На 9-ти юни се навършиха 98 години от преврата от 1923 г., когато правителството на Александър Стамболийски е свалено, а няколко дни по-късно земеделският водач е зверски убит.
При предишната годишнина предаването на БНТ “История.бг” посвети специално издание на темата. Оформилата се дискусия бе показателна за начина, по който се днес се интерпретира този исторически епизод.
В разговора превратът бе представен едва ли не като неизбежен. Общата теза на поканените историци може да се обобщи със сентенцията “насилието поражда насилие”. Един от събеседниците, бившият министър Веселин Методиев, определи като отговорни за престъпленията след преврата ВМРО, като според него Борис III проявява колебание и нерешителност накрая все пак дава своето съгласие за насилствена смяна на властта. От друга страна доц. Даниел Вачков се опита да оправдае убийствата на ВМРО, като даде за пример Нишката спогодба между България и Югославия, която била предателство спрямо Македония. Николай Поппетров уточни, че Стамболийски не предава Македония, а е против ВМРО.
В една друга телевизионна дискусия историкът Войн Божинов определи ВМРО след трите войни като организирана престъпна група. След преврата ВМРО безспорно действа като група за мокри поръчки от режима на Цанков, което има зловещи последици.
Народният сговор, начело на който застава Александър Цанков с подкрепата на Военния съюз, дава начало на процес, при които в продължение на две години са избити стотици политически дейци и интелектуалци. Започва се със самия Стамболийски и земеделските министри Райко Даскалов и Спас Дупаринов, но това е само началото. През 1924 е приет Закон за защита на държавата, който цели да унищожи левите политически партии и организации. По него време за своята поема „Септември“ е осъден и Гео Милев. В този период на държавен терор смъртта си намират видния земеделски опозиционер Петко Д. Петков, комунистическите депутати Тодор Страшимиров, Димо Хаджидимов, Харалампи Стоянов. През 1925 са убити Гео Милев, Йосиф Хербст и много други. По този повод френският общественик Анри Барбюс пише, че главната цел на Цанковите палачи е да избиват най-видните личности – политици, общественици, хора на словото и печата, които изобличават произвола на властта. Действа се изключително подмолно. Например, Харалампи Стоянов е убит, след като се изказва срещу ЗЗД, докато Народното събрание е в почивка.
При такъв отявлен терор на властта звучи странно, ако не цинично, твърдението на Веселин Методиев, че България не се е подхлъзнала към гражданската война и фашизма, а Андрей Ляпчев успял да вразуми и обуздае крайностите. Ако под обуздаване се разбира, „нормализиране“ на положението след хвърлянето на държавния репресивен апарат срещу лявата опозиция и физическото унищожение на нейните основни дейци, то може би е прав.
За съжаление от този епизод на История.бг зрителите не научиха каква политика всъщност води правителството на БЗНС, за да заслужи да бъде така зверски свалено от власт. Обяснението за репресии срещу всички партии не звучи особено меродавно, при положение, че правителството се ползва с подкрепата на мнозинството българи. Стамболийски е представен като авторитарен лидер, но в последствие се оказва, че „репресивният му апарат“ – Оранжевата гвардия, дори не са въоръжени. За сметка на това от професор Вачков разбираме, че Цанковото правителство имало по-добра икономическа политика.
Днес в учебниците четем за репресиите на Стамболийски, докато при описанието на режима на Цанков такива определения са пропуснати. Историци като Стойчо Грънчаров, участвали в написването на няколко нови “истории на България”, поддържат тезата, че Стамболийски решително тръгнал по пътя на установяване на тоталитарна диктатура, а идеята за селска диктатура била заемка от идеите на Ленин.
Каква може да бъде една алтернативна оценка на Стамболийски? Американският историк Джон Бел, работил през 90-те години като специалист по българските въпроси за Държавния департамент, е написал важна книга за държавника и БЗНС, малко позната у нас. Ето какво научаваме от нея. Още преди да дойде на власт, заедно със социалистите, Стамболийски категорично се обявява против растящата милитаризация на българското общество и против участието на България във всякакви войни. За тази своя позиция през 1915 г. Стамболийски получава доживотна присъда и лежи в затвора до абдикацията на Фердинанд през 1918 г. И днес звучат актуално размислите на Стамболийски, че милитаристичната политика на Фердинанд (под предлог за освобождение на Македония) прави държавата васал на чужди банки и правителства със свои милитаристични цели. Вместо милитаризъм и конфронтация със съседите, за Стамболийски пътят към свободата на Македония е обединение – Балканска федерация. Това става особено ясно след катастрофата в Ньой и в името на тази идея той ще работи през цялото си управление.
Някои от именитите български историци днес ни убеждават, че предателството на Македония е причина за смъртта на Стамболийски. Но може би причината за свалянето му от власт и жестоката му кончина трябва да търсим в непримиримостта му спрямо реваншистките ламтежи на военния елит, а също и в ключови аспекти на социалната му политика. Правителството му въвежда прогресивен данък, който облекчава положението на българските селяни. Тогавашният английски посланик отбелязва, че тази реформа едвам доближава България до данъчните системи в съседните държави. Въпреки това, промените са посрещнати с протести от малочислената градската буржоазия.
Съратникът на Стамболийски Райко Даскалов въвежда концепцията за трудова собственост – собственост, използвана от собственика, за да осигури себе си и семейството си. Селското стопанство, занаятчийския магазин и инструменти, книгите на интелектуалец се причисляват към трудовата собственост. Това обаче не важи за собственост обработвана от наети ръце, капитал на банкера, акции на инвеститора. Стамболийски въвежда поземлена реформа, воден от този принцип, с която предоставя земя на безимотните и малоимотни селяни, на хилядите бежанци след катастрофалните войни. Резултатите от реформите му се забелязват десетилетия след това в изграждането на земеделските кооперативи. Британският историк Ричард Кремптън пише, че през 30-те години на 20 век около 60% от селските семейства са в кооперативи. Стамболийски може да не вярва в класи и да се конфронтира с комунистите, но политиката му е класова. Воден от идеята за трудова собственост, той счита несправедлива експлоатацията на работническата класа и правителството обсъжда законодателство, с което да отреди дял на работниците във фабриките.
Споменатите български историци са на мнение, че реформите на Стамболийски са неуспешни и дори опасни. Но според Бел причината не се крие в липса на воля за радикални реформи в името на едно егалитарно общество, а в това, че правителството е непрекъснато саботирано от пробуржоазната бюрокрация и съд. Той дава сравнение с Ваймарската република, която също не успява да просъществува дълго заради вътрешна опозиция на десни сили. Действайки в рамките на закона, Стамболийски не успява да преодолее подводните камъни, които бюрокрацията му залага.
За разлика от българските историци, които не считат за необходимо да уточнят политическата идеология на Демократичния сговор, у него няма съмнение за организиране на крайно десните кръгове, заедно с прогерманските военни срещу земеделци и комунисти. Научаваме, че Сговора формира „спортни клубове“ и „младежки организации“ с цел политическо насилие по примера на фашисткия водач Мусолини. Банкерът Буров, като основна фигура в сговора, дори си представял марш към София по примера на Дучето. А относно основателите на сговора – професорите Цанков, Кулев и юриста Греков – изрично се набляга, че всички те са почитатели на италианския фашизъм и дори изпращат делегат да наблюдава организационните и агитационни методи на Мусолини. През 1932 Цанков ще основе Народно социално движение, симпатизиращо на италианския фашизъм и германския нацизъм.
Кой са идеологическите наследници на убийците на Стамболийски днес? Отново имаме партия ВМРО, която се гордее с проявите на нейните предшественици, и влиза в съюзи с други фашизирани групи. Председателят на ВМРО и доскорошен военен министър подсигури, че няколко поколения българи ще трябва да изплащат дългове в името на частните интереси на военно-промишления комплекс. И в контраст, на фона на Новата Студена война, у нас не се намират политици като Стамболийски, решени да отстояват ненамесата на България в имперски конфликти.
Ще завърша с една красноречива оценка на писателя Ърнест Хемингуей: „Стамболийски беше свален от старите прогермански армейски офицери, рушветчии, политически интриганти и от български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни. Стамболийски беше убит от хората, които доведоха до пълна разруха страната, която той се опитваше да спаси.“
About The Author
