След като се проведе първата среща между президентите на САЩ и Русия Джо Байдън и Владимир Путин, американските масмедии коментираха, че за разлика от Доналд Тръмп, новият президент Джо Байдън е твърдо решен да отстоява демокрацията и човешките права. Паралелно с разговорите на високо равнище в Братислава се провеждаше форум под надслов „Съживяване на демокрациите в целия свят“, организиран от „глобалния мозъчен тръст” GlobSec (в чийто международен консултативен съвет участват представители на други тинк-танкове като Атлантическия съвет и политици от Източна Европа като бившия български президент Росен Плевнелиев).
Мисията за демократизиране на света не е нещо непознато за американската външна политика. В най-новите прояви можем да я свържем с неоконсервативния мозъчен тръст Проект за новия американски век, действал между 1997 и 2006 г., неговата заявена мисия за налагане на демокрация в Близкия Изток. Този дневен ред става основа на американските интервенции в региона при президентството и на Джордж У. Буш и следващите обитатели на Белия дом. Но за каква точно демокрация и човешки права става въпрос? Добре е да проследим историята на идеята за демократизация, за да сме наясно какво всъщност е решен да отстоява Байдън.
Социологът Уилям Робинсън разглежда създаването на “теорията за демократизация” като част от ролята на американските академични среди след Втората световна война за легитимация на целите на външната политика на САЩ. Теорията за демократизацията се появява в контекста на победата над фашизма и разрастването на антиколониалните борби, които са сериозно предизвикателство за регулиране и контрол на капиталистическите отношения в Глобалния Юг. Теорията се характеризира с отхвърляне на класическата дефиниция за демокрацията като управление на народа. Вместо това фокусът е върху институционалните договорености за постигане на политически решения. Може би най-важният аспект на теорията е отделянето на социалния и икономически процес от политическия, и отъждествяването на демокрация и свободен пазар. Един от най-видните теоретици на демократизацията, Самюел Хънтингтън, пише, че частната собственост е в основата на теорията. За него политическата демокрация е ясно съвместима с неравенството, както в богатството, така и в доходите, и в известна степен може да зависи от това неравенство. Същевременно според него не е много полезно да се дефинира демокрацията като целяща икономическо благосъстояние и социална справедливост.
Робинсън определя формата, която този тип демокрация приема, като полиархия. Идеята за полиархия е разработена от американския академичен елит, пряко свързан с управляващите. Полиархията е политическа система, при която управлението е в ръцете на малък елит, а масовото участие в процеса на вземане на решения се ограничава до избор на лидери, внимателно контролирани от конкурентни елити. Полиархията е свързана с промяна във външната политика на САЩ през 80-те години, когато от насърчаване на авторитаризма преминава към официално насърчаване на демокрацията.
Теорията за демократизация е прогресия на либералната загриженост как да се изключи мнозинството (по-нисшите класи) от политическия процес. Характерно за полиархията е свеждането на демокрацията само до право на глас. Целта не е създаване на механизми, които да държат отговорни избраните държавни служители, след като се спечелят избори. Участието в политическия процес се свежда до гласуване на „честни избори“, които следват правилните процедурни правила. В действителност полиархията е „демокрация“, която предотвратява възхода на политическата демокрация, застрашаваща социално-икономическия ред на капитализма. Робинсън намира корените на концепцията за полиархия в теориите за управление на елита, разработени от привържениците на италианския фашизъм Гаетано Моска и Вилфредо Парето.
В доклада „ Криза на демокрацията“ Хънтингтън изразява тревогата си от разширяването на движенията за политическа демокрация през 60-те години, което води до противопоставяне на войната във Виетнам и недоверие към администрациите на Линдън Джонсън и Ричард Никсън. Според Хънтингтън проблемите на управлението в САЩ се дължат на масовите демократични движения. Той възприема като негативна тенденция демократичните реформи в университетите, които са пространство за политическо организиране. Също така се притеснява от демократичните процеси, оказващи влияние върху военните, наричайки ги „бедствие на бойното поле“. Решение на проблема с демокрацията е „балансирана демокрация“, под което той разбира апатия и неучастие от страна на някои индивиди и групи в политическия процес. Моделът му за успешна демократична администрация е този на Хари Труман и Айк Айзенхауер, заобиколени от тесен кръг банкери от Уолстрийт, т.е. „съществуващият източник на власт в страната“. Лесно е да си представим, че определените нежелани индивиди и групи ще бъдат в левия политически спектър – организираните работещи бедни, радикалният активизъм на студентите, анти-военни и анти-расистки движения и т.н.
Промяната в теорията за демократизация през 80-те години е продължение на външнополитическата цел на САЩ – с различни средства да предотврати успешните социалистически движения. Движения, които могат да спечелят държавната власт в своите страни. Антикомунизмът e идеологическата рамка за борба с всички популярни лидери, които могат да посегнат на интересите на американския бизнес в Глобалния Юг. Със създаването на Съвета за национална сигурност и ЦРУ през 1947, всеки следващ президент на САЩ нарушава демократичната процедура да се допитва до Конгреса, в името на защитата на демокрацията срещу комунизма.
Националният фонд за демокрация е институция, формирана във връзка с курса към демократизация. Създадена е през 1983 с участието на Съвета за национална сигурност на САЩ, в контекста на засилването на Студената война при администрацията на Рейгън. До падането на Берлинската стена основната зона на действие на фонда е Латинска Америка. След 1989 Латинска Америка все още продължава да бъде регион от първостепенен интерес, но НФД става много активен и в Източна Европа. НФД възниква поради необходимостта от заместване на насилствените методи на ЦРУ. Ролята на ЦРУ за дестабилизация е ефективна при свалянето на демократично избрани правителства и тайни операции за поставяне на васални режими, но не и за стабилизиране. Фондът измества тактиката на външната политика на САЩ от тайно финансиране към открито финансиране на НПО, политически партии, бизнес групи, медии, профсъюзи и граждански организации.
Карл Гершман, президент на НФД, обобщава целта на насърчаването на демокрацията в неолибералната епоха по следния начин: „В един свят на напреднала комуникация и знания вече не е възможно да се разчита единствено на сила за насърчаване на стабилността и защита на националната сигурност. Убеждаването е все по-важно и Съединените щати трябва да увеличат способността си да убеждават чрез разработване на техники за достигане до хората на много различни нива.“
Въпреки че е създаден в най-висшите ешелони на Съвета за национална сигурност и органично интегриран в интервенционната външна политика на САЩ, Робинсън отбелязва, че в американските учебници НФД има репутацията на добронамерена институция, посветена на укрепването на световната демокрация. В съвета на директорите му са интервенционистки фигури като Хенри Кисинджър (основна фигура по време на събитията в Чили, довели до Пиночет), Збигнев Бжежински (архитектът на въвличането на Съветския съюз в Афганистан), Пол Уолфовиц (един от архитектите на „Проекта за новия американски век“) и Мадлин Олбрайт (с основна роля за събитията в Косово и Ирак).
През 1992 известният професор правист Томас Франк твърди, че възниква „право на демократично управление“ в глобален мащаб. Статията му е написана в контекста на неуспешния опит за преврат в Съветския съюз при Горбачов и превратът срещу Жан-Бертран Аристид в Хаити. През 1991 Аристид е свален с военен преврат, но през 1994, с помощта на американските военни, е върнат на власт. Условието за такава помощ е прилагането на неолиберални политики на остеритет в Хаити. В известен смисъл тези крайно непопулярни политики са в пълно противоречие с първоначалната политическа програма на президента. Резултатът е по-голяма външна зависимост на хаитянската икономика, обедняване на местните производители и увеличаване на социалното неравенство. В случая със Съветския съюз, превратът срещу Горбачов е опит за спиране на неговите реформи и разпадането на Съветския съюз, подобно на случая с Хаити. Подкрепата на САЩ срещу преврата е изключително важна. След неуспешния преврат следва разпадането на Съветския съюз и шоковата терапия на Йегор Гайдар, икономически съветник на президента Борис Елцин, довели до властта на олигархията. С други думи, както Хаити, така и Съветският съюз се „демократизират“ за сметка на участието на собствените си граждани в процеса на вземане на решения.
Политологът от Нюйоркския университет Адам Пшеворски е съвсем откровен по отношение на процеса на „демократизация“ в Латинска Америка. За да успее този процес са необходими послушност и търпение от страна на организираните работници. Той дава като примери за функциониращи демокрации Белгия, Швеция, Франция и Великобритания, но само след като работническите борби в тези страни са претърпели поражение. Тук можем да проследим сходство с фашистката фантазия за „класова хармония“, но заместена с „демокрация“. Единственото условие за успех, както на класовата хармония на Мусолини, така и на тази представа за демократизация, е смазване на неудобните, т.е. евреи/комунисти, или в този пример – организирани работници.
Според Робинсън, в ерата на глобалния капитализъм, транснационалната капиталистическа класа разчита на полиархията (контролирана демокрация), която да предотврати опасността от масова демократизация. Можем сами да стигнем до извода какъв тип демокрация съществува в България днес. След като ни отърваха от достъпното здравеопазване, качественото образование, адекватната пенсионна система на „тоталитарната държава“, превърнаха мнозина в евтина работна ръка, а други в излишно население, след процес на деиндустриализация и насилствено натрупване на капитал, постсоциалистическите политически елити ни предоставиха възможност да гласуваме за тях в избори, в които се сменят само физиономиите на политиците, докато режимът остава непокътнат.
