Гърция изгуби най-огнената част от душата си – отиде си Микис Теодоракис

„Днес изгубихме част от душата на Гърция. Микис Теодоракис… Микис – Учителят, интелектуалецът, бунтарят, нашият Микис си отиде.” С тези думи гръцката министърка на културата Лина Мендони съобщи днес на сънародниците си тъжната вест за кончината на големия композитор и деен политик Микис Теодоракис. Той беше на 96 години.

Новината, заедно с много снимки и обзори на жизнения път на Теодоракис, е на челните страници на всички гръцки вестници. Съобщават я като водеща и повечето световни медии. ВВС написа, че за композитора на „Зорба гъркът” Гърция имала отделен Олимп, а животът му бил като Одисея…

В продължение на много десетилетия както творчеството, така и политическата дейност на Теодоракис навсякъде по света се възприемаха като емблематични за неговата родина.

Когато на 29 юли 2020 г. той навърши 95 години, „Барикада” публикува негов обширен биографичен портрет. Припомняме го отново сега, заедно с фразата, която Теодоракис изрича пред един от военните си мъчители в затвора след преврата на гръцката хунта през 1967 г.: „Вашите танкове ще ръждясат, а моите песни ще се пеят все по-силно…”

Михалис (Микис) Теодоракис е роден на 25 юли 1925 г. на гръцкия остров Хиос в Егейско море, само на 8 км от турското крайбрежие. Баща му е критски грък, а майка му е родом от гръцката общност в турския град Чешме и е бежанка от турското клане в Смирна през 1922 г. През годините семейството живее из различни части на Гърция – първо на островите Лесбос недалеч от Турция и Кефалония в Йонийско море, после на Пелопонес – в Патрас, Пиргос и тамошния Триполи.

Още от малък Микис е завладян от фолклора и от песнопенията в православните храмове. Покрай църковните хорове става и религиозен, но скоро се разочарова от лицемерието на свещенослужителите – възмутен е най-вече от колаборацията им с фашистите при окупацията на Гърция.

Иначе го очарова и симфоничната музика, която слуша от плочите на свой чичо. Започва да съчинява своя музика по слух, без да има достъп до музикални инструменти, защото семейството няма средства да му ги осигури. Научава се да свири на пиано в дома на заможен съсед, където се промъква отвреме-навреме, докато обитателите ги няма.

Музиката за него е полет към свобода, хармония, справедливост – и затова тя е неразривна и от политическия му избор. Още 17-годишен се включва в антифашистката съпротива в Гърция – първо срещу италианската окупация, после и срещу германските нацисти. Интересното е, че германски филм, който той гледа в пелопонеския Триполи през 1942 г., предопределя посвещаването му на музиката. Във филма той чува „Ода на радостта” от Бетовен и след като се прибира у дома, обявява на родителите си, че не иска да учи нищо друго, освен музика. Дотогава семейството е смятало, че Микис може да стане архитект – много добър е в математиката, а и рисува отлично. Но в крайна сметка бащата, който вече е насърчил сина си и в антифашистките му убеждения, откликва на това негово желание и през 1943 г. момчето е записано да следва композиция в Атинската консерватория, получавайки и стипендия по бедност.

В студентските среди в Атина той бързо намира съмишленици и става нелегален член на антифашистката Гръцка народна освободителна армия (ЕЛАС). Впрочем, вече е участвал в антифашистки демонстрации и в Триполи, където за първи път е бил арестуван и изтезаван, за да издаде съмишлениците си, но той никого не предава. Арести и мъчения зад решетките следват и в Атина.

Именно във фашистките затвори узрява решението на Микис да стане комунист, защото се възхищава от стоицизма, идеализма и стремежа към по-справедлив свят у други затворници комунисти. Повечето от тях са работници. Доста по-късно ще каже за този период: „Бог ми се разкри в лицето на работник”.

Колкото и да е парадоксално, затворническите изпитания тласкат Микис и към музикално творчество – и тогава, и при по-късни арести той създава зад решетките разтърсващи произведения, които носят силен вдъхновяващ заряд за борба. Същевременно изтезанията, на които е подлаган младият творец, са крайно брутални – дотолкова, че инквизиторите му веднъж дори го вземат за умрял и го отнасят в моргата. Но другари на получилия жестока рана на главата Микис успяват да го измъкнат оттам и дори да му осигурят спешна операция, спасявайки му живота. Дясното му око обаче завинаги остава с нарушено зрение.

Никаква физически неволи не спират Микис от участието му в борбата. Едва съвзел се след оцеляването си от затвора, той се включва и в събитията, разиграли се през декември 1944 г. и известни като „Декемвриана”. Те са израз на съществувалите и по-рано противоречия между различните крила на антифашистката съпротива – монархистите, подкрепени от САЩ и Англия, и комунистите, подкрепяни от СССР. Поддържаното от британците правителство начело с Георгиос Папандреу-старши (баща на Андреас Папандреу и дядо на Георгиос Папандреу-младши) възмущава влизащите в него комунисти с действията си за разформироване на техните въоръжени отряди, довчера водили партизанска борба с окупаторите. Впрочем, това е предприето под пряк натиск на Лондон и под дулата на британските части, вече установили се в Гърция след изтласкването на германците.

Комунистите излизат от кабинета и вдигат въстание, което е потушено пак от британските военни. Следва отприщване на безогледни репресии срещу всички левичари. Това е и прелюдията за избухналата вече открито през 1946 г. гражданска война в Гърция. За парирането ѝ британските части са сменени от американски, които трайно се окопават в този важен за тях геостратегически регион. Разбиването на комунистическата въоръжена борба през 1949 г. води и до приемането на Гърция в НАТО през 1952 г., и до изграждането на американски военни бази на нейна територия. Срещу това Микис Теодоракис не спира да се бори и през всички следващи години на живота си.

А по време на самата гражданска война (1946-1949 г.) той е арестуван и заедно с много други свои другари комунисти е интерниран на първо отдалечения остров Икария и после на остров Макронисос недалеч от Атна, където отново се прилагат зловещи изтезания, а много от затворниците са избивани без съд и присъда. Там Микис на два пъти е погребван жив и е оцелявал по чист късмет, а през 1949 г. е изпратен  във военната болница в Атина с туберкулоза и изпотрошени кости. Баща му с големи усилия успява да го измъкне оттам като инвалид и да го откара на остров Крит, но скоро следва нов арест и заплахи, че ще го върнат на остров Макронисос. В шок от тази перспектива Микис прави опит да се самоубие, поглъщайки барут. Не само физическите, но и психологическите травми от затворничеството го преследват още години наред и той се опитва да се освободи от преживените ужаси, създавайки своята музика. Дори и на Макронисос е композирал – там се ражда първата му симфония.

През 1950 г. той най-после се дипломира в Атинската консерватория, след което заминава за Крит, за да изкара там военната си служба под натиска на властите. Създава там и своя първи оркестър. През 1953 г. се жени за своята съидейничка и съратничка още от борбите през студентските години в редиците на ЕЛАС – това е следвалата по онова време медицина Мирто Алтиноглу. Нейните писма, наред с музиката, са му помагали да оцелее в ада на Макронисос. На следващата година двамата с Мирто заминават за Париж – Микис получава стипендия, за да учи в Парижката консерватория. Там скоро след това се раждат и двете им деца – син и дъщеря.

Стъпвайки на международната сцена, Микис бързо печели популярност с таланта си – композира балетна и филмова музика, като същевременно ясно изразява и политическите си възгледи. На Световния фестивал на младежта и студентите през 1957 г. в Москва той е награден за творчеството си със златен медал от жури с председател Дмитрий Шостакович. През годините следват още многобройни награди за него от различни части на света. Междувременно балетът „Антигона” по музика на Теодоракис се играе в „Ковънт Гардън” в Лондон, а редица филми с негови композиции печелят световно признание.

За самия Теодоракис нов етап в творчеството му започва с неговата симбиоза с поезията на големия гръцки поет и комунист Янис Рицос, също бил затворник с него на Макронисос. През 1958 г. Рицос му изпраща своя обновена поема, за първи път писана още през 1936 г. – „Епитафия”. Стиховете са за мъката на майка, оплакваща сина си, убит при демонстрация на тютюневи работници. Само за броени часове Теодоракис съчинява разтърсваща музика по тази елегия, в която кръстосва православни църковни мотиви с народни песни  както от Гърция, така и от фолклора на гръцките бежанци от Мала Азия. Революционно включва и народното бузуки в своята композиция. Това е типичен за работническите квартали, таверните и морските пристанища инструмент.

Теодоракис признава по-късно, че тъкмо създаването на „Епитафия” завинаги го спасява от призраците на Макрониос – прекратяват се припадъците, които е имал, спират кошмарите със загуба на осъзнаване на собствената личност. Ето какво казва в свое интервю от 2003-та: „Когато се върнах от Макронисос, бях развалина… „Епитафия” започна да превръща всичко това – психологическия баласт, който носех в себе си – в нещо положително… По-рано не бях съумял да изразя вътрешния си свят, болката си, раните си. Едвам в „Епитафия” успях да превърна всички тези неща, вместо в лудост и самоунищожение, в апотеоз на борбата…”

Резултатът е, че „Епитафия” се превръща в произведение, което разтърсва и всички гърци, решени да изтръгнат болката от насилието в миналото, да потърсят възраждане на вдъхновяващия дух на свободата…

А Теодоракис, завърнал се през 1960-та в родината си и създал своя Малък атински симфоничен оркестър, се ориентира да работи с творби на големи гръцки и световни поети, които влизат в смислов и ценностен синхрон с убежденията и с музиката му.

Разбира се, не спира да твори и за балета, и за киното. През 1963 г. написва и едно от най-популярните си произведения, което и до днес е първата асоциация с името му за много хора по-света, дори и за най-неизкушените в музиката или политиката – това е де факто измисленият от самия Теодоракис танц сиртаки на главния герой в станалия емблематичен филм „Зорба гъркът” (1964 г.) на режисьора Михалис Какоянис по романа на Никос Казандзакис с американския актьор от мексикански произход Антъни Куин в главната роля.

По същото време обаче, когато създава безсмъртното сиртаки, Теодоракис гори и в силни политически страсти. 1963-та е и годината, в която крайнодесни екстремисти в сговор с гръцката полиция убиват публично в Атина, с удар със сопа по главата, неговия близък приятел и съидейник, популярния депутат от лявата формация EДА (Обединен демократичен фронт – смятан за легалното лице на все още забранената Гръцка комунистическа партия и близки до нея организации) Григорис Ламбракис. Това убийство води до нова ескалация в политическата криза в Гърция и до падането на тогавашното правителство на Константинос Краманлис, за което се установява, че е било замесено в ликвидирането на левия депутат.

Дълбоко потресен от гибелта на Ламбракис, Теодоракис създава Младежко движение „Ламбракис”. На концерт в памет на приятеля си, докато дирижира своите музиканти, композиторът изрисува във въздуха буквата Z – тя идва от гръцката дума Ζει, което значи „Жив”. Така знакът Z започва масово да се появява като графити из стените на гръцките градове, носейки послания за борба. Става знак за съпротива.

Същевременно целта на движението „Ламбракис” е да се изграждат библиотеки и концертни зали, да се засаждат дървета, да се организират обществени дискусии и концерти, да се провеждат кръводарителски и други хуманитарни кампании и т.н. Идеята е чрез широк културен диалог да се привличат колкото се може по-широки слоеве от обществото към активно участие в усилията са социално-политически и икономически промени, които да донесат повече хуманизъм и по-справедливо разпределение на благата.

Успоредно с това се разраства и популярността на музикалното творчество на Теодоракис, възприемано вече от мнозинството от гърците като вдъхновение за борба. Удивителното е, че той го постига без никакви директни политически внушения. Ето какво казва по този повод самият композитор в едно от интервютата си: „Колкото и да търсите, няма да намерите политически лозунги в поетичните текстове, които използвам. Няма да намерите нито очевидна, нито скрита пропаганда на конкретни политически възгледи…”

През 60-те години композициите му заемат около 40% от всички продажби на музикални произведения в Гърция. Творбите му са еднакво въздействащи както за изтънчената публика в концертните зали, така и за стадионите, пълни с работници.

Това са и години, в които Теодоракис усилено работи на политическия фронт за единение на всички демократични сили, които да отхвърлят различията си и да се координират за дълбоки промени в антихуманната система. На изборите през 1964 г. Теодоракис е избран за депутат от EДА  и продължава тази своя линия.

Това е периодът, в който набира сили и т. нар. Центристки съюз с либерална ориентация, оглавяван от Георгиос Папандреу (дядото). След убийството на Ламбракис и последвалата политическа криза Папандреу съумява да стане премиер с подкрепата на гласовете на лявата EДА в парламента. Скоро следват и нови избори, а политическата криза се задълбочава, защото сред десницата и покровителстващите я Съединени щати расте тревогата, че EДА придобива прекалено силно влияние. А това е недопустимо според прословутата американска „доктрина Труман”, която залага на подкрепата дори и на диктаторски режими в Гърция, Турция или Иран, само и само тези страни да не попаднат под влиянието на СССР.

Към мозайката в Гърция се добавя и конфликтът на младия крал Константнин с Георгиос Папандреу, както и страховете, че вече посочения като политически наследник на баща си Андреас Папандреу е още по-склонен да върви към съюз с левицата. Всичко това вкупом води до военния преврат в Гърция на 21 април 1967 г. Пряката му цел е да изпревари насрочените за 28 май с. г. избори, вещаещи победа за Центристкия съюз, но с последващо управление с подкрепата на EДA.

Превратаджиите започват целенасочени репресии тъкмо срещу левицата, като EДA е забранена, а нейните депутати, членове и привърженици масово са хвърляни в затвора.

Микис Теодоракис веднага минава в нелегалност, но по-късно военните все пак успяват да го хванат и той отново попада зад решетките. За композитора и дори за семейството му се редуват затвори, интернирания, концлагери. Той остава затворник на гръцката военна хунта от 1967 до 1970 г., когато е освободен заради мащабната световна кампания в негова защита. В нея се намесват и пряко такива негови лични приятели като социалистите и социалдемократите Франсоа Митеран (Франция), Вили Бранд (Германия), Улоф Палме (Швеция), както и многобройни ярки творци от различни кътчета на планетата – Дмитрий Шостакович, Ленард Бърнстейн, Артър Милър, Хари Белафонте и др.

В някогашните соцстрани, включително и в България, където има много гръцки емигранти, намерили у нас спасение още след гражданската война в родината им, тази кампания също е впечатляваща – пионерски, комсомолски и други масови организации, както и трудови колективи, обсипват Атина с писма, настояващи за освобождаването на Теодокаракис, чиито произведения редовно звучат по радиото.

Макар и склонила в крайна сметка да го освободи, гръцката военна хунта не се произнася по по-нататъшната му съдба. И затова негови съмишленици и почитатели много бързо организират канал за почти нелегалното му прехвърляне в чужбина. Той отлита за Париж с частен полет от гръцки имот на милиардера и корабен магнат Аристотелес Онасис. Два дни по-късно в Париж пристигат и жена му с двете им деца.

Теодоракис първо постъпва в болница, защото в затвора на хунтата се е обострила неговата туберкулоза. Но веднага, щом закрепва здравето си, той отново се хвърля в битка – обикаля различни държави с музиката си и с политическия си плам да громи зловещата гръцка диктатура, зовейки за връщане на демокрацията в родината си.

Композиторът е и сред най-острите изобличители пред света на жестокото смазване от хунтата на студентския бунт в Атина на 17 ноември 1973 г., когато превзелите протестно Политехниката младежи стават жертви на военните репресии.

Гръцката хунта очевидно се вдъхновява от зверствата на чилийската, извършила също кървав преврат срещу президента социалист Салвадор Алиенде на 11 септември 1973 г. и предприела масово избиване на привържениците му. Сатрапите по цял свят се боят от музиката и честните творци – в Чили сред първите жертви е легендарният поет, певец и композитор Виктор Хара…

Теодоракис е потресен и от трагедията на Чили. От Париж участва в многобройни концерти за солидарност с чилийския народ. Той се е срещал лично и с Алиенде, който е бил негов почитател, и с големия чилийски поет и нобелист Пабло Неруда, който до началото на 1973-та е бил посланик на Чили в Париж. Неруда умира в Сантяго само 12 дни след преврата в родината му през септември 1973-та…

Теодоракис е обещал на Неруда още през 1971 г., че ще направи музикална оратория по най-мащабното произведение на поета „Всеобща песен” и наистина започва да работи по този проект. Завършва го през 1980 г. и след това изнася многобройни концерти по цял свят. Включва в изпълнението и чилийския музикален състав „Килапаюн” – също една от емблемите на мирната чилийска революция. Художествен ръководител на този състав при сформирането му още през 1965 г. е бил Виктор Хара. „Килапаюн” се появява в края на творбата на Теодоракис, в която иначе участват хор и оркестър. Чилийците пеят на финала емблематичната песен El pueblo unido jamás será vencido („Народът обединен никога не ще бъде победен”) на композитора Серхио Ортега.

Теодоракис е с висока чувствителност към всяка несправедливост по света. Той неуморно демонстрира и своята солидарност с палестинците, жадуващи да имат собствена държава, като редовно ядосва Израел със свои остри критики срещу израелската политика. При това негова песен, изобличаваща нацистките зверства в концлагера Маутхаузен, е една от официалните песни на Израел…

Гръцката хунта пада през юли 1974 г. след авантюристичното ѝ забъркване в преврат на остров Кипър – също любима база на НАТО.  И Теодоракис отново се връща у дома и се впуска пряко в гръцкия политически живот. Прокарва неуморно своята неизменна теза, че само обединени, левите и демократичните сили могат да постигнат реални промени в статуквото. На тази тема е и публикуваната му през 1978 г. статия „Обединено ляво крило”, разбунила гръцкия политически живот. По-късно големият композитор неколкократно е избиран за депутат от леви формации. А през 1990-1992 г. дори скандализира по-сектантските кръгове в левицата, когато приема да стане министър без портфейл в тогавашното консервативно правителство на премиера Константинос Мицотакис (баща на сегашния гръцки премиер). То е подкрепено от лява коалиция в противовес срещу предшествалото управление на Андреас Папандреу, уличено в скандални злоупотреби и нарушения.

Години по-късно, когато на политическата сцена излиза партията СИРИЗА като обединителка а левицата, Теодоракис не се колебае да я подкрепи и да окуражи и напъти младия ѝ лидер Алексис Ципрас.

Както не се колебае по-късно и да го критикува безпощадно, когато смята, че като премиер Ципрас се е отклонил от линията на общественото добруване и отговорността пред избирателите.

В политиката Теодоракис винаги си остава такъв, какъвто е – търси единението на всички честни хора в името на справедливостта, свободата, мира. И въстава срещу всяка чужда агресия -клейми бомбардировките на НАТО в Югославия през 1999 г. и нападението на САЩ над Ирак през 2003 г.

Същевременно всеотдайно участва в кампании за подобряване на отношенията между Гърция и Турция, за защита на човешките права, против наркотиците и т. н.

А музиката му продължава да омайва… Съвсем точна се оказва фразата, която вече споменахме в началото – онази, изречената от самия Теодоракис пред един от военните му мъчители в затвора след преврата на хунтата през 1967 г.: „Вашите танкове ще ръждясат, а моите песни ще се пеят все по-силно…”

Навръх 95-годишнината му на 29 юли 2020 г. тези песни огласиха и операта в Атина на тържествения концерт в негова чест, но по-важното е, че продължават да ги пеят и по демонстрации, таверни и пристанища.

„Моят водещ принцип е, че изкуството във всеки един момент трябва да е в тясна връзка с народа” – това също е обичал да повтаря Теодоракис. Оттам и тази искрена обич към него и в родината му, и по света – не само заради зашеметяващия му музикален талант, а най-вече заради неукротимия борчески характер, превърнал го в Гласа на съвестта на Гърция. Поклон!…