Всеки път, когато има изтичане на документи от отдалечени острови и неясни юрисдикции, където богатите хора крият парите си, като например тази седмица, когато бяха публикувани “Документите на Пандора”, започваме да се питаме как е възможно да се случи подобно нещо. Как се стигна до глобална система, която позволява огромни богатства да се прехвърлят в офшорни зони, да не се облагат с данъци и да бъдат скрити от обществеността? Политиците я осъждат като „неприемливото лице на капитализма“. Но това не е така. Това е лицето на капитализма.
Капитализмът в известен смисъл се е родил на отдалечен остров. Няколко десетилетия след като португалците колонизират Мадейра през 1420 г., те разработват система, която в някои отношения се различава от всички предишни. Изсичайки горите, на които кръщават острова (“Мадейра” означава дърво на португалски), те създават в тази необитаема област празен терен – terra nullius – в който може да се изгради нова икономика. Финансирани от банкерите в Генуа и Фландрия, те транспортират от Африка поробени хора, които да отглеждат и преработват захар. Те развиват икономика, в която земята, трудът и парите губят предишното си социално значение и се превръщат в търгуеми стоки.
Както отбелязва географът Джейсън Мур в списание Review, при тези обстоятелства малък капитал може да се използва за заграбване на огромно количество природни богатства. На богатата почва на Мадейра, използвайки изобилната дървесина като гориво, робският труд постига немислима дотогава производителност. През 70-те години на XIV в. този малък остров се превръща в най-големия производител на захар в света.
Икономиката на Мадейра се отличава от предишните модели и с още една особеност: изумителната скорост, с която тя обработва природните богатства на острова. Производството на захар достига своя връх през 1506 г. До 1525 г. то е спаднало с почти 80 %. Основната причина, според Мур, е изчерпването на достъпните запаси от дървесина: В Мадейра свършила мадейрата.
За рафинирането на 1 килограм захар са били необходими 60 килограма дървесина. Тъй като дървесината е трябвало да се сече от все по-стръмни и отдалечени части на острова, за производството на същото количество захар е бил необходим повече робски труд. С други думи, производителността на труда се срива, като за 20 години спада около четири пъти. По същото време изсичането на горите довежда до изчезването на няколко ендемични вида.
Тогава португалците правят нещо, което ще се превърне в класическия за капитализма цикъл „бум – упадък – край“ – прехвърлят капитала си към нови граници, като създават захарни плантации първо на Сао Томе, после в Бразилия, после в Карибския басейн, като на всички места те изчерпват ресурсите докрай, преди да продължат. Както казва Мур, завземането, изчерпването и частичното изоставяне на нови географски граници е в основата на модела на натрупване, който наричаме капитализъм. Екологичните кризи и кризите на производителността като тази в Мадейра не са извратен резултат от системата. Те са системата.
Скоро Мадейра се преориентира към други стоки, най-вече към вино. Не бива да ни изненадва фактът, че сега островът е обвиняван, че функционира като данъчен рай, и е споменат в новите разкрития на „Пандора“. Какво друго може да прави един екологично изтощен остров, чиято икономика е зависела от плячкосването?
В романа си „Джейн Еър“, публикуван през 1847 г., Шарлот Бронте се опитва да “изпере” неочакваното богатство на Джейн. Тя наследява парите от чичо си, „г-н Ейре от Мадейра“, но, както я информира Сейнт Джон Ривърс, сега парите са в „английски фондове“. Това служи и за дистанциране на нейния капитал от този на Едуард Рочестър, който е опетнен от връзката с друг експлоатиран захарен остров – Ямайка.
Но какви са били – и са – тези английските фондове? През 1847 г. Англия е в центъра на империя, чиито капиталистически усилия отдавна са засенчили тези на португалците. В продължение на три века тя систематично ограбва други народи: изземва хора от Африка и ги принуждава да работят в Карибския басейн и Северна Америка, източва изумителното богатство на Индия и извлича материалите, необходими за нейната индустриална революция, чрез система на наемен труд, която често едва се различава от откровеното робство. Когато „Джейн Еър“ е публикувана, Великобритания наскоро е приключила първата си опиумна война срещу Китай.
Финансирането на тази система за световен грабеж изисква нови банкови мрежи. Тези мрежи положиха основите на офшорната финансова система, чиято ужасяваща реалност бе разкрита за пореден път тази седмица. „Английските фондове“ бяха просто дестинация за парите, спечелени от колониалната икономика, която поглъщаше света и се наричаше капитализъм.
В историята за преместването на парите на Джейн виждаме пропастта между реалността на системата и начина, по който тя се представя. Почти от самото начало на капитализма са правени опити той да бъде хигиенизирам. Първите колонизатори на Мадейра съчиняват мит, според който островът е бил погълнат от горски пожар, продължил седем години и унищожил голяма част от горите. Но такова природно бедствие не е имало. Пожарите са били предизвикани от хора. Огненият фронт, който наричаме капитализъм, е горял през Мадейра, преди искрите да прескочат и да запалят други части на света.
Фалшивата история на капитализма е официализирана през 1689 г. от Джон Лок в неговия „Втори трактат за управлението„. „В началото целият свят беше Америка“, казва той. Празен лист без хора, чието богатство просто си стоеше там, готово да бъде взето. Но за разлика от Мадейра, Америка е била населена и коренното население е трябвало да бъде убито или поробено, за да се създаде неговата terra nullius. Правото на света, твърди той, се установява чрез упорит труд: когато човек „смеси труда си“ с природното богатство, той „по този начин го прави своя собственост“. Но онези, които претендирали за големи количества природни богатства, не смесвали собствения си труд с тях, а този на робите си. Оправдателната приказка, която капитализмът разказва за себе си – забогатяваш благодарение на упорит труд и предприемчивост, като добавяш стойност към природните богатства – е най-големият пропаганден преврат в човешката история.
Както обяснява Лалех Халили в статия за London Review of Books, колониалната икономика на добива никога не е свършвала. Тя продължава чрез търговците на стоки, които работят с клептократи и олигарси, заграбвайки ресурсите на бедните страни без заплащане с помощта на хитри инструменти като „трансферно ценообразуване„. Продължава да се използва от корумпирани елити, които източват богатството на своята нация, след което го насочват към „английски фондове“, чиято истинска собственост е скрита зад подставени лица и кухи фирми.
Огненият фронт все още бушува по целия свят, изгаряйки хора и екосистеми. Макар парите, които го разпалват, да са скрити, можете да видите как те изпепеляват всяка територия, която все още притежава неизползвани природни богатства: Амазонка, Западна Африка, Западна Папуа. Тъй като капиталът вече изчерпва земите, които могат да се изгорят, той насочва вниманието си към дълбокото океанско дъно и започва да спекулира с възможността да се премести в космоса.
Местните екологични катастрофи, започнали в Мадейра, се превръщат в глобални. Ние сме привлечени като потребители и консуматори, изгарящи собствените си животоподдържащи системи в името на олигарси, държащи парите и морала си в офшорни зони.
Когато виждаме едни и същи неща да се случват на места, отдалечени на хиляди километри, трябва да спрем да ги разглеждаме като изолирани явления и да разпознаем модела. Всички приказки за „укротяване“ и „реформиране“ на капитализма се основават на погрешна представа за това какво представлява той. Капитализмът е точно това, което виждаме в “Документите на Пандора”.
