Съдейки по дървените скари, пригодени за стъпала към модулните фургони, които служат за жилища, по скованите пейки и дори шезлонги, по сателитните антени на покривите, по саксиите с цветя на някои первази или по детските велосипеди, може да се допусне, че блокираните в Гърция бежанци вече са свикнали с мисълта, че няма да мръднат оттук още дълго.
Никой не желае да остава, всички искат да стигнат до центъра или до севера на Европа. Но най-разстроени са може би онези около 50 000 души, които миналата година се оказаха заклещени между две ключови дати: затварянето на балканските граници, което превърна Гърция в капан в края на февруари, и влизането в сила на 20 март на мигрантското споразумение между ЕС и Турция.
Ако са сирийци или иракчани, пристигналите оттогава насам могат да се осланят единствено на неефикасната европейска програма по разселването им из страните членки. Досега по нея са изпълнени само 5% от договорените квоти. Но онези, които вече са в Гърция, които са блокирани между враждебните граници и т.нар. „срамен пакт”, имат само възможността да молят за убежище в страната. Около 10 000, включително 2000 непълнолетни, дочакаха одобрение на молбите си, депозирани през 2016 г. В кря на тази седмица бе оповестено, че мигрантите в Гърция са 62 326, а 14 410 от тях са на островите.
Бежанският лагер в Рицона, на 80 км северно от Атина, е илюстрация за това, че докато материалното им настаняване се подобрява, успоредно нараства фрустрацията от принудителното им оставане там и от ежедневното им отхвърляне. Повечето от 680-те обитатели на лагера (сирийци, иракски кюрди и афганистанци) вече от една година са в страната.
Мнозина са били прехвърлени тук от други, по-неуредени лагери в северната част на Гърция. Такъв е случаят със сириеца Ибрахим от Дераа, студент по английска филология, вече поискал убежище. Бил е прехвърлен в Рицона преди три месеца. Преди една година бежанският поток следваше точно обратната посока – от Атина към северната част, към границата.
„Най-неприятното тук е, че сигналът wi-fi е много слаб и не мога да говоря по скайп със семейството си”, разказва той, въпреки че в разрез с думите си постоянно комуникира през своя телефон. „Не искам да оставам тук, а да отида в някоя англоговоряща страна, за да завърша следването си”, добавя.
Вместо първоначалните туристически палатки, които при дъжд потъваха в кал, вече са се появили модулни фургони с тоалетни, мивки, перални и с въжета, по които дрехите се сушат на слънцето. 408 непълнолетни посещават занятията в две училища и в една гимназия в общината, независимо от опълчването на някои родители, което вече е преодоляно. И отново виждаме дисхармония между техните фрустрирани стремежи и снимката на действителността.
Ибрахим се оплаква също от недостатъчното места, които предлага пътуващият три пъти в седмицата автобус до Атина. „Те отиват дотам, за да се консултират със специалисти, с адвокатски кантори или просто за да се развеят малко”, обяснява ръководителят на лагера Мариос Цинсеас от Международната организация по миграция (OIM), която стопанисва лагера в Рицона и е покрила училищните разходи (транспортни, за учебници, за облекло) на децата.
С останалото – амбулаторно и болнично лечение и регламентиране на системата за обучение, се занимава гръцката държава. Тя влиза в двойно (и дори тройно, ако се брои и местната администрация) състезание, което понякога поражда и нередности. Такъв е случаят например с оплакванията на четирима общински служители, наети с европейски средства, но останали със скръстени ръце, защото неправителствената организация, която администрира лагера, не им дава поле за действие.
Освен европейските фондове в размер на около 200 милиона евро, отпуснати от Еврокомисията до септември м.г., Гърция е получила и 316 милиона от агенциите на ООН – това са средства, управлявани от неправителствени организации в един крайно бюрократизиран процес, както сочат критичните гласове.
Такова е всекидневието в лагерите: едно обречено упражнение по оцеляване. И за Гърция, която живее в седмата си година на дълбока криза, и за хуманитарните сътрудници, и преди всичко за бежанците, нищо че лагерът е отворен и те могат да си тръгнат при желание.
Някои, като семейство Абу Фарук (родители и три деца) от Латакия, са се осмелили да се изнесат в Халкида, на около 12 км, където една испанска асоциация им плаща наема за апартамент. „Така се чувстваме повече личности, достойнството ни е по-запазено, децата са по-щастливи извън лагера”, обяснява майката Асма, докато ни кани на кафе с кардамон във фургона в лагера, който все пак също са запазили.
„Щом не са ми върнали ключовете от модула, значи още се водят регистрирани тук”, казва Цинсеас. Няколко бежанци вече са си намерили работа в земеделските стопанства в общината. Останалите зависят от боновете за семейно подпомагане, които се разпределят веднъж в седмицата.
Това е още един знак, че тази общност е живо създание, което расте, трансформира се и пулсира като амеба. А също и страда, като кюрдско-иракското бебе, родено в Гърция, което умря през януари заради нещастно стечение от грешки. Или като малката сирийка Камар, прекарала по-голямата част от своя живот на годинка и половина в гръцка болница заради кардиологични и дихателни проблеми. Сáма, друга малка сирийка, също не може да се радва на съоръженията за игра в Рицона (там е направена детска площадка и дори има запазен само женски периметър), защото е с ограничена подвижност. „Нуждае се от специални грижи, от корсет и моторни стимулации… Бихме искали да ни оставят да отидем в Германия или Швеция”, казва Оман, баща ѝ. „Но вече никой не се интересува от нас. Минава времето, изтичат месеците и всички ни забравят”.
Най-добрият лагер, но лагер
Скарамангас, западно от Атина, е смятан за най-добрият лагер в Гърция. Има климатици през лятото и модерен здравен център. Това привлича много мигранти от други части на страната. Семейството от сирийски кюрди Ал Камилии (родители, едно бебе и една сестра в инвалидна количка) е пристигнало преди шест месеца от друг лагер, „пълен паяци и бълхи, които хапеха дъщеричката”, родена в Гърция преди 11 месеца.
„Бежанците бягат от центровете, построени в малки населени места, защото предизвикват у тях усещане за потиснатост. А в Атина са им под ръка всички услуги”, обяснява зам.-координаторката Анна Агрители. „Най-лошо е времето на чакане за уреждане на административните формалности. За процеса по събиране със семейството отиват минимум 8 месеца. Приоритет ни е да уреждаме въпроса с непридружените малолетни, но и това се бави по 6 до 8 месеца, докато бъдат презаселени.”
В Скарамангас, чието управление зависи пряко от гръцкото министерство на имиграцията, има група от 700 язиди. Също и десетки афганци като младия Омар, който дава своя принос като детски треньор по футбол. Той от 12 месеца е в Гърция и казва: „Това е много време, прекалено, а и няма надежда да излезем оттук. И аз съм бежанец от войната”. Забележката му е по повод мигрантското споразумение ЕС-Турция, което не признава статут на бежанци за афганистанците.
В голямата зала на лагера постоянно, по 12 часа на ден, има някакви инициативи в най-различни дисциплини – от балет до изучаване на фарси или рисуване. Онези около 1200 деца, които живеят в този лагер, посещават училищата в зоната.
Превод от испански: Къдринка Къдринова
About The Author
