„Онова, в което съм напълно убеден, е, че Малвините не са английски.” Това заявява аржентинският президент Алберто Фернандес в свое специално интервю за Би Би Си, публикувано на 1 април т. г.
Това е първото интервю на аржентински държавен глава, дадено на британска медия от 40 години насам. То е по повод навършващите се именно сега четири десетилетия от избухналата на 2 април 1982 г. война между Аржентина и Великобритания, известна като Малвинска или Фолклендска.
Тя се води заради суверенитета над разположения в Южния Атлантик, на около 500 км от аржентинския бряг и на около 13 000 км от Обединеното кралство, архипелаг с Малвинските (както ги наричат аржентинците) или Фолклендските (по варианта на британците) острови. Военният сблъсък е и заради намиращата се на 1300 км югоизточно от Малвините/Фолклендите още една група острови – Южна Джорджия и Южните Сандвичеви острови. Но все пак в историята войната остава като Малвинска/Фолклендска.
Споровете чии са тези брулени от антарктически ветрове голи острови, където не вирее нищо, освен пасища за овце, но пък в шелфа им има газ и нефт, се коренят още в колониалните времена. Макар местните обитатели на Патагония и Огнена земя още от дълбока древност редовно да са посещавали тези необитаеми скални рифове с вулканичен произход, първото документирано свидетелство за тях е оставил английски капитан, минал оттам с кораба си на път за Тихия океан през 1690 г. А пък първата колония със заселници е основана от френски капитан през 1764 г. Следва създаване и на британско селище две години по-късно. Но те са били на различни острови и не е ясно дали изобщо са знаели едни за други.
Споровете за владеене започват през 1766 г., когато Франция отстъпва на Испания своята колония там. И съответно тръгва нагнетяване между тогавашните водещи морски и колониални сили и съпернички – испанската и английската корона.
През 1774 г. обаче англичаните губят интерес към дивите и студени острови и се махат от там по своя воля. Интересът им към тях се възбужда отново, когато от Испания започват да се откъсват колониите ѝ в Южна Америка вследствие на избухналите там войни за независимост.
През 1816 г. е обявена независимостта на Обединените провинции на Южна Америка, каквото е първото наименования на по-късната Аржентинска конфедерация (1831 г.) и наследилата я Република Аржентина (1861 г.). Географски и административно, с оглед на дотогавашните владения на испанската колониална власт от бившото вицекралство Рио де Ла Плата, към нея спада и архипелагът с Малвините, както и Южна Джорджия и Южните Сандвичеви острови. Само че в суматохата около утвърждаването на новата власт тези диви скали са почти забравени. Докато през 1833 г. не се налага много бързо да се сетят за тях. Просто именно тогава Великобритания решава да се възползва от бъркотията и провъзгласява, че Фолклендите, както тя нарича островите, са нейни. Междувременно е успяла да прогони спорадичните испаноезични (аржентински) заселници и да окопае своя заселническа колония, дала по-късно и началото на британска военна база.
През всичките почти два века оттогава насам Аржентина не е спряла да настоява, че Малвините, Южна Джорджия и Южните Сандвичеви острови са нейна изконна територия, че те незаконно са били узурпирани от Англия, че ситуацията с тях е атавизъм от колониалната епоха. През 60-те години на ХХ век Буенос Айрес предприема офанзива за решаване на казуса с инструментите на ООН в рамките на широко разгърналия се по онова време процес на деколонизация по цял свят. В резултат на тази дипломатическа офанзива на 16 декември 1965 г.е приета резолюция 2065 на Общото събрание на ООН, постановяваща въпросът за статута на Малвинските/Фолклендските острови да се реши чрез преговори между Аржентина и Великобритания.
Такива преговори наистина започват да се водят под патронажа на Специалния комитет по деколонизацията към ООН. Но те вървят доста вяло от британска страна, която неизменно изтъква, че няма какво толкова да се обсъжда, след като населението на островите (в онзи период около 2000 души) желае да живее под британска власт. Буенос Айрес обаче опонира, че това не е показателно, тъй като това население е докарано на островите вече след „узурпацията” им, съставът на жителите е формиран изкуствено и съобразяването със създадената реалност би означавало „нарушаване на националното единство и териториалната цялост на Аржентина”.
Преговорите буксуват, конфликтът продължава да тлее и неспирно да подклажда уязвените патриотични чувства на аржентинците. Но през 70-те те имат други, по-травмиращи проблеми. В страната се разразява тежка икономическа и политическа криза, развихрят се ултрадесни и ултралеви въоръжени групировки, а през 1976 г. е извършен и военен преврат, който започва жестоки репресии най-вече срещу левицата. Около 30 000 противници на военния режим „изчезват безследно” – отвличани, изтезавани в тайни центрове за мъчения, екзекутирани и изхвърляни в океана от военни хеликоптери… Да не забравяме, че по същото време в целия Южен конус на Латинска Америка в действие е зловещият План „Кондор” на ЦРУ, който чрез местните диктатури в региона (освен Аржентина такива тогава са и Чили, Болвия, Парагвай, Уругвай) физически изтребва левицата…
Към шокиралите света с мащабите си брутални посегателства срещу човешките права аржентинската хунта добавя и съсипваща икономическа политика, която води до масово обедняване и нажежава недоволството в страната. За да се отпусне клапата, се прилага козметична смяна на лицето на режима. През март 1981 г. вместо управлявалия вече пет години като президент извършител на преврата ген. Хорхе Видела за държавен глава е издигнат друг генерал – Роберто Виола. Но в хунтата има и други мераклии да държат висшите юзди. Такъв е например ген. Леополдо Галтиери, който си наумява, че е по-подходящ от „мекия” Виола за президентското кресло. И си намира най-прякото трасе – през ноември гостува в САЩ по повод националния им празник и съумява да се хареса на президента Роналд Рейгън и на вицето му Джордж Буш-баща. Галтиери очевидно получава благословията им за последвалия организиран от него вътрешен преврат и свалянето на Виола, чието място заема през декември 1981 г.
Именно Галтиери е и вдъхновителят на линията на хунтата към постоянно изостряне и ескалация на латентния конфликт с Великобритания за суверенитета на Малвините. Още от началото на 1982-ра тази тема неспирно се „навива” в обществената среда в стремеж да се отклони вниманието на аржентинците от другите тежки проблеми с репресиите и обедняването и да се разпали патриотизмът им по малвинското направление. Съответно върви и подготовка на различните родове войски във въоръжените сили със съвсем ясната перспектива за предстоящ военен сблъсък за Малвините.
Това е фонът, на който изскача и „искрата”, подпалила самата аржентинско-британска война. И до днес има спорове дали тази „искра” е просто случайност, уцелила вече натрупания от аржентинските военни обществен „барут”, или пък е нарочно разиграна по техен сценарий. Но има и друга версия – че „искрата” нарочно е пусната от англичаните, близки съюзници на САЩ, с цел да се тласне аржентинската хунта към обречена война, която всъщност да я свали от власт, както и става в края на краищата. Факт е, че по онова време вече свършилите мръсната работа с избиването на левицата в региона южноамерикански военни режими се превръщат в бреме за Вашингтон, който предпочита да ги смени с по-умерени управления – и „демократизацията” наистина става факт в последвалите няколко години и из съседните страни.
А що се отнася до въпросната „искра” за Малвинската/Фолклендската война, това е една случка на далечния остров Южна Джорджия, в която ключова фигура е търгуващият със скрап аржентински бизнесмен Константино Давидоф – син на преселили се в Аржентина българин и гъркиня, най-вероятно от сефарадски произход. Той сключва с англичаните оформена по всички правила сделка за извозване от Южна Джорджия на струпал се там скрап от стари китоловни кораби и други съоръжения за обработка на улова от началото на ХХ век.
За да извози скрапа, Давидоф наема аржентински военен кораб, защото търговският флот не разполага със съдове, пригодени да плават в антарктически води. Тръгва с кораба от Буенос Айрес на 11 март 1982 г. заедно с 40 работници, които да свършат нелеката задача.
Всичко това обаче фокусира вниманието на англичаните, които вече са станали крайно подозрителни към всякаква аржентинска дейност покрай предизвиканата от режима на Галтиери ескалация по темата за островите. Те внимателно наблюдават групата, допускайки дори, че тя е съставена от предрешени аржентински командоси. На 17 март Давидоф и работниците акостират и се установяват в Порт Лейт на остров Сан Педро, най-големия от архипелага Южна Джорджия. Според легендата вечерта на 19 март Константино и работниците му се почерпват и не удържат на напора на разбудилите се патриотични чувства – издигат на забита на сушата стара мачта аржентинското знаме.
Англичаните тутакси възприемат това като териториално посегателство от страна на Аржентина и започват да бият тревога по международни форуми, предупреждавайки за предстоящ отговор на своята флота. Буенос Айрес отвръща, като изпраща 14 аржентински командоси да пазят Константино Давидоф и работниците му на Южна Джорджия. От телевизионните новини в Лондон пък се разбира, че две британски атомни подводници потеглят от базата си в Гибралтар към Южния Атлантик.
Тогава аржентинската хунта решава, че и без това подготвяното от нея връщане със сила на Малвините, предвиждано някъде за средата на май, може да бъде изтеглено по-рано, за да се използва моментът. Така на 2 април 1982 г. започва войната – с аржентински десант на Малвинските/Фолклендски острови (от там се администрират също Южна Джорджия и Южните Сандвичеви острови). След кратка съпротива малкият британски гарнизон капитулира. Но Лондон незабавно реагира със спешно изпращане на внушителна своя армада към сгорещилите се далечни острови, като на 12 април обявява и морска блокада на 200-милната зона около островите.
Основните боеве се разгръщат от 1 май нататък, когато британската корабна авиация бомбардира заетия от аржентинците Порт Стенли – главното селище на Малвините/Фолклендите, а аржентинската авиация атакува английските военноморски съдове.
Най-голямата драма се разиграва на 2 май – тогава британска подводница потапя аржентинския крайцер „Генерал Белграно”, при което загиват 323-ма аржентински моряци, предимно млади момчета наборници. Това е най-голямата загуба в човешки жертви от аржентинска страна.
Аржентина отвръща на 4 май с ракетен удар по британския кораб разрушител HMS Sheffield (D80). На 7 май Великобритания разширява морската си блокада до 12 мили от аржентинското континентално крайбрежие. Следват потапяния на аржентински риболовен и търговски кораб. Аржентинската авиация пък потапя три британски бойни кораба. Между 27 и 29 май се води единствената сухопътна битка в онази война. Тя е на провлака Дарвин на един от Малвинските/Фолклендските острови. Надмощието в нея е на британската армия. След още две драматични седмици, на 14 юни аржентинското командване на Малвините се предава. Обединеното кралство обявява край на войната на 20 юни 1982 г., след като изтласква аржентинците и от един от Южните Сандвичеви острови.
Трагичната равносметка са близо 900 погубени човешки живота – загиват 650 аржентинци и 258 британци, сред които и трима цивилни жители на островите.
Политическите последствия са също много сериозни. Аржентинската хунта е принудена да организира избори през следващата 1983 г. и пада от власт. Затова пък управляващата по време на войната в Лондон „желязна лейди” Маргарет Тачър също през 1983-та триумфира на следващите избори и получава нов мандат.
Войната е жесток удар по и без това обезкървеното от репресиите на военните аржентинско общество. По-късно повечето генерали от хунтата са съдени за престъпленията срещу народа си.
В споменатото в началото на този текст интервю на сегашния аржентински президент Алберто Фернандес за Би Би Си той казва за войната от 1982-ра: „Това беше война, обявена от една диктатура, която изпрати тогавашното поколение смели млади хора, герои, да се бият в условията на голямо неравенство с противника. За тези момчета е нашата вечна памет и нашата вечна почит. Онези, които командваха войната, причиниха геноцид. Но загиналите за Малвините бяха герои… След 14 юни (денят на аржентиската капитулация през 1982 г. – б. р.) аржентинците никога вече не искат да мислят за някой военен в правителството. Всички аржентинци научиха, че демокрацията е най-ценното, което имаме“.
В годините на демократичното развитие в Аржентина след 1983-т се утвърждава становището, че спорът за Малвините/Фолклендите в никакъв случай не трябва да се решава с военни средства. Каузата за връщането на островите на Аржентина продължава да е силна, но усилията за това се концентрират най-вече в дипломатическото поле. През всичките изминали от войната десетилетия целта на Буенос Айрес е да накара Лондон да се върне към преговорите за статута на Малвините/Фолклендите – съгласно резолюция 2065 на Общото събрание на ООН.
Само че Обединеното кралство изобщо не откликва. През март 2013 г. правителството на тогавашния британски премиер Дейвид Камерън провежда референдум сред около 3000-те жители на Малвините/Фолклендите. 1513 от 1517-те участвали в допитването пожелават да останат под британска корона. И този резултат за Лондон е достатъчен аргумент, че няма какво повече да се обсъжда.
Буенос Айрес контрира, че някогашното аржентинско население отдавна е прогонено от островите, а 40% от сега обитаващите ги предимно британци са дошли от 2000 г. насам, за да работят на разширяващата се британска военна база там и на съоръженията за добив на нефт и газ в океана. Тоест – това не е оригинално местно население, за което би могъл да важи принципът на самоопределение. Аржентина изтъква друг принцип – на териториалната цялост. И не се обезсърчава в усилията си по всички международни форуми и с всякакви дипломатически средства да настоява за повеждане на преговори.
Това е изтъкнато и в интервюто на президента Алберто Фернандес пред Би Би Си. Авторът му обаче се опитва да разбере от аржентинския държавен глава какви точно отстъпки е готова да направи страната му, ако започне диалог с Лондон, и дали ще се съгласи на „споделен суверенитет” на островите. Фернандес отговаря: „Това е все едно да ми отнемете къщата и аз после да трябва да обсъждам с вас дали да не си поделим правата над нея. Ако сте я узурпирали, нямате никакви права. Това е, което става и с Малвините.” Аржентинският президент е категоричен: „Онова, в което съм напълно убеден, е, че Малвините не са английски”.
След Брекзит, Аржентина с удвоени усилия представя каузата си и сред страните от Европейския съюз, които по-рано, докато Обединеното кралство още беше член на ЕС, се пазеха да взимат отношение по спора. А на отвъдморските британски територии – Малвините/Фолклендите, Южна Джорджия и Южните Сандвичеви острови – гледаха като на влизащи в границите на ЕС. Но вече не е така – парливите архипелази „на края на света“ вече са извадени от еврограниците.
На това специално обърна внимание и аржентинският посланик у нас Н. Пр. Алфредо Атанасоф, който на 1 април даде пресконференция в СБЖ в София. Той също така благодари на участниците в българската Група по въпроса за Малвините, основана още през 2012 г. от университетски преподаватели, интелектуалци, професионалисти в различни области и журналисти. Сред тях са проф. Христо Пимпирев, проф. Искра Баева, проф. Андрей Пантев, проф. Людмила Илиева, проф. Евгения Калинова, проф. Иво Петров, проф. Иван Кънчев и др.
По повод 40-годишнината от войната за Малвините/Фолклендите Групата изпрати свое обръщение, адресирано до постоянната представителка на България в ООН Лъчезара Стоева, до посланиците на България и Аржентина съответно в Буенос Айрес и София, както и до Специалния комитет по политическите въпроси и деколонизацията – С4 – в ООН. Обръщението гласи:
„Ваши Превъзходителства,
Нашата Група по въпроса за Малвинските острови в Република България, обединяваща университетски преподаватели, учени, професионалисти от различни сфери, предприемачи и журналисти, активно допринасящи за развиващите се плодотворно вече над 90 години българо-аржентински отношения, се обръща към вас със следното предложение.
Обезпокоени от ескалиращите рискове, все повече разклащащи и без това несъвършената система на международната сигурност, предлагаме тя да бъде укрепена, като спешно се предприемат усилия за конструктивно решаване чрез диалог и преговори на съществуващите в света спорове, които и до ден-днешен не са намерили своето разрешение и отекват силно в международните обсъждания.
Такъв е случаят и с Малвинските острови, чийто статут е крайно време да стане предмет на преговорен процес, който да потърси балансирани и отговорни решения. В годината, когато се навършват четири десетилетия от драматичния аржентинско-британски военен конфликт заради островите, разиграл се през 1982 г. и коствал живота на над 900 души, е редно механизмите на ООН да спомогнат най-после да се подемат преговори в строго съответствие с резолюция № 2065 от 16.12.1965 г. на Общото събрание на ООН по темата и с международното право.
Отправяме предложение Специалният комитет на ООН по политическите въпроси и деколонизацията – С 4, да съдейства да започнат преговори между Република Аржентина и Обединеното кралство относно статута на Малвинските острови, като вярваме, че това ще бъде важен принос за укрепване на регионалната и международната сигурност”.
