Десетина дни преди да се навършат 48 години от жестокото убийство на легендарния чилийски певец Виктор Хара, независимият новоизбран кмет на столичния район „Централна гара” в Сантяго Фелипе Муньос и районният съвет реализираха една отколешна инициатива – улица в града да бъде назована на името на певеца, станал символ на жертвите на чилийската военна хунта.
С решение на районния съвет, от 7 септември т. г., булевардът „Еквадор” вече се казва „Виктор Хара”.
Този булевард преминава покрай сградата на днешния Университет на Сантяго де Чиле, който навремето е бил Държавен технически университет. Именно в неговия отдел по изкуствата е работел Виктор Хара. И там отива сутринта на 11 септември 1973 г., когато научава от телевизията, че армията е започнала държавен преврат срещу законното правителство на лявата коалиция Народно единство начело с президента социалист Салвадор Алиенде. Имало е отдавна разпространен призив на Единната централа на трудещите се (CUT) в случай на преврат всички да отиват по работните си места и там да се организират за отбрана и съпротива. Само че никой не е предполагал с какви мащаби и кръвожадност ще се разрази реалният преврат…
Виктор е блокиран в обкръжения от армията университет заедно с около 600 студенти и преподаватели. На следващия ден – 12 септември 1973 г. – военните щурмуват висшето учебно заведение и арестуват всички намирали се вътре невъоръжени хора. Откарват ги на разположения недалеч закрит стадион „Чили”, превърнат в концлагер, където скоро се събират около 5000 арестанти от целия град. По-късно, тъй като арестите продължават и затворниците се множат, в концлагер е превърнат и откритият Национален стадион.
Стадионът „Чили”, който от години вече се казва „Виктор Хара”, се намира на същата улица, която отсега нататък също ще носи името на певеца.
Този стадион е и неговото лобно място. Дни наред там го подлагат на чудовищни изтезания, а той започва да пише така и недовършената си последна песен… Застрелян е на 16 септември 1973 г. с 44 куршума в една от съблекалните на стадиона след поредни мъчения от група офицери. Чак 45 години по-късно убийците му най-после ще бъдат осъдени по свидетелства на проговорил войник, станал пряк свидетел на разправата.
След убийството тялото му е изхвърлено край оградата на Централните гробища на Сантяго заедно с още няколко жертви на превратаджиите. На път да сподели съдбата на много от убитите в онези жестоки дни – да бъде закопан в безименен общ гроб като „неизвестен” и непотърсен от близките… Това е осуетено от младия Ектор Ерера, служител в регистъра на моргата в Централните гробища, където е приет трупът. Ектор разпознава Виктор и отива лично до дома му, за да извести неговата съпруга – английската балерина Джоан Търнър – за гибелта му. И че трябва спешно да отиде и да го идентифицира официално, за да може да го погребе отделно, с неговото име…
Благодарение на това момче гробът на Виктор е известен и винаги отрупан с цветя… А благодарение на всеотдайната Джоан, който скоро след това емигрира с дъщерите си, за историята му и за зверствата на хунтата научава цял свят…
Днес песните на Виктор отново огласяват надигналото се да преобрази съдбата си Чили. Те ечаха по всички площади при избухването на масовите чилийски протести през октомври 2019-та срещу натрапения от Пиночет неолиберален модел. Виктор Хара е знаме за борба и в започналия в резултат на протестите процес по конституционни промени, който вдъхва на чилийците много надежди за нов, социален модел.
Ежегодно дните между 16 септември – датата на гибелта му – и 28 септември – датата, на която е роден през 1928 г., се превръщат в дни на възпоменание за любимия певец на Чили. Тогава се провеждат станалите редовни музикални фестивали „Хиляда китари за Виктор Хара”, а заключителната проява обикновено е вълнуващ концерт с участието на най-добрите съвременни чилийски изпълнители в стадиона „Виктгор Хара”.
През всичките десетилетия след гибелта му изключителен принос за опазване на неговата памет има основалата по-късно и фондация на неговото име Джоан Търнър-Хара – любимата му съпруга. След емиграцията си, по време на която обикаля света, за да разказва историята на Виктор и да зове за солидарност с Чили (така посещава и България през 1975-та), като написва и разтърсващата си книга за своя съпруг – „Незавършена песен”, Джоан се връща в Сантяго в средата на 80-те. Основава там Танцов център „Спирала”, в който преподава съвместно с изтъкнатия чилийски хореограф и свой първи съпруг Патрисио Бунстер. Центърът има огромна роля не само за привличането на млади дарования към света на танца, но и за оформянето на силна социална ангажираност у всекиго от децата и младежите, посещаващи курсовете – а повечето от тях са от беден произход.
След завръщането на Чили към демокрацията от началото на 90-те Джоан активно се включва в движенията за търсене на справедливост за жертвите на хунтата и води неуморни съдебни ела за постигане на справедливост. Но същевременно продължава и своята творческа и социална дейност като преподавателка в Танцовия център „Спирала”, в който работи и дъщеря ѝ Мануела от първия ѝ брак. След смъртта на Патрисио Бунстер през 2006 г. Мануела Бунстер поема основната организационна дейност в Центъра.
Дъщерята на Джоан от Виктор Хара – Аманда Хара, която се занимава с керамика, активно работи във Фондацията „Виктор Хара”, основана от Джоан през 1993 г.
През десетилетията от чилийските творчески среди многократно е издигана инициативата на Джоан да бъде присъдена престижната Национална награда на Чили за изкуства, но това дълго не се осъществява. Тази година обаче на 8 септември бе официално оповестено, че най-после носител на тази награда става 94-годишната вече Джоан Търнър-Хара – за цялостния ѝ принос в развитието на изкуството в Чили.
Джоан, която имам щастието да познавам лично, е изключително скромен човек и никога не е обичала да изтъква себе си. В книгата си „Прекършената песен” разказва и своята история преди да срещне Виктор в края на 50-те години, но го прави, само за да открои сякаш по-контрастно неговата личност. А всъщност и личността на самата Джоан е не по-малко изключителна.
Родена през 1927 г., тя е дълбоко белязана емоционално от драмите на Втората световна война и на нацистките бомбардировки над Лондон, които я превръщат в пламенна пацифистка за цял живот. Именно по време на една такава бомбардировка тя попада и на дълбоко разтърсилия я спектакъл в Лондон на трупата на големия германски хореограф и антифашист Курт Йос – балетистите продължават да танцуват дори и под звука на падащите бомби и виещите сирени, без да прекъсват представлението, като протест срещу войната, като апотеоз на живота… И Джоан решава, че именно този вид танц е и нейната съдба. Разбира се, от малка и непрестанно е танцувала – както разказва, превръщала е всяко движение в танц, още преди да го осъзнае.
През 1947 г. Джоан се отказва от студентска стипендия за следване по история и постъпва в школата на друг ярък германски балетист – Сигурд Ледер, който става нейният пряк педагог в балета. А през 1951 г. я приемат в трупата на Курт Йос – и обикаля заедно с нея следвоенна Европа, изнасяйки спектакли в Западна Германия, Швейцария, Холандия, Белгия, Англия, Ирландия и т. н.
Член на международната трупа е и чилиецът Патрисио Бунстер, с когото ѝ се пада да танцува многократно – и така двамата се влюбват и се женят през 1953 г. А от 1954 г. се установяват да живеят в Чили.
В Сантяго английската балерина е приета „като кралица”, както пак сама разказва, и с лекота издържа конкурса, с който постъпва в Чилийския национален балет. Там изиграва поредица от забележителни балетни роли, за които ѝ се възхищава и младият Виктор още преди да се познават лично.
Джоан започва да преподава и в Чилийския университет. И там сред студентите ѝ по актьорско майсторство и режисура в края на 50-те се оказва изключително даровитият Виктор Хара, попаднал в елитната среда със стипендия като социално слаб, защото произходът му е от много бедно семейство.
По онова време връзката между Джоан и Патрисио вече се е разпаднала, те са се развели. Тя сама отглежда новородената им през 1960 г. дъщеря Мануела. Активиала се е стара травма на гърба ѝ от падане по време на танц. Затова се налага дълги месеци да лежи неподвижно у дома. Потънала в дълбока депресия от всичко това, Джоан един ден е изненадана от Виктор, който идва в дома ѝ с букет цветя и „с онази негова широка усмивка”… Покрай неговата любов Джоан отново се научава да обича живота, съвзема се от травмата, връща се към танцуването, а малката Мануела израства в новото им семейство с Виктор и като негова обичана дъщеря. Той никога не прави разлика между нея и родената през 1964-та Аманда – обожава и двете. Момиченцата отвръщат с пълна взаимност на любимия си „папи”.
Джоан и Виктор се женят в края на 1961-ва, когато той се връща от неколкомесечно европейско турне с фолклорния състав „Кункумен”, в който пее и свири тогава. „Кункумен” обикаля и редица соцстрани, включително СССР и България. Писмата, които ѝ пише Виктор от пътуването, са истинска поема на любовта им. А натежалата ѝ раздяла по време на дългото турне убеждава Джоан, че вече не може без Виктор.
Живеят заедно 12 щастливи години – до убийството му през зловещия септември на 1973-та. Тези години са заредени и с много вдъхновение, и с творчески кипеж.
Виктор, който е завършил театрална режисура, печели редица национални и международни награди със свои постановки, а Джоан се утвърждава не само като преподавателка по балет, но и като хореографка на танцови представления, изнасяни в народните квартали. Политическата активност на Виктор, който е член на Комунистическата партия и участва дейно в културните програми на предизборните ѝ кампании, го ориентира към все по-активно включване и на песните, които пише и изпълнява – те стигат много директно до публиката. Така в края на 60-те Виктор става все по-популярен като певец, поет и композитор, а песните му също започват да обират награди по фестивали. В предизборната кампания от 1969-1970 г. на Народното единство, издигнало за президент социалиста Салвадор Алиенде, Виктор и Джоан участват с много изпълнения, с много концерти, вплели ведно песни и танци, с които обикалят неуморно страната. Също като толкова много други чилийци, посрещат с възторг изборната победа на Алиенде на 4 септември 1970-та и обикалят разплакани от щастие изпълнените с празнуващо множество улици на Сантяго в следизборната нощ…
През трите години на тази уникална за света мирна чилийска революция, спъвана неспирно от конспирации на десницата и от финансирани от ЦРУ стачки и бойкоти, провокирали накрая и преврата, Виктор и Джоан работят много, отдадени на социалните послания на своите изкуства.
Най-вече с песните си, „палещи” площадите в подкрепа на народното правителство, Виктор се превръща и в омразна мишена за крайнодесните банди, които неколкократно организират провокации при негови концерти.
Тази ненавист се излива върху него и след ареста му след преврата, когато е изтезаван и убит на стадиона не за друго, а именно заради песните и идеите си…
Но зверството на палачите му е безсилно. Песните на Виктор продължават да се пеят и днес от цяло Чили. Неговата „Правото да живееш” мир стана истински химн на протестите през 2019-та.
Също с огромна обич обгръщат чилийците и Джоан – пазителката на неговата памет, която превърна личната си трагедия в стимул за борба за справедливост за всички жертви на хунтата. През 2009 г. за големия ѝ принос към демокрацията и защитата на човешките права в Чили Джоан, която винаги през годините е оставала британска гражданка, получи и чилийско гражданство.
А ето, че сега при нея отиде най-после и Националната награда на Чили за изкуство. Когато в едно интервю тези дни я попитаха дали е доволна от пътя си именно в изкуството, тя отговори: „Работила съм здраво винаги. Имам ученички и ученици навсякъде из страната. Помогнах им да заобичат едно движение, което вдъхнови много хора тук. Да, красиво е…”
А аз винаги си спомням думите на Джоан, които тя ми каза при една от срещите ни – когато я интервюирах през 2005 г. в сградата на фондацията „Виктор Хара” в Сантяго: „Идеите на Виктор трябва да оцелеят. На хората сега им липса солидарността, не се събират достатъчно, за да подобрят нещата. Може да изглежда романтично, но по света има толкова хора със същите ценности – социалната справедливост, мирът. Трябва да общуваме и да се обединяваме. Песните на Виктор са дори по-валидни днес, отколкото когато ги е писал…”
През октомври 2019-та хората в Чили преоткриха точно солидарността – събраха се на масови протести, за да извоюват завой на страната си отново към човешкото достойнство и социалната справедливост. И пееха песните на Виктор Хара…
„Звездата на надеждата ще продължи да е наша…”
