На 12 ноември на 96-годишна възраст в Сантяго почина изключителната Джоан Хара, съпругата на Виктор Хара, любимия певец на Чили, жестоко убит след военния преврат през септември 1973 г. Имах щастието да се запозная с Джоан при гостуването ѝ в България през 1975 г., а после да се срещна отново с нея два пъти в Сантяго през 2005 и 2008 г.
Цяло Чили днес оплаква тази невероятна жена, станала символ на борбата за справедливост за жертвите на чилийската военна хунта. Защото през всичките 50 години, изминали след преврата, тя не спря да се бори за всички тях, не само за паметта на Виктор и за осъждането на убийците му.
А тези убийци – седмина на брой днес вече бивши военни, изтезавали и убили Виктор по най-мъчителен начин на закрития стадион „Чили“ в Сантяго, превърнат в концлагер за арестуваните в първите дни след преврата – най-после бяха окончателно осъдени от чилийския Върховен съд през август тази година. Един от тях – отправилият смъртоносния изстрел в главата на Виктор (в тялото му по-късно са открити 44 куршума…) Педро Бариентос бе осъден задочно, защото по време на произнасяне на присъдата още се намираше във Флорида, САЩ, където бе избягал след връщането на демокрацията в Чили. Екстрадицията му, която отдавна изискваха чилийските съдебни власти, бе невъзможна доскоро, защото той разполагаше с американско гражданство. Но то неотдавна му бе отнето, след като съд в САЩ установи, че навремето му е било дадено незаконосъобразно. Буквално преди броени дни чилийските медии съобщиха, че вече са приключени всички формалности и Бариентос ще бъде докаран в Чили на 28 ноември, за да излежава присъдата си за убийството на Виктор Хара.
Джоан сякаш беше чакала тази вест за тъй дълго забавилата се справедливост, за да отлети и тя към вечността, при своя любим Виктор…
Моминското ѝ име е Джоан Алисън Търнър Робъртс. Тя е англичанка. Родена е на 20 юли 1927 г. в Лондон. През 1944 г., когато е 17-годишна, майка ѝ я завежда на балетния спектакъл на международна антифашистка танцова трупа – и преживяването толкова я запленява, че Джоан избира балета като своя съдба и своя неизменна кауза за мир и човечност. След като се подготвя професионално като балерина, през 1951 г. става част от същата трупа, оглавявана от немския антифашист Курт Йоос. Обикалят със спектаклите си цял следвоенна Европа. В трупата има и чилиец – Патрисио Бунстер, когото ѝ определят за партньор. Покрай танца пламва и любовта. През 1954 г. Патрисио и Джоан се женят и заминават да живеят в Чили. Там Джоан танцува в Националния балет и прави блестящи роли. Съпругът ѝ е един от най-големите чилийски танцьори и хореографи.
Изкушенията на артистичните среди не го подминават и когато Джоан, бременна с дъщеря им Мануела, разбира за негова изневяра, следва неизбежен разрив.
След развода и раждането на детето през 1960 г. Джоан е застигната и от здравословен проблем – обажда се нейна стара травма на гърба и се налага няколко месеца да остане на легло, в домашен режим. Тогава идва да я посети с букет цветя и с широката си усмивка един от най-талантливите ѝ студенти от Театралната школа – Виктор Хара. Той е с много беден произход, сирак, но изключително даровит и следва режисура с отпусната му държавна стипендия.
Полека-лека по-младият с 5 години Виктор, когото депресираната от нещастията си Джоан първоначално не приема на сериозно, намира път към сърцето ѝ – и двамата се превръщат един за друг в любовта на живота си. Виктор става любимото „татенце“ и на малката Мануела, и на родената им през 1964 г. обща дъщеря с Джоан – Аманда, кръстена на отдавна починалата майка на Виктор. „Помня те, Аманда“ е и една от най-прочутите му песни.
Освен много талантлив театрален режисьор, който получава многобройни национални и латиноамерикански награди, Виктор пее и свири на китара от малък. А откакто е с Джоан, пише и свои песни. Първата – „Гълъбице, искам да ти разкажа“ – е посветена точно на Джоан. Има и още една за нея, по-късна – „Мисля за теб“.
Повечето песни на Виктор са и с чувствителна социална тематика. Той е комунист и пее за справедливостта, необходима на трудовия човек. Включва се с цялото си сърце и душа в предизборната кампания на лявата коалиция Народно единство, издигнала социалиста Салвадор Алиенде за президент на Чили в изборите през 1970 г. Алиенде побеждава и става първият в света мирно дошъл на власт марксист, който започва да изпълнява социалистическа програма пак с мирни средства. Не му е простено и знаем как този оптимистичен чилийски експеримент е смазан с кървавия военен преврат, активно подпомогнат от ЦРУ и извършен от хунтата на 11 септември 1973 г.
Виктор Хара, който неуморно подкрепя правителството на Алиенде с безброй концерти и спектакли през трите години на управлението му, е едно от най-емблематичните лица на чилийската мечта за един по-добър свят. Явно затова става и една от първите жертви на по-злия свят, изсипал с преврата и диктатурата на Пиночет толкова жестокост върху Чили…
Много е писано за Виктор и неговото убийство след зловещи гаври от група офицери. Знае се как изхвърлят трупа му на улицата край гробищата, заедно с труповете на още няколко мъченика от стадиона. Прибират ги в препълнената гробищна морга, откъдето неразпознатите до три дни отиват в общи гробове и „изчезват безследно“. Виктор не става „безследно изчезнал“, благодарение на младия служител в гражданския регистър към моргата Ектор Еререа, който го разпознава и отива на крака до дома му, за да съобщи лично на Джоан трагичната вест. После я придружава обратно до моргата, където тя открива обезобразения си любим сред купчини убити хора по коридорите. След официално потвърденото разпознаване от съпругата и другите формалности, Джоан и Ектор погребват Виктор в ниша в гробищна стена, редом с много други жертви от онези дни на ужас…
Броени дни по-късно Джоан участва в шествието, което изпраща в последния му път починалия голям поет на Чили Пабло Неруда и което се превръща в първата открита демонстрация срещу хунтата. Наред с лозунги в памет на Пабло Неруда и Салвадор Алиенде хората скандират и името на Виктор Хара…
Скоро след това Джоан взима двете си малки дъщери и три куфара, пълни със снимки, плочи и документи на Виктор, и заминава за родния си Лондон. Така започва и мисията ѝ да обикаля света и не само да разказва за личната си трагедия и за разправата с мечтателите за справедливост в Чили, но и да разпалва в хората солидарност с чилийския народ, да се бори първо за морално, а после и за юридическо осъждане на престъпленията на военната хунта.
През 1983 г. издава разтърсващата си книга „Виктор – недовършената песен“. В средата на 80-те се завръща в Сантяго, в дома, който обича най-много – там, където е живяла щастливо с Виктор и където остава до края на живота си. Създава заедно с дъщеря си Мануела, която също става балерина, и с нейния баща и свой първи съпруг Патрисио Бунстер (1924-2006) танцовата школа „Еспирал“ („Спирала“), насочена към същото, което винаги е следвал и Виктор – че изкуството трябва да вдъхновява човека и към подобряване на света. В онзи период диктатурата вече сериозно се клати, провеждат се масови „дни на протеста“, под егидата на католическата църква работят дейни правозащитни групи.
След падането на диктатурата Джоан оставя „Еспирал“ на Мануела, а самата тя се отдава най-активно на борбата за справедливост за Виктор и другите жертви на хунтата. През 1993 г. заедно с двете си дъщери и други приятели основава Фондация „Виктор Хара“, чийто почетен председател остава до последните си дни.
Огромен е приносът най-вече лично на Джоан, а и на фондацията за съхраняването на паметта за Виктор, за опазването и на изкуството му, и на идеите му живи. Точно върху това наблегна тя, когато я интервюирах през 2005 г. в сградата на фондацията, намираща се тогава на площад „Бразилия“ в Сантяго: „Всички знаят за ужасяващата смърт на Виктор. Но аз искам хората да запомнят колко жизнерадостно и човеколюбиво беше изкуството му, искам да им свети усмивката му, искам да пеят песните му“.
И тя го постигна! От години всички анкети за най-обичан певец на Чили са оглавявани от Виктор. А когато през октомври 2019-та чилийците кипнаха в най-масовите социални протести срещу завещаната от Пиночет неолиберална система, площадите кънтяха от песните на Виктор.
Джоан постигна и стадионът „Чили“, където той е убит, да носи неговото име. Днес вече официално е превърнат в Център за изкуство и памет „Виктор Хара“ и всяка година в дните около рождения ден на певеца 28 септември там се провеждат прекрасни възпоменателни концерти с участието на най-големите чилийски изпълнители.
На един такъв концерт през 2008 г. отидох и аз – и там отново се прегърнахме с Джоан. Цялата пълна с млади хора зала също искаше да я прегърне. Хората я аплодираха на крака.
Чилийците обожават Джоан за нейната изключителна отдаденост на паметта на Виктор и на борбата за справедливост за всички жертви на хунтата.
Тя неуморно води и безкрайни съдебни битки за осъждане на убийците му. През 2009 г. в рамките на такова дело бе изискана ексхумация на тялото на Виктор и подробна съдебно-медицинска експертиза. Така бяха доказани и документално всички мъчения, на които е бил подложен, и онези 44 куршума, които са изстреляли убийците му. Повторното погребение на Виктор бе предшествано от поклонение, в което участва и тогавашната президентка на Чили Мишел Бачелет. После траурният кортеж премина през Сантяго, съпроводен от многохилядно шествие. Певецът на Чили бе положен след това вече в отделен гроб, който постоянно е отрупан от цветя. Но има и инциденти, за щастие, редки, когато неизчезващи фашисти отново изливат злобата си срещу Виктор, като вандалстват на гроба му…
Ще цитирам още няколко думи на Джоан, които запомних: „По света добрите хора сме много повече от онези, които ни тласкат към войни, насилие и омраза. Трябва повече да се събираме, да сме заедно, да си даваме сили, да се чува нашият глас.“
Наистина дължим това на Джоан, на Виктор, на толкова много добри хора в историята на човечеството, ако искаме да останем човечество…
Светла памет и поклон, Джоан и Виктор! Винаги ще сте заедно в нашата памет.
