През април, когато светът беше зает с инвазията на Владимир Путин в Украйна, държава-членка на НАТО предприе нападение срещу две от съседните си територии. В рамките на своята бомбардировъчна кампания Турция атакува лагерите на кюрдските бойци в Ирак и Сирия, нанасяйки щети на убежища, складове за боеприпаси и бази.
Иронията остана почти незабелязана. Това едва ли е изненада: От дълго време западният свят си затваря очите за жестокото отношение на Турция към кюрдите. В продължение на десетилетия турската държава преследва кюрдското малцинство – около 18% от населението – с унищожително усърдие. Хиляди хора са загинали, а около един милион са били разселени в рамките на кампания на жестоки вътрешни репресии. Но западните държави, с изключение на краткия период, когато кюрдската съпротива удържаше надигащата се Ислямска държава, рядко изглеждаха загрижени.
Отношението на Турция към кюрдите сега е в центъра на вниманието – но не защото съюзниците са се събудили за несправедливостта на системното потискане на кюрдите. Напротив, това е така, защото Турция заплашва да блокира приемането на Финландия и Швеция в НАТО, ако те не се съгласят да се разправят с кюрдските активисти на своя територия. За президента Реджеп Тайип Ердоган, който вижда възможност да затвърди националистическата си програма, това е смел ход. Плахият отговор от страна на съюзниците от НАТО досега подсказва, че той може и да успее.
Както и да се развие ситуацията, тя е много показателна. За Турция тя още веднъж подчертава решимостта, с която Ердоган се стреми да изтласка кюрдите и същевременно да утвърди страната като регионална сила. За самия алианс безизходицата изважда наяве факти, които в момента са затъмнени от гримирането му като чисто отбранителна организация. НАТО, който отдавна се примирява с преследването на кюрдите, далеч не е сила на мира. И Турция, която е член на НАТО от 1952 г., го доказва.
Конфликтът на Турция с кюрдите датира поне от края на XIX в., когато османската централизация води до племенни въстания. Първите две десетилетия на основаната през 1923 г. Турска република са свързани с отричането на кюрдската идентичност, автономия и език – все неща, които са били основни за Османската империя. Избухват въстания, които са потушени със сила. След като през 40-те и 50-те години на ХХ век кюрдската войнственост до голяма степен изчезва, тя се възражда под революционни знамена. В тази атмосфера възниква Кюрдската работническа партия, или ПКК.
Организацията е обявена за терористична група от Турция, САЩ и Европейския съюз, а методите ѝ са наистина агресивни. През четирите десетилетия на конфликта ПКК е дала своя принос за кръвопролитията и е отговорна за смъртта на цивилни граждани, както и на служители по сигурността. Въпреки това милитаристичният подход на Турция към кюрдския въпрос просто не оставя много място за други, по-примирителни кюрдски организации.
Страната преживява вълна от кюрдски активизъм в края на 60-те и 70-те години, когато много леви турски движения и организации също изразяват солидарност с кюрдите. Но държавният преврат през 1980 г. смазва тежко тези сили, с изключение на ПКК, повечето от чиито лагери вече са извън Турция. В годините след преврата тежките изтезания, на които са подложени кюрдските активисти от различни организации, само увеличават редиците на ПКК. Ожесточени срещу турската държава повече от всякога, много активисти не виждат друг ефективен пристан за своята борба.
Днес нещата не са много по-добри: Мирните форми на кюрдски активизъм – като тези, организирани от легалната Демократична партия на народите (HDP) – са подложени на постоянни атаки, и са обвинявани в принадлежност към ПКК. Правителството също така твърди, че ПКК. е в сговор с движението на Гюлен – бивш съюзник на управляващата партия, когото правителството обвинява в организиране на неуспешния опит за преврат през 2016 г. Именно членовете на тези две групировки са тези, които Ердоган изисква от Швеция и Финландия да предадат.
Каква е ролята на НАТО във всичко това? Военната интервенция през 1980 г., поне пасивно подкрепена от Алианса, беше ръководена от Кенан Еврен, командир в контрапартизанските сили на НАТО. Западните държави продължават да оказват широка подкрепа за кампаниите срещу кюрдите през следващите години, дори по време на изключително жестоките сблъсъци през 1993-95 г. Когато военните действия се възобновиха през 2010 г., Западът до голяма степен пренебрегна вътрешните вълни на репресии и повтарящите се нахлувания на Турция в Сирия и Ирак, където кюрдите отдавна са потърсили убежище.
Щом това благоприятно мълчание е нещо, на което Анкара винаги може да разчита, защо тогава Ердоган избра точно този момент, за да засили военните си авантюри? Отговорът е прост: Изборите са зад ъгъла, а правителството, което се намира в най-тежката икономическа криза в страната от две десетилетия насам, разчита на войнствената патриотарщина като лек за националните болести. В съответствие с това управляващата партия засилва действията си срещу кюрдите, като вкарва в затвора политици и журналисти, провежда военни кампании в чужбина и забранява концерти и спектакли в страната.
Нахлуването на Русия в Украйна очевидно допълнително окуражи Ердоган. Това позволи на Турция да се представя за приятел на Запада, като спечели похвали за ранната си блокада на Черно море, докато продължава да следва репресивният си дневен ред. Нещо повече, като тласна Швеция и Финландия – възприемани като дългогодишни укриватели на кюрдски бунтовници – към НАТО, войната предостави на Турция златна възможност.
Ако Съединените щати окажат натиск върху двете страни да приемат исканията на Турция, както предположи държавният секретар Антъни Блинкен, това би било нещо повече от победа на полицейщината. Това ще бъде рядък символичен триумф. Бомбардировките и културните забрани биха били нищо в сравнение с международното признание, подпечатано от най-могъщата държава в света, че правата на кюрдите могат да бъдат отхвърлени.
Изкушаващо е да се гледа на Турция като на изключително войнствена държава. Наричана „болният човек на Европа“ в последните дни на Османската империя, сега страната изглежда като войнствения човек на континента. Но е погрешно да разглеждаме страната изолирано. Агресията на Ердоган не е само негова. Тя е разрешена, насърчавана и подкрепяна от западните държави, както и от Русия.
В Турция това е провокативно твърдение: властите искат техните граждани и светът да вярват, че „чужденците“ и „външните сили“ винаги са подкрепяли кюрдския сепаратизъм. Това доста популярно, но силно изкривено възприемане на действителността не казва нищо за оръжията, логистичната подкрепа и съгласието, които други държави са предоставяли в изобилие при избиването на кюрдите.
Вярно е, че Съединените щати доставиха оръжия на сирийските кюрди по време на борбата им срещу „Ислямска държава“. Но това не е нищо в сравнение количеството и усъвършенстваността на военното оборудване, което Турция, където се намира втората по големина армия в НАТО, си осигурява благодарение на това, че е част от западния алианс.
Истината е, че агресията на Турция върви ръка за ръка с приемането, дори съучастието от страна на НАТО. Няма смисъл западните държави да поучават Турция или Турция да се оплаква от западното лицемерие: Те са в това заедно. Каквото и да се случи с разширяването на Алианса – дали кюрдите ще бъдат пожертвани на олтара на геополитическата целесъобразност или не – това би трябвало да е момент на прозрение.. В един свят на война никоя държава няма монопол върху насилието.
*Д-р Тугал е професор по социология в Калифорнийския университет в Бъркли и често пише по въпросите на политиката и обществото в Турция.
About The Author
