуя новини за къщата ни там.
Снахата
Много съм тъжна и изтощена, че напускам дома си с празни ръце. Омъжих се преди осем години, а съпругът ми работи от около 20 години и най-накрая успяхме да си купим къща в Камишли преди четири години и кола миналата година, а сега оставяме всичко зад гърба си. Никой в региона няма да купува или продава имоти, така че съпругът ми сякаш е работил 20 години, за да предложи всичките си усилия на непознати.
Турция ще дойде в нашия регион и ще даде къщите ни на чужденци като подарък. Напуснах страната не само защото турците ще нахлуят в града ни, но и защото децата ми ще растат в разкъсвана от война страна, която не е безопасна за тях. През последните две години имаше много деца, отвлечени от въоръжени групировки. Миналата година една моя роднина загуби сина си, който беше на около 12 години. Той беше отвлечен от въоръжена група и досега е в неизвестност.
Съседката ми също загуби дъщеря си преди няколко месеца. Тя била на 15 години и един ден семейството се събудило и не намерило дъщеря си. След като я потърсили, се оказало, че тя е била отвлечена от въоръжената група на младежките революционери [свързана с ПКК група, която вербува деца в Североизточна Сирия]. Семейството знаеше къде е дъщеря им, но въоръжената група отказа да я върне, а след това чух, че момичето е прехвърлено в планината Кандил в Ирак [където ПКК обучава свои бойци].
Всяка сутрин съпругът ми води сина ми на училище, а следобед го връща вкъщи. По-малкият ми син понякога иска да играе на улицата под сградата ни, но не мога да го пусна да излезе. Има мъже с големи коли, които отвличат деца от улицата и продават органите им. Една моя роднина в Дерик загуби осемгодишния си син преди около шест месеца и по-късно го намери мъртъв, заклан, а органите му бяха взети. Тялото му било намерено в покрайнините на река Тигър близо до града.
Ето защо се преместих в Ербил, поне е по-безопасно от Рожава. Постоянно се притеснявам за децата и съпруга си. Преди около осем месеца една въоръжена група арестува журналист, който беше приятел на съпруга ми, и след като го освободиха, някои служители му обещаха, че това е било грешка, но по-късно той беше арестуван отново и измъчван, а семейството му плати много пари, за да го освободят.
Синът
Наистина съм изтощен и не знам какво да кажа. Мисля, че това, което каза семейството ми, обяснява нещо от случващото се в региона в момента.
