Exxon признава, че капитализмът е създал климатичната криза

Нейтън Дж. Робинсън, Current Affairs

Наскоро лобист на Exxon бе заснет да прави някои удивителни признания. Удивителни не защото са неправдоподобни, а защото противоречат на всичко, в което Exxon се опитва да убеди обществеността, че всъщност вярва. Кийт Маккой, лобист и директор на отдела за федерални отношения на Exxon, е смятал, че говори с фирма за подбор на кадри, която търси да наеме нов корпоративен лакей. Всъщност той е разговарял с „Грийнпийс“ и признанията му скоро бяха излъчени по британския новинарски Канал 4.

Трите най-важни и шокиращи (но не наистина шокиращи) признания на Маккой са, че: 1) компанията умишлено се опитва да манипулира обществеността, за да не разбере науката за изменението на климата, като често прикрива ролята си, използвайки външни организации 2) компанията се преструва, че подкрепя решенията за изменението на климата, като предлага мерки, които знае, че обществеността никога няма да приеме, като например данък върху въглеродните емисии 3) компанията има тесни връзки с политици от Демократическата партия и успешно се е погрижила инфраструктурната политика на сегашната администрация да не помогне за преминаване към зелена икономика, а вместо това да се съсредоточи единствено върху инфраструктурата, благоприятстваща изкопаемите горива.

След като думите на Маккой станаха публично достояние, от Exxon естествено се паникьосаха. „[Тези] коментари… по никакъв начин не представляват позицията на компанията по различни въпроси, включително политиката в областта на климата и твърдия ни ангажимент, че ценообразуването на въглеродните емисии е важно за справяне с изменението на климата“, заяви говорител на компанията. Но това всъщност не противоречи на казаното от Маккой. Той казва, че заявената позиция на компанията е, че тя има твърд ангажимент за справяне с изменението на климата, но признава, че тази публична позиция се отклонява от това, което компанията всъщност прави при закрити врати.

Exxon не успя да постави под съмнение автентичността на показанията, а думите на лобиста просто предоставят допълнително фактическо потвърждение на неща, които вече бяха известни. (През 2015 г в медиите бяха публикувани вътрешни документи на компанията и интервюта с бивши служители, които разкриват, че „познанията на компанията за изменението на климата и ролята ѝ в него датират от юли 1977 г., когато старши учен от компанията предава на ръководството „отрезвяващо“ съобщение, че „съществува общо научно съгласие, че най-вероятният начин, по който човечеството влияе върху глобалния климат, е чрез отделянето на въглероден диоксид при изгарянето на изкопаеми горива“). Тази история обаче вероятно няма да получи вниманието, което заслужава, въпреки че това случайно признание би трябвало седмици наред да занимава първите страници на вестниците, да предизвика разследвания в Конгреса и да доведе до съдебни дела, свързани с най-важния проблем на нашето време.

Нека обърнем внимание на една важна част от показанията на лобиста на Exxon, защото тя помага да се разбере на първо място защо е възникнала климатичната криза, и на второ – защо е толкова трудно да се направи нещо по въпроса. В един момент от записания разговор, Маккой казва:

“Противопоставяхме ли се агресивно на някои от научните изследвания? Да. Скривахме ли научните си открития? Категорично не. Присъединихме ли се към някои от тези сенчести групи, за да работим срещу някои от първите усилия? Да, това е вярно. Но в това няма нищо незаконно. Знаете ли, ние се грижехме за нашите инвестиции, грижехме се за нашите акционери.”

Нека да уточним какво се казва тук: „агресивна борба срещу науката“ означава да се опиташ да накараш обществеността да повярва в лъжи, за да може компанията да продължи да извършва дейности, за които е известно, че причиняват катастрофални щети на Земята. Маккой казва, че Exxon не е крила изследванията, финансирани от самата компания, но е работила с „групи в сянка“, за да спре усилията за борба с изменението на климата.

Защитата му за всичко това е, че това не е престъпление. Но тъй като престъпление е онова, което нарушава закона, а той също така признава, че Exxon се опитва да формира законите, това е равносилно на това да се каже, че „поведението на индустрията за изкопаеми горива не е нарушило нито едно от правилата, за чието въвеждане ние сме манипулирали системата“. Това изобщо не може да е оправдание.

Нещо повече, думите на Маккой са категорично признание, че капиталистическото търсене на печалба може да доведе до социопатично и катастрофално вредителско поведение. Той признава, че компанията е излъгала за научните данни и се е опитала да попречи на обществеността да се намеси, за да предотврати бедствието, което индустрията на изкопаемите горива причинява. Но това било нормално, защото те просто „се грижели за своите инвестиции“ и „своите акционери“. Всъщност става въпрос за гигантски парични суми: ако задържим изкопаемите горива в земята, това би наложило индустрията да се откаже от трилиони долари неизползвано богатство. Никой отговорен корпоративен ръководител не би могъл да оправдае унищожаването на трилиони потенциални печалби в името на нещо толкова второстепенно като дългосрочното оцеляване на човечеството.

Всъщност Маккой просто обяснява как работи икономиката на свободния пазар. Според основната теория на laissez-faire няма нищо лошо в това една корпорация да се стреми да максимизира печалбата си, без да се съобразява с последиците от действията си. През 1970 г. Милтън Фридман публикува в „Ню Йорк Таймс“ статия, озаглавена „Социалната отговорност на бизнеса е да увеличава печалбите си“. В нея той излага директни аргументи, че ръководителите на предприятия не трябва да мислят за „социално отговорно поведение“ в общоприетия смисъл на думата. Стремежът към печалба сам по себе си е социално отговорен по дефиниция, дори ако в крайна сметка унищожи света. (Фридман получава Нобелова награда за икономика, което казва много за тази професия.)

Основният аргумент на Фридман е, че ръководителят на предприятието е просто нает агент, чиято единствена задача е да увеличава печалбите на акционерите, които притежават предприятието. Ако изпълнителният директор служи на акционерите, той се държи социално отговорно. Всъщност би било безотговорно от страна на бизнес ръководителите да мислят за нещо друго освен за печалба, защото така биха нарушили задълженията си към акционерите. Точно както работата на адвоката е да действа в най-добрия интерес на своя клиент – и се счита, че така той действа и в интерес на обществото, дори ако има отрицателни обществени последици, ако клиентът му получи каквото иска – така и изпълнителният директор не трябва да мисли как да служи на обществото, освен дотолкова, доколкото така ще служи на акционерите.

Пазарът е този, който решава кое е отговорно и кое не е. Както пише Фридман: „доктрината за „социалната отговорност“ включва приемането на социалистическия възглед, че политическите, а не пазарните механизми са подходящият начин за определяне на разпределението на оскъдните ресурси за алтернативни цели.“ Ако бизнесменът започне да мисли за нещо различно от печалбата, казва Фридман, той по същество е социалист, защото не позволява на пазара да диктува какво трябва да се случи.

Фридман не обсъжда и изглежда дори не обмисля вероятността това мислене да доведе до катастрофа. Какво би станало, ако например оръжейна компания, чиито печалби зависят от постоянните продажби на нови оръжия, се опита да формира външната политика? Какво би станало, ако за производител на лекарства е изгодно да накара хората да се пристрастят към субстанции и след това да им продава лечение за тяхната зависимост? Какво би станало, ако изкопаемите горива бяха толкова ценни, но толкова разрушителни за околната среда, че защитата на печалбата би довела до глобално бедствие? Фридман смяташе, че това е неправдоподобно, защото доверието му в пазара се основаваше основно на сляпа вяра. Той имаше вдъхновяваща визия за свят, в който преследването на личния интерес ще създава най-голямото благо за всички, а един вид божествена невидима ръка ще гарантира справедливостта. В статията му не се обсъждат емпирични факти, не се разглеждат реални случаи, в които преследването на печалба логично може да доведе до лъжи, кражби и убийства. Тя разказва една красива история за свят, в който това просто не се случва.

Доктрината на Фридман позволява на бизнес ръководителите да оправдаят почти всичко, стига то да е добро за бизнеса. Тя служи като удобно оправдание за корпоративно поведение, което би изглеждало социопатично, ако се оценява по обикновените човешки морални стандарти. Разбира се в тази доктрина не се говори за нарушаване на закона, като Фридман казва, че част от търсенето на печалба включва „съобразяване с основните правила на обществото, както тези, които са въплътени в закона, така и тези, които са въплътени в етичния обичай“. Той обаче мълчи по въпроса дали, ако е изгодно да се промени законът и етичният обичай, компанията трябва да го направи. Ако те следват стриктно доктрината, не е ясно дали има някакво поведение, от което трябва да се въздържат, при условие че няма „правило“ срещу него, тъй като Фридман изглежда разглежда всички ценности извън стремежа към печалба като социализъм.

В един разумен свят Фридман би бил смятан за опасен луд. Вместо това той не само получи най-високата награда в своята дисциплина, но дори демократи като Лари Съмърс декларираха, че „сега всички сме фридманисти“. В превод това означава, че либералните икономисти са част от ужасяващ култ, който е готов да пренебрегва реалността, дори ако това означава да подпали света.

Тези идеи не са рожба на Фридман, макар че той ги формулира по необичайно откровен и смущаващ начин. Идеята, че личният егоизъм създава общественото благо, е общоприето убеждение през цялата история на laissez-faire капитализма. Адам Смит отприщи един вид чудовище с известния си цитат: „Ние очакваме вечерята си не от добронамереността на месаря, пивоваря или хлебаря, а от това, че те се грижат за собствения си интерес.“ Това изречение бива цитирано отново и отново от онези, които искат да покажат, че алчността е нещо добро, защото хлебарят може да се интересува само от парите, и въпреки това да слага сладкиши на трапезата ни.

Левите хора отдавна твърдят, че тази доктрина има тъмна страна, тъй като макар безконтролното преследване на личния интерес да може да отключи феноменални производителни сили, то е в състояние да доведе и до колосални разрушения и жестокост. Карл Маркс отдава дължимото на начина, по който капитализмът разгръща впечатляващи нови възможности, но също така отбелязва и вграденото в него тласкане към експлоатация и мизерия. Климатичната криза е доказателство, че Маркс е бил много по-проницателен наблюдател на реалностите на капитализма от Фридман, защото не е вярвал, че съществува вълшебен вътрешен механизъм, който да гарантира, че стремежът към печалба е съобразен с общественото благо. Магическият механизъм е нещо, в което на бизнесмените може да им е удобно да вярват – трудно е да накараш някого да не вярва в нещо, когато вярата в него ще му донесе трилиони долари – но на практика е очевидно, че много видове търсене на печалба причиняват ужасни вреди.

За някои хора все още е трудно да разберат какво означава да се позволява такова патологично максимизиране на печалбата. В своя скорошна статия изследователят Фреди ДеБуер коментира недоумението на бившата колумнистка на “Ню Йорк Таймс” Бари Уайс, която се оплаква от „могъщи марки като Apple и Nike, които се представят за прогресивни, но разчитат на принудителен труд“. ДеБуер посочва, че тези компании просто следват императивите на капитализма: ако прогресивният маркетинг продава телефони и обувки, те ще го правят, докато ако принудителният труд намалява разходите за телефони и обувки, те също ще го правят. ДеБуер заключава правилно, че „не можеш да защитаваш смислено правата на човека, ако смяташ, че сред тези права е правото на корпорациите да участват в неограничен капитализъм“. Това е така по една проста причина: преследването на печалба ще влезе в противоречие с правата на човека, защото работниците-надничари са по-евтини от синдикализираната работна сила. И все пак фундаменталният конфликт на интереси между капитализма и правата на човека не се признава от онези, които твърдят, че вярват и в двете.

Кризата с климата се задълбочава с всяка минута. Това лято температурите в северозападната част на САЩ и Канада вече достигнаха рекордни нива, и нещата само ще се влошават. Не всичко от това се дължи на класическия laissez-faire капитализъм – държавната петролна компания в Мексико например наскоро буквално подпали океана.  Но наличието на изкуствени юридически структури, които са посветени на максимизирането на частните интереси над обществените (каквито са корпорациите), прави много, много по-трудно справянето с проблем като изменението на климата, поради причини, които се разкриват в изповедта на Маккой. Exxon е мощна структура, която трябва да лъже, за да изпълни институционалния си мандат, “задълженията към акционерите”. Със сигурност би било по-лесно да се справим с този проблем, ако Exxon бъде придобита като публична собственост и бъде лишена от този мандат. И отново, това не би решило проблема с изменението на климата изцяло; самите изкопаеми горива трябва да бъдат постепенно изведени от употреба – ситуация, която е невъзможна, когато на частните субекти е позволено да правят каквото си поискат в името на максималната печалба.

Маккой не само признава, че Exxon е помогнала за унищожаването на планетата, за да защити печалбите си, но и че продължава да го прави. Той говори за това как сенатори като Джо Манчин и Кристен Синема са купени, и сравнява привличането на законодатели с ловенето на риба. Тук можем да видим защо няма значими действия на демократите в областта на климата, въпреки че Демократическа партия си дава вид, че смята климатичната криза за спешен въпрос. Маккой обяснява, че самата компания Exxon е помогнала за това инфраструктурните предложения на Байдън да се съсредоточат върху „пътища и мостове“ (т.е. неща, които са благоприятни за изкопаемите горива), а не върху изграждането на електрическа инфраструктура. По думите му лобисти на петролната индустрия като него се опитват да накарат хората да задават въпроси като: „Защо в законопроекта за магистралите ще вкарвате нещо за намаляване на емисиите на петролните рафинерии?“ В резултат на такива спорове от законопроекта излизат мерките за намаляване на емисиите. Разбира се, на този въпрос всъщност има отговор, а именно, че инфраструктурните приоритети не трябва да се свеждат просто до „законопроект за магистралите“, а трябва да бъдат свързани с изграждането на нови, устойчиви обществени обекти, необходими за захранването на зелената икономика през следващия век (Зелен нов курс, ако щете). Но Exxon работи усилено, за да направи така, че нейните тези да се възприемат от обществото, и за целта разполага с по-силен мегафон и много повече пари, отколкото екологичните движения.

В един рационален свят Exxon би била третирана като престъпна организация. Би трябвало да е очевидно, че е необходимо индустрията за изкопаемите горива да стане публична собственост и да се ликвидира, като се премине изцяло към други енергийни източници. Онези, които заговорничат да забогатеят, дори ако това означава да направят части от света необитаеми, трябва да бъдат наказани ¹⁾Като привърженик на премахването на затворите смятам, че правилният подход е да се конфискува богатството на корпоративните директори и да ги накараме да прекарат остатъка от живота си в засаждане на дървета срещу минимална заплата. Това дори не би трябвало да е радикална идея: климатичната катастрофа е акт на кражба и убийство, на които дори либертарианецът теоретично трябва да се противопоставя. (Фактът, че либертарианците в реалния свят не вярват в търсенето на отговорност за корпоративни престъпления, би трябвало да показва, че може би либертарианската идеология е свързана не толкова с принципите на свободата, колкото със защитата на богатите хора).

Въпреки това демократите дори не възнамеряват да използват мнозинството си в Конгреса и президентството, за да се опитат да прокарат „Зелен нов курс“, т.е. минимумът, необходим за справяне с разрастващата се криза. Знаем защо е така. От Exxon ни казаха директно, че купуват демократите и манипулират системата така, че тя да е напълно неефективна, предлагайки мерки, които никога няма да се случат – за да изглеждат заинтересовани да направят нещо по отношение на изменението на климата, докато реално не са. (Exxon се обявиха за „шокирани“ от интервюто на Маккой, но е ясно, че са били шокирани само от това, че “тайната” им позиция е станала публична.)

Онези от нас, които ги е грижа за другите – и не искат любимите им хора да умират в постоянно влошаващите се горещини и суши – трябва да направят всичко възможно, за да променят политическата ситуация и да премахнат пречките пред действията за климатичните промени. Работата на левичарите е да помогнат на хората да свържат точките между 46 градусовите жеги в Портланд и служителя на Exxon, който твърди, че компанията е манипулирала общественото разбиране за климата. След това, след като хората придобият това разбиране, трябва да мобилизираме обществеността и да използваме нейния гняв, така че да бъде политически невъзможно да се направи това, което прави сегашния Конгрес (т.е. да седи безучастно, докато пожарът се разпространява). Не можем да се примирим с обречеността и отчаянието. Когато видим, че компания като Exxon признава какво се случва, трябва да направим така, че всички да го разберат и да осъзнаят, че все още има действия, които можем да предприемем, за да отстраним тези престъпници от сферите на влияние – което ще ни даде шанс да спасим планетата, преди да е станало твърде късно.