Кандидатът на „Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон бе голямата изненада на френските президентски избори – той за малко не отиде на балотаж. Тогава всичко щеше да е различно. На първия тур се оформиха три големи пространства – либералното на Макрон, популистко-дясното на Марин льо Пен и народно-републиканското на Меланшон. Последният даде пределно ясен отговор на възникналия от тази ситуация въпрос и веднага след оповестяване на резултатите от първия тур призова нито един глас, даден за него, да не отива при мадам Льо Пен. А след това поде смела инициатива – да превърне приближаващите парламентарни избори през юни в своеобразен трети тур с конкретни цели: организиране „отдолу” на ново политическо пространство и издигане на Меланшон за премиер.
Смелостта и въображението изглежда са точно онова, от което с нуждае левицата във Франция, за да излезе от вечната орис да избира между голямото и по-малкото зло. Не е лесно, но си заслужава да се проследи внимателно този експеримент. Ако политиката е, наред с другото, изкуство да се открояваш, ключов момент е и автономията. Да се изгради собствен проект, да се формулира предложение със специфични характеристики винаги е било качество на онази левица – доколкото въобще е левица, която се стреми да обособи свое, отделно от социалдемокрацията пространство.
В Обединена левица (съюзена днес с „Подемос” комунистическа формация, влизаща в сегашното испанско коалиционно правителство като обща формация „Унидас Подемос” – б. пр.) на Хулио Ангита (емблематичен бивш лидер на Обединена левица от 1989 до 2000 г., починал през 2020 г. – б. пр.) на това му викаха алтернатива. Тоест – сила, която търси нещо повече от противопоставяне на редуването в двупартийния модел, строго контролиран от големите групи на икономическата и медийната власт. Тогава се говореше за алтернативна на неолибералните политики левица, за упражняване на дейността ѝ от позиции на активното участие, на колективната работа и на следване на програмата.
Вече трябва да се отива по-далеч. Борбата за автономия бе една от определящите идентичността черти (ако не и най-важната) при организираното работническо движение, което искаше да бъде субект на социалните трансформации с антикапиталистическа перспектива и със социалистическа воля. Искаше да е автономен субект пред лицето на доминиращата идеология и на нейните инструменти за налагане на хегемония. Автономен субект, способен да формулира алтернативен проект за обществото и начина на живот, въплъщаван от народните класи, ориентирайки се към света на труда. Борбата за автономия не беше някакъв единичен акт, който да се осъществи веднъж завинаги, я неспирно усилие. Социалните формации от този вид стъпват винаги върху структурните неравенства на властта, при които средствата за социален контрол и политическа интеграция са в услуга на доминиращите сили. Това обяснява защо за трансформаторската и социалистическа левица политико-културният дебат и формирането на кадрите винаги са били фундаментален елемент на работническата партия.
Доминиращите сили винаги ще се стремят да подкопаят класовото съзнание на работниците, да разводнят социалистическия проект и да превърнат алтернативната политическа сила в още една подчинена група, лоялен мениджър на общите интереси на доминиращата финансово-бизнес олигархия и неин прислужник.
Този дебат не е нещо абстрактно, особено когато политическата и социалната левица изчезва в една неолиберална Европа, все по-зависима от САЩ, при това в момента и във война.
Когато „Подемос” реши да управлява заедно със социалистическата партия като стратегическа цел, дебатът за автономията на проекта изчезна. Нещо повече – на него започна да се гледа просто като на идеологически проблем на дадена сила, обзета от страх да упражнява държавната власт, да се намесва в решаването на проблемите на хората. Онези от нас, които се противопоставиха на тази стратегия, се опитаха да избегнат дебат между различните видове волунтаризъм и да потърсят обективни основи, на които да стъпят за конструктивен размисъл. Да управляваш или не да управляваш никога не е било проблем. Въпросът е върху каква основа, върху какви предложения, върху какво реално съотношение на силите да се стъпи.
Какво беше „Унидас Подемос” (съюзната формация между Обединена левица и „Подемос”, която се яви съвместно на няколко избори и сега участва в испанското правителство – б. пр.)? Същото, което е и днес, множейки го и засилвайки го: една парламентарна коалиция, която се смали електорално, която тревожно губи социалното си съдържание, слабо или изобщо не е включена в териториалната власт, постепенно придобива партийна форма, артикулирана от държавни служители и финансирана от общите бюджети на държавата. При такава организационна структура, с такова персонализирано ръководство, без ясен и прецизен проект, който да е одобрен от членовете, към въпроса за правителството трябваше да се подходи от по-реалистични параметри и като се вземе предвид това, което бяхме като движение. Да управляваш в очевидно малцинство заедно със своя основен електорален съперник означава продължаване на конфликта за хегемония в левицата в нов контекст, много по-взискателен, политически много по-конфликтен и с по-голямо политико-културно съдържание. Опитът от такъв тип правителства за алтернативните сили винаги са е бил един и същ: т се изтощават в усилията да опонират на една арогантна и доминираща социал-либерална партия, но в същото време се и диференцират, за да не изгубят своята политическа идентичност и своята социална и електорална база.
Не е сега моментът да говорим за програмата, за дейността на правителството и за политиките на ИСРП, превърнала се в една от най-атлантическите сили сред онова, което е останало от социалдемокрацията. Също така не е моментът да говорим какво означаваше за „Унидас Подемос” („УП”) да работи в едно правителство, желязно контролирано от Педро Санчес и от министърката (на икономиката – б. пр.) Надя Калвиньо. Проблемът е друг и днес е много по-радикален от преди. Имам предвид политическата автономия в най-сериозен смисъл. Ще го кажа директно: напоследък се наблюдава политико-програмно подчинение и организационно разпускане на „УП” – и това може да се определи единствено като драматично.
Помислете само какво щеше да направи и да каже „УП”, ако не беше в правителството, по въпроси като участието на Испания във войната в Украйна, споразумението на Педро Санчес с Мароко (с което наскоро Испания се отметна от ангажимента си да се съдейства за признаването на Сахарската арабска демократична република – б. пр.), резултата от прилаганите социални политики или прехвърлянето на държавни жилища към големи инвестиционни фондове. Оставането на „УП” в правителството означава неутрализация на алтернативната левица и оставяне на опозицията в ръцете на Народната партия и на (ултрдясната – б. пр.) Vox.
Тези дни Меланшон разказа нещо, което има много общо с коментираното тук от мен. Той каза, че негов приятел – испански политик, му споделил колко била изморена Испания от избори и от нестабилност и как проблемите само се трупали. Кандидатът на „Непокорна Франция” му отговорил, че проблемът е само във въпросния човек – че изморен е той, а не испанският народ. Не знам кой е бил политикът. Да се предаваш едва в началото на пътя показва слаби убеждения, ограничен политически капацитет и, струва си да се подчертае, липса на жертвоготовност. За „УП” да се управлява беше пряк път, полет напред, който се опитваше да избегне истинския дебат, който не беше нищо друго освен политическа демобилизация, а причините за нея са огромните организационни недостатъци и изключителната слабост в идеологията и проекта.
Слабото внимание, което официалното ръководство на „УП” отдели на опита на Меланшон, казва много за настоящите дилеми за драматичните предизвикателства на нашата правителствена левица, както ѝ харесва да се определя. Дебатът за автономията и за политиките на съюзи бе приключен преди да започне, просто не бе планиран.
Беше решено, че най-добрата форма да се явим на следващите избори е да го направим като част от правителството на Педро Санчес, до спечелим заедно с него и да изтъкваме политиките, реализирани от министърките на „УП”. Политическите и организационните трудности се решават, превръщайки порока в добродетел. Тоест – очертава се една форма-партия, предоставена на една неоспорена и неоспорима лидерка (очевидно авторът визира Йоланда Диас, която наследи Пабло Иглесиас на вицепремиерския пост, полагащ се на „УП” в коалиционното правителство – б. пр.). А тя поставя условия на съществуващите партии и периодично заплашва да напусне или да ги заобиколи. Програмата е заменена от политическо-профсъюзна платформа, която трябва да бъде договаряна с Педро Санчес.Идентичността пък просто се свежда до деклариране на абстрактни принципи, несвързани с прецизна стратегия в социалното съюзяване и съответстващите му програмни корекции.
Проектът, който се отстоява, започва да се избистря: явно целта е да се превърне в левица-придатък към ИСРП, подкрепяна от съществуващите синдикати и с историческата функция да тласка към ляв завой социалистическата партия, която е твърде контролирана от големите икономически сили и прекомерно обвързана с някои все по-арогантни и интервенционистки медии. Предпоставката за тази политическа операция е да се постигне левица, съвместима с основните правила, определени от онези, които командват. А именно – да не поставя под въпрос Европа на еврото, нейния социален модел и единствената му икономическа политика; да приема хегемонията на Съединените щати и на техните стратегически насоки; да прием нарастващата мощ на НАТО във военнополитическата му същност и в дефиницията на международните съюзи; а също, което е решаващо, да не поставя под съмнение силата на олигархията, която отново излиза победител от кризата на режима и която започва нова реставрация.
Макрон спечели отново. Победата му може да е пирова. Марин льо Пен напредна, но показва неспособност да управлява Франция, жадуваща за един нов проект за страната и народа. Новото, действително значимото от политическа гледна точка, е проектът на Меланшон. Сега е необходимо изграждането и дефинирането на едно национално и народно пространство, изразяващо волята на мнозинството и на правителството. Тоест – алтернативата да се организира в опозиция, базирана върху съюза със средните слоеве и преди всичко със социалните и икономическите кадри. Накратко – изправяне лице в лице със силните на деня и с десните популизми, без да се отстъпва от ценностите на републиката: равенство, самоуправление и социална еманципация.
……………………..
*Авторът на статията Маноло Монерео е испански адвокат, политолог и политик. Бил е член на Испанската комунистическа партия и на Обединена левица, депутат от „Унидас Подемос”. Последната му книга е озаглавена „Олигархия или демокрация. Испания, бъдещето ни”.
About The Author
