Парламент без легитимност, демокрация пред разпад 

След изборите на 11 юли общественото пространство е завзето от дълбоко антидемократични тенденции.

Антидемократичност навява апатията, с която с половин уста мнозина признават, че е много вероятно наесен да трябва да гласуваме отново. Ако наесен има нови парламентарни избори, това няма да е заради някакви значими политически различия, някакви избухливи настроения и отчетливи противоборства с реален корен в обществото, които да търсят да пробият и да се разрешат на сцената на официалната власт; ще е заради видимата невъзможност на елитите да се съгласят помежду си кой и как ще управлява. Апатията, естествено предизвикана от техните боричкания в продължение на месеци, можеше да има някакъв демократичен заряд, ако на хоризонта се виждаше някаква действителна, немесианска алтернатива, която да бе способна да претендира за властта в средносрочен и дългосрочен план. Най-близки до това бяха протестите преди една година, родили т.нар. „партии на промяната“ или на „протеста“. Уви, тези партии са в момента съучастници във фиаското не по-малко, ако не и повече от т.нар. „системните партии“ или „партии на статуквото“. Демократичното съдържание на „по-малкото зло“ има свой предел и той бе преминат пред очите ни. Нарастващата политическа апатия, на която сме свидетели, бележи тъкмо преминаването в тази нова зона на несъгласие, което е тихо до степен на примирение и отчуждение.

Антидемократични са поведенията на водещата по резултат партия „Има такъв народ“ (ИТН). Нарушение на базови институционални норми е да се обявява състав на правителство, преди Централната избирателна комисия да се произнесе с окончателните резултати от изборите и преди да се проведат водени от президента консултации. Нарушение на базови морални и политически норми е всичко това да идва от формация, издигнала се до положението, в което е, чрез претенцията, че се води само и единствено от волята на суверена; за нея сега гласуваха почти четири пъти по-малко хора от онези 2.3 млн., казали „Да“ на прословут, но съмнителен по формулировките си референдум отпреди цели пет години. Още ползвайки онзи резултат на въоръжение, партията продължава да извършва покушения над демокрацията – парадоксално или не толкова.

Антидемократична е Фейсбук политиката, от която се водим повече от всякога. От една неотчитаща се пред никого корпорация, с редовните ѝ приумици какво и как да променя в сложните си алгоритми, зависи кой, какво и дали изобщо ще разбере за случващото се на политическата сцена. Да, практично е, доколкото броят на българите, ползващи социалната мрежа, официално е по-голям от броя на гласувалите на тези изминали избори. Дали е демократично обаче явно няма значение. Доскоро на власт беше премиер, управляващ чрез видеа на живо от обиколките си из страната, докато иначе отказва да посети парламента и да се отчете. Сега новият т.нар. „холограмен“ лидер, който общува с гражданите чрез арогантни Фейсбук постове, идва съвсем навреме и на място. Другите политически сили обаче не отстъпват с много, тъй като често първо пишат статуси на стените на лидерите си, а после пускат прессъобщения или участват в медийни или дори вътрешнопартийни дискусии.

Антидемократично е примиряването с рекордно ниската избирателна активност. На 11 юли България отбеляза най-ниското участие на гражданите си в парламентарни избори и този факт не може да бъде подчертан достатъчно. Уви, в публичното пространство този гигантски проблем почти не се обсъжда.

По същия начин е антидемократичен цинизмът на говорещите глави от екраните, които още в изборната вечер на няколко пъти използваха познатото клише: „Такава е волята на народа“. Без подробни и адекватни данни защо е такава волята на народа и кой изобщо е този народ, те просто декларираха, че щом резултатите сега са толкова подобни на тези от 4 април, значи всичко е ясно. Аргументът е познат до болка, съблазнителен в простотата си и убедителен в опита си да утвърждава някакво усещане за демокрация, угодно на всички претенденти за някаква власт.

Но кой е „народът“?

Доколкото живеем в република, функционираща чрез представителна, либерална, конституционна демокрация, народът са всички хора, дарени от държавата с определен набор от индивидуални права, сред които и правото на глас. Но първите две партии – едната от които (ИТН) ще има водеща роля за (не)съставянето на правителство – се ползват с по под 10% подкрепа от българските граждани. В парламента няма да бъдат представени всеки двама от трима пълноправни български граждани, така че ако следваме логиката на говорещите глави, тези две трети не са народ. По-конкретно не са народ половината от младите хора на възраст между 18 и 30 години; не са народ над 80% от тези с основно и по-ниско образование; не са народ две трети от жителите на селата и половината жители на столицата; не са народ три четвърти от пенсионерите; не са народ половината от определящите се като етнически турци и не са народ практически всички роми. Редно е занапред след първата дума от името на върховната институция на българската държавност – Народното събрание – да се поставя уточняваща бележка под линия.

Новият парламент ще въплъщава една демокрация за по-скоро младите и добре образовани етнически българи от градовете. Това е и една демокрация на икономическите малцинства, защото гласувалите за избраните за парламента партии са представители на по-заможна част от българското общество. Нещо повече – средният доход на гласувалите за т.нар. „протестни партии“ е по-висок дори от този на гласувалите за всички останали, влезли в парламента.

За другите – по-слабо образованите, по-възрастните, не толкова заможните и направо бедните, етническите малцинства – следва да важи някакъв друг режим, недемокрация. Няма адекватни данни за гласувалите по други признаци – здравен статус и увреждане или пък сексуална и полова идентичност – за да се види те пък до каква степен и дали изобщо ще бъдат представлявани. Физическият акт на гласуването е подвиг за много oт хората с увреждания, а пък ЛГБТИ бяха обект на жестоки нападения по време на предизборната кампания без практически никой политически субект да се застъпи за тях – така че няма да е свръхспекулация, че и двете групи едва ли са напълнили урните. Резултатът от тези избори е ясен знак, че малцинствата в България (с изключение на икономическите) са отдавна матирани, но и мнозинствата са вече в пат откъм представителство, а оттам и изобщо в участие в обществено-политическия живот.

Затова трябва да се казва ясно и силно, че този парламент е нелегитимен. Той не представлява българския народ, защото дори приблизително не отразява неговата цялост и сложност. Това е парламент, който не е излъчен от демокрацията, а от маркетинга, от политиката на можещите да си плащат за ефирно време и всевъзможна реклама, от внимателното изследване и говорене само на тесни и специфични социални групи – клиенти, наричани избиратели; парламент на тези, които активно ползват Фейсбук, които могат да си плащат, за да гледат партийни телевизии, които се оправят с нови машини и са свободни в хубавия неделен летен ден. Да се оставим на течението на едни нови избори, без да се разгневим на тази зловеща липса на представителство – основният признак и изискване на демокрацията – означава да се съгласим с тази липса и да я допуснем отново, при това вероятно в още по-зловещ мащаб.

Воля за какво?

Разказите в публичното пространство предполагат да се приеме, че волята на милион и седемстотин хиляди е волята на народа изобщо – воля да се продължи с т.нар. балансиран бюджет, т.е. да не се допускат значими харчове дори в тежка криза; да се продължи с плоската (реално регресивна) данъчна система; да се насърчава предприемачеството и да се облекчава правенето на бизнес; да се съкращава и да се дигитализира държавната администрация. Защото всичко това са приоритети, застъпени по различни начини и в различна степен в политиката на поне четири от шестте влизащи в парламента партии и коалиции, в това число и на управлявалата дванайсет години „партия на статуквото“.

Така изглежда идейният и ценностен пейзаж на официалната политика в България, нарисуван от последните избори. Тези милион и седемстотин хиляди избиратели – под една трета от всички с право на глас – се побират в синия и жълтия кръг (с изключение донякъде на гласувалите за „Изправи се! Мутри вън!“, прекръстили се след изборите на „Изправи се.бг! Ние идваме!“), което означава, че са гласували за еднакво десни икономически политики (хоризонталата), докато не твърде големите им различия са по културната ос – основно за това с какви индивидуални права да се ползват гражданите и за това какви позиции заемат формациите в геополитически план. Под шест процента от всички с право на глас са избрали коалицията на Ниновата БСП, т.е. за една малко по-социална икономически, но също толкова консервативна в културен план политика, колкото тази на „сините“. Под три процента от всички с право на глас са избрали националистическите партии – тежък удар върху крайнодясното, поне в електоралната политика, който поне за известно време ще го държи в маргинално положение. За 3.8 млн. избиратели – доста над половината от всички с право на глас – не знаем нищо. Каква е тяхната воля? За каква България мечтаят и биха работили, и биха държали политиците отговорни? Това са въпросите, които поне според логиката на представителната демокрация вече не могат и няма да получат отговори. Едни нови избори не биха променили настоящата ситуация и не биха накарали тези хора да изразят своята воля.

Такъв пейзаж за волята на „народа“ вероятно отразява фактически представените, онези по-скоро млади и образовани етнически българи от градовете с добър социалноикономически статус. Но той също така разкрива три незаобиколими проблема. Очевидният е, че икономически дясното говорене, който ще властва в новия парламент, представлява по-малко от една трета от гражданите. За негова безпрецедентно плаха и крехка контратежест ще служат 36-те депутата на БСП и може би донякъде 13-те на ИСМВ.

По-малко очевидният проблем е, че гласоподавателите не избират непременно идеи и програми, и че всъщност няма гаранции, че това мнозинство-малцинство в парламента отразява дори на една трета присъстващите в обществото идеи и ценности. Публичното пространство е доминирано от борба на лица и лидери и от разказа, че ако заменим едни лоши с едни добри хора, това е всичко необходимо за „по-добрия живот“. Тази борба има малко общо със същностните политически различия, но на нея почива новият гологлав вождизъм, заместващ стария гологлав вождизъм. На нея почива и водещият разказ на момента, според който единствен и достатъчен приоритет е да се „изчегърта“ досегашната власт – прословутият вече разрив „протест-статукво“. Политиките може и да са същите (както показва политическия компас по-горе), но лицата би трябвало да са по-приятни – в това се състои „смяната на модела“, прокламирана вече месеци, ако не и години наред. В този смисъл не може да се знае каква част от гласувалите са гласували за такава „смяна на модела“, нито пък колкото тежък идеен и ценностен компромис за „по-малкото зло“ представлява вотът им.

Същевременно противопоставянето „протест-статукво“ изветрява с всеки следващ изборен цикъл. Пиянството на народа, оповестено от протестите преди една година, се превръща в изтрезняване, и нуждата от същностни политики и битка на идеи назрява със страшна сила. Но никой на хоризонта не изглежда способен и желаещ да влезе в подобна битка. Защото най-големият проблем е, че политическите елити и техните приоритети и разкази са вече непоправимо скъсали със социалната действителност. В страна, водеща всички негативни класации по бедност и неравенства – с всичките им измерения на недостъпно и лошо образование, здравеопазване, култура и какво ли не; в страна, смазана от пандемията, оглавяваща световните класации по загинали в кризата и с 34% ръст на смъртността за една година, политиците и кандидат-политиците не превръщат в тема нито бедността и неравенствата, нито здравната катастрофа ⁴⁾След написването на този текст, от трибуната на първото заседание на 46-ото Народно събрание „Демократична България“ и БСП всъщност тематизираха предстоящата поредна вълна на коронавируса сред своите приоритети, а БСП тематизира и бедността и неравенствата. По отношение на здравната криза заслужава отделен анализ защо тя не присъстваше в предизборната кампания дори на тези две партии.. Те очевадно и настоятелно се занимават с някакви съвсем други дела. Няма и не може да има по-ясен сигнал за тази неадекватност от онези 52% (или поне голямата част от тях), които не са видели смисъл да отидат до урните, дори вероятно не са разбрали какво общо може да има гласуването с живота им. Защото, както виждат за пореден път, със и без техния глас елитите пак ще водят псевдо-боричканията си и от това няма да последва нищо, което да подобри битието им.

Демокрацията е в опасност

Основна черта на демокрацията е, че е винаги в опасност. В опасност беше, според изявлението на ММА борецът Станислав Недков – Стъки, когато се свикваше жалък протест на ГЕРБ срещу промените в Изборния кодекс, приети от краткото 45-о Народно събрание. За да съхрани демокрацията от надвисналата опасност, Делян Пеевски остана на депутатското си място в Народното събрание през 2013 г., съгласявайки се с решението на Конституционния съд, въпреки дългите протести срещу персоната му, запомнени като #ДАНСWithMe.

Както сочат тези примери и дори без да се излиза от границите на България, „демокрация“ често означава „редът, който следва да се запази“ – дали е хубав или лош този ред е малко по-различен въпрос. В други времена същата функция е изпълнявала „родината“ и „отечеството“. Още от Френската революция и от защитата на Франция срещу Прусия и Австрия се знае как това е използвано, за да се мобилизира масова подкрепа за действията на държавата – военни или други; знае се и от „Септември“ на Гео Милев – „Отечеството е в опасност! // Прекрасно, // но що е отечество?“ И що е демокрация? Какво следва да се запази и за какво да се мобилизираме?

Поведението на сегашните политически елити, както стана дума по-горе, не подсказва, че следва да запазваме демокрацията. Няма за какво да се мобилизираме – освен ако някаква кампания за повишаване на избирателната активност не е минала напълно незабелязано. Нещо повече: както показах в скромен анализ по повод на изборите от 4 април, демокрацията фактически не е тема в програмите на политическите сили. В тях никой не обявява, че демокрацията е в опасност, и даже напротив – изглежда, че щом старият „модел“ се „изчегъртва“ и дори щом отиваме на избори на всеки няколко месеца, демокрацията укрепва. Никой не обръща внимание в каква степен масата от българските граждани е отчуждена и неучастваща в обществено-политическия живот. Всичко това са реални белези, че демокрацията може би наистина е в опасност.

Проучване от 2018 г. показва, че 68% от българите не смятат, че смяната на партиите води до същинска промяна в общата държавна политика. 76% през 2019 г. не вярват, че изборите са свободни и честни, а 56% споделят твърдението, че демокрацията е в опасност. 65% през 2020 г. не подкрепят настоящата либерална демокрация с редовни избори и многопартийна система, 57% не вярват, че нещо ще се промени, който и да е на власт, и 77% смятат, че олигархията е тази, която реално управлява. Грубо казано, 52-та процента негласували на последните избори могат да се поместят във всяко от тези числа.

Това не следва да ни учудва. Когато Корнелия Нинова произнесе прословутата си реплика „демокрацията ни отне много“ (дори и без да отнемаме конкретния контекст на изказването), тя брутално назова една много проста истина: демокрацията у нас не носи благоденствие за огромното мнозинство от хората. Продължаващата да бъде лидер на БСП е, разбира се, достатъчно политически неграмотна, за да не си дава сметка, че няма предвид демокрацията като такава, а капитализма. Защото демокрацията може – и дори трябва, според логиката на всички консенсуси след Втората световна война и особено след падането на социализма – да балансира, да смекчава бруталните неравенства, които капитализмът неизбежно носи със себе си. Специална роля за това трябваше да имат социалдемократическите партии – поне до т.нар. „Трети път“, след който залезът им е повсеместен. Този залез в България вече може да се нарече катастрофа – номинално призваната да балансира капиталистическите издевателства част на политическия компас се изчерпва с една-единствена политическа сила, затънала в блато от безидейност и неадекватност.

Демокрацията у нас не само не смекчава ударите, които капитализмът нанася върху социалната тъкан, а напротив – нанася нови и нови, все по-тежки удари. Така например водещата на последните избори партия, макар и ужким винаги водена от претенцията да следва народната воля, предложи (и после оттегли) министър-председател, символ на едни от най-жестоките капиталистически политики, които страната преживя след промените. Дори и с друг министър-председател програмата на тази партия остава изразител на вече отхвърлени по целия свят дори от собствените си проповедници идеи, които са дълбоко антисоциални и антидемократични.

Не може да има съдебна справедливост, толкова прокламирана и преследвана през последните години, без да има социална справедливост. Не може да има демокрация в условията на зловещи неравенства от всякакъв тип. Между кокошката и милионите от пословицата зее ров, в който буквата на закона трудно се чете – но у нас този ров се разширява непрестанно, а на политическите елити им е все тая. Това са базови положения, които са били винаги много осезаеми в ежедневния живот, но вече, може би повече от всякога, избиват по болезнено ясен начин и в електоралната политика.

32 години след началото на тази наша сегашна демокрация, тя е на път да се изчерпи – и за това изключителна отговорност носят управляващите елити. Без популярен натиск в истински социална и демократична посока и без политическа алтернатива в същата тази посока, България не я очаква нищо добро.