По повод 100-годишнината от военния преврат, извършен на 9 юни 1923 г., предлагаме основното съдържание от интервю, дадено от професора по история в СУ „Св. Кл. Охридски” ИСКРА БАЕВА по телевизия Евроком през 2020 г. по същата тема.
На Девети юни 1923 г. е свалено първото чисто земеделско правителство в историята на България начело с Александър Стамболийски. В резултат на преврата няколко дни по-късно Стамболийски е жестоко убит, докато е още действащ министър-председател.
Стефан Стамболов също е бил убит, но след като вече не е министър-председател. И Димитър Петков е убит, но в резултат на индивидуална акция. Докато тук става дума за съзнателно организирано действие.
Каква е връзката между управлението на земеделците и преврата? След Първата световна война настъпва Втората национална катастрофа, последвала Първата, след Междусъюзническата война. Това окончателно делегитимира в очите на българския народ традиционните политически партии, които са вкарали България в три войни и две от тях са се оказали неуспешни, завършили са с национални катастрофи. И поради тази причина българските гласоподаватели в една демократична процедура избират две нови партии, които не са управлявали. Първата, най-голямата, Земеделската партия, партията на Стамболийски, отговаря и на характера на българския народ. Около 78% от българите тогава живеят на село.
В началото Стамболийски управлява самостоятелно, след това с коалиционно правителство. Той няма абсолютно мнозинство в Народното събрание, но има достатъчно голямо мнозинство. Трябва да си дадем сметка, че повечето правителства в България са коалиционни поради пропорционалната система, която дава по-вярна представа за нагласите на народа в политиката. Ако изборите тогава бяха проведени по мажоритарната система, партията на Стамболийски щеше да има абсолютно мнозинство.
Втората партия в изборите от 1919 г. е Комунистическата, също нова партия. Което показва, че българският народ е разочарован от станалото дотогава и търси нови варианти на развитие. Един от тези нови варианти е въз основа на теория, формулирана от Александър Стамболийски още в първото десетилетие на ХХ век – така наречената съсловна теория. Тя е част от европейските идеи за аграризма, за управление в интерес на аграрния сектор. Те са по-популярни в Източна Европа, където селското население преобладава. Желанието е хората, които живеят на село и са мнозинство, да имат по-голяма роля в управлението.
През април 1923 г. се провеждат още едни парламентарни избори. Избирателната система тогава е сменена така, че БЗНС да получи категорично мнозинство в парламента. И това изостря противопоставянето от страна на противниците на БЗНС.
Тук няма как да не се признае, че Стамболийски налага един режим на силово управление на земеделците, което никак не се харесва, до голяма степен с основание, на градското население, на градските партии. Това са онези партии, които в изминалите десетилетия от историята на България вече са свикнали да управляват.
Стамболийски допуска поредица от грешки. Той разсъждава от гледна точка на своя стремеж да представя интересите на селото. Задвижена е една много широка образователна програма, изграждат се библиотеки по селата, цели се постигане на по-високо жизнено равнище на селяните. Но това е за сметка на гражданите.
И онези политически партии, които след поредица от избори виждат, че няма как да спечелят, решават, че единственият начин да се върнат във властта е да свалят със сила правителството. И така се съюзяват с военните, които пък не са доволни от ограниченията, наложени на армията – наложени, разбира се, не от Стамболийски, а от Ньойския договор, за който Стамболийски няма никаква вина.
Що се отнася до монарха, той играе сравнително малка роля в тези процеси. Той все още е в първите години на своето управление, пред очите му се е провалила властта на неговия баща, който е бил принуден да абдикира. Поради тази причина цар Борис Трети е много предпазлив. Той ще бъде предпазлив до края на живота си. В онзи момент той гледа да се дистанцира от това, което става, но същевременно да се възползва зад кулисите – в това няма никакво съмнение.
Недоволството на армията идва от това, че тя е сведена до 20 000, една голяма част от офицерството е изхвърлена от редиците ѝ. Създава се една организация, която противоречи на военния устав – Военният съюз. Тези сили се обръщат срещу Стамболийски съвършено несправедливо, тъй като ситуацията им е предизвикана от поражението и Ньойския договор. А е известно, че Стамболийски е бил противник на войната и на включването на България в нея. Той няма никаква вина за катастрофата. Но въпреки всичко е принуден да плаща, защото подписва Ньойския договор и недоволството се обръща срещу него.
Не мога да спестя и ролята на ВМРО. Тя издава смъртни присъди на Стамболийски и на редица негови сътрудници. И ги изпълнява, някои от тях още преди падането на Стамболийски. Това е, защото Стамболийски се опитва да възстанови пълнотата на властта на държавата върху цялата територия, а ВМРО иска тя да управлява в Пиринсикя край. Противопоставя се и на политиката на Стамболийски за сближаване и за постигане на споразумение с Югославия. А историците, макар и с половин уста, макар и за по-късния период, признават, че тази политика е единственият начин за България да подобри своето положение след катастрофата във външнополитическо отношение.
Десните политически партии на свой ред, виждайки, че не могат да се върнат във властта, създават Народния сговор. Те реагират така и на реч на Стамболийски срещу десните сили и едрия капитал. Тази реч е съвсем естествена – все пак в българското село няма особено едър капитал. Да не говорим, че Стамболийски и неговите привърженици са представители на средното и дребното село, не на едрите земевладелци. Има една такава група, но се стига до разцепление. Така че Стамболийски се изживява като представител на българския народ, на народовластието.
Той създава и една парамилитарна сила, каквато е Оранжевата гвардия. И това дава основание на някои историци – особено често го чувах в първите години след 1989-та – да твърдят, че това едва ли не изравнява Стамболийски с нацисткия режим, който също има свои отряди. Но трябва да имаме предвид, че Оранжевата гвардия всъщност е по-скоро едно плашило, отколкото каквото и да е друго. Тя не изиграва никаква роля по време на преврата. Да, българската армия тогава е малка – тя е 20 000 по Ньойския договор, плюс 13 000 гранични войски. Оранжевата гвардия би трябвало да е по-голяма. Но едно е армия, друго са едни селяни, на които са раздали някакви оръжия.
Армията влиза в съюз с десните партии и осъществяват един чисто военен преврат. Да не забравяме, това е първият преврат в България през ХХ век. Но няма да бъде последният. Тоест, Деветоюнският преврат прокарва пътя за вземане на властта с военна сила, в интерес на определени политически сили. В този случай това са десните политически партии, които, обявявайки себе си за демократични, за конституционни, нямат проблем с това да използват неконституционни средства, да използват въоръжената сила и насилието, за да се върнат във властта. Да се подкрепя такова действие е не само недемократично, но и неприемливо, особено от сегашна гледна точка. Да подкрепяш военен преврат означава да се обявиш срещу демокрацията, срещу свободно изразената воля на народа. Каква демокрация може да има, когато се извършва по този ужасяващ начин убийството на действащ министър-председател?
През 1934 г. и 1944 г. също са извършени военни преврати, сиреч – извършени са с помощта на армията. Но за разлика от 1934-а и 1944-та, армията през 1923-та е използвана ефективно и за потушаване на земеделската съпротива. Такава съпротива липсва при другите два преврата. Докато Деветоюнският преврат от 1923-та поставя началото на кървави събития.
Чувам, че се опитват да омаловажават земеделската съпротива. И тя наистина не може да се сравни със събитията през 1936 г. в Испания. Републиканското правителство там организира военна съпротива, която продължава три години. В нашия случай не е така, защото правителството на Стамболийски няма подкрепа в градовете.
След извършването на преврата у нас, военните дават властта на политиците. В правителството има военни, но начело застава цивилен, какъвто е проф. Александър Цанков. Така че това е съчетание на старите традиционни партии, на градските сили с армията. При това положение БЗНС като организация, чиято сила е в селата, е напълно безпомощна.
Превратът е подготвен много внимателно в момент, когато Стамболийски е спокоен за своята власт – скоро са минали изборите, той ги печели победоносно. Не е в столицата, а в родното си място. Превратът се възползва от предимствата на изненадата.
БКП на този фон има особена роля. Както казах, през 1919 г. БКП е втората нова политическа сила след БЗНС. Но БКП постепенно влиза в толкова остър конфликт с ръководството на БЗНС, че Стамболийски дори обсъжда възможността да отвори лагери за комунистите. Не е без значение голямата железничарска стачка от 1919 г., която е вдигната от профсъюзи, близки до комунистите и социалдемократите. Тази стачка е потушена от все още коалиционното правителство на Стамболийски с военна сила. Плюс мобилизация на стачкуващите и изпращането им в армията. Така че конфликтът е голям.
Комунистическата партия няма нищо общо с Деветоюнския преврат – това трябва да е ясно. Но в първия момент тя го подкрепя чрез позицията си за неутралитет. Обявява, че това е сблъсък на градската със селската буржоазия. Много скоро обаче комунисти от страната – в Плевенско и другаде – подкрепят земеделската съпротива срещу преврата и влизат в стълкновения с военните. Разбира се, плащат с живота си за това.
След това идва и поправката в тази политическа линия – идва несъмнено отвън, от Коминтерна в Москва. Оттам казват: грешите, това не е битка на градската срещу селската буржоазия, а насилствено сваляне на едно демократично правителство на земеделците, което трябва да бъде подкрепено. И така се стига до Септемврийското въстание.
Можем само да съжаляваме за кървавата следа – включително с неописуемо жестокото убийство на Стамболийски, която оставя Деветоюнският преврат в историята на междувоенна България.
