Първанов: Свидетели сме на упадък на властта в световен мащаб (СНИМКИ)

„Беше време, когато медиите снизходително ме характеризираха просто като „добро момче“. Това не ме обиждаше. След време пък незаслужено ме демонизираха. А пък аз през всичките тези десетилетия съм си мислел, че никак няма да е лошо да има повече доброта в политиката. Аман от зли политици, стига омраза“ – това пише в епилога на мемоарната си книга „Пътуване към паметта. Разкази за политиката“ бившият президент на страната и бивш лидер на БСП Георги Първанов.

И още от нея: „У нас много от недоволните и протестиращите се обявяват за „смяна на системата“. И се затрудняват, когато трябва да обяснят „коя е системата“ и какво трябва да се промени. От общите мнения, че системата е капиталистическа и неолиберална, през оценки за експлоататорската ѝ същност, за клиентелизма и корупцията… А най-често недоволните просто искат смяна на съответното управление. Това е особено видимо при спонтанните протести, където няма хегемон, липсва програма… Свидетели сме на една тенденция на упадък на властта в световен мащаб“.

„Пътуване към паметта“ бе представена в неделя в зала 3 на НДК пред около триста души при строго спазване на противоепидемичните мерки. Върху 582 страници, илюстрирани и с богат фотоархив, Първанов се е спрял подробно на важни събития от съвсем близкото минало, което личи и от заглавията на главите – „Президент – церемониалмайстор? Не благодаря!“, „Краят на „българската следа“ в покушението срещу папа Йоан Павел II“, „Война и/или мир“, „Видело. Още светлина по проектите от „Големия шлем“, „Мъчителната ми раздяла с политиката“, „Как назначеният от мен председател на БСП ме изключи от партията“, „Краткият флирт на АБВ с властта“, „Странни (и не толкова) смешни истории с Корнелия Нинова“ и др.

Пред читателите си Първанов сподели, че избягва да чете коментари в социалните мрежи и че е наясно с негативизма, с който се посреща всяка изява на политик, но един такъв коментар все пак е успял да го засегне – „Абе и този кога прописа?!“.

„А пък аз в политиката съм на приливи и отливи, не знам колко успешно – вие ще прецените, но в писането съм цял живот! Аз съм пишещ човек, дори някои от речите абсолютно сам съм си писал. Тъй като съм пишещ човек и се докачам на тази тема“, сподели историкът и добави, че някой от време на време трябва да се обажда, за да се запази доколкото може все по-изтляващата историческа памет.

Издател на „Пътуване към паметта“ е Университетско издателство „Св. Климент Охридски“,  чийто директор проф. Валери Стефанов я представи като „книга без квалификации и без агресия, стремейки се в същото време да бъде коректна“. И докато читателите на Първанов тепърва ще се запознават с неговия разказ и трактовката му на събитията, като вероятно ще намерят щрихи, които досега са оставали в политическата „кухня“, то още на представянето ѝ бе направено признание, което би трябвало да се посрещне с интерес.

Направи го обаче не авторът, а бившият външен министър Ивайло Калфин, който сподели, че решаващ принос за приемането на България в Европейския съюз са имали… Съединените американски щати. В момент, в който ратификацията на българското членство в няколко държави, сред които и Нидерландия, е забуксувала и нещата са отивали  към поредно отлагане в неясното бъдеще, проблемът е започнал да се решава след среща на тогавашния български президент с американския му колега Джордж Буш в Белия дом. А това вероятно може да обясни и някои тенденции в българския политически живот през следващите години, както и важни нюанси в ориентацията на външната ни политика… Все пак, по друг повод Първанов изтъкна, че във времето, в което е бил президент, а Симеон Сакскобургготски – премиер, институциите никога не са допускали грубо вмешателство на чужди посланици и външни фактори в българската политика, което напоследък е съвсем обичайно.

На премиерата на „Пътуване към паметта“ присъстваха съратници и приятели на експрезидента, действащи и бивши политици, свидетели на събитията, които описва, журналисти и интелектуалци. В залата бяха забелязани бившият лидер на БСП Михаил Миков, кметът на Перник Станислав Владимиров, ексдепутатите от БСП Дора Янкова, Георги Божинов, Ангел Найденов Весела Лечева, настоящите такива Драгомир Стойнев, Тома Томов и проф. Иво Христов, председателят на АБВ Румен Петков и предшественикът му Константин Проданов, почетният президент на КТ „Подкрепа“ д-р Константин Тренчев и настоящият лидер на синдиката Димитър Манолов, социологът Юрий Асланов, историкът проф. Искра Баева, волейболистът Любо Ганев, адвокат Тодор Батков и др. Направи впечатление обаче пълното отсъствие на членове от подалото оставка ръководство на БСП – партията на която Първанов беше лидер в един от най-трудните ѝ периоди, преди да бъде избран за президент. Или както се пошегува в свободен разговор един от присъстващите – „Останките от БСП сме тук, с изключение на „Позитано“….

––––––––––––––––––––––––

Нинова се шашнала, че Борисов готвел преврат

В мемоарната си книга Първанов се спира и на един сравнително скорошен политически епизод, а именно проваленият опит за коалиция на БСП и АБВ в подкрепа на президентската кандидатура на Румен Радев, а оттам и за по-широко обединение на левицата. Ето какво пише авторът:

„В АБВ подкрепата беше категорична, даже възторжена. Около 20 изказвания – и за подкрепа, и за идеи за кампанията. При гласуването само един „въздържал се“ заради „прегръдката с БСП“.

Поздравихме се по телефона с успешния етап на процеса по номинацията и се договорихме (по идея на Нинова) за 2-3 дни почивка, след което да подпишем официално споразумението и да започваме кампанията.

След като се бяхме разбрали принципно за кандидатурата и оставихме на екипите да работят по посланията, по организацията на кампанията, със семейството си заминах за няколко дни на почивка в Гърция. Шофирах повече от 500 км (което за мен не е всекидневно упражнение). На другата сутрин имахме доста работа по настаняването. И не щеш ли, около обяд ми позвъни Корнелия Нинова. Пределно напрегната ме попита има ли до мен друг телефон. Използвах този на сина ми и в този необичаен разговор Нинова безапелационно ми рече, че трябва веднага да се прибера, защото Б. Борисов готвел преврат. „Какъв преврат, нали е на власт!?“ – питам удивено аз. Насрочил бил премиерът военен сбор в Граф Игнатиево и щял там да обяви някакви неща, включително и репресивни срещу ген. Радев.

Изразих съмнение и предположих, че Борисов в стила си просто ще се похвали за парите, дадени на армията. И най-много да промърмори нещо по адрес на Радев. Нинова обаче звучеше много драматично и понеже по телефона не можеше да се изясняваме, в крайна сметка реших да се връщам обратно.

Бях пил една бира, пък и „новината“ ме беше напрегнала, така че шофирането беше изпитание. В късния следобед бях в София, в един частен офис, където Нинова и 5-6 души от „Позитано“ обсъждаха различни сценарии. Росен Карадимов например настойчиво предлагаше по този повод да се иска свикване на парламента, респективно прекъсване на ваканцията. Говорихме дълго, разпалено; накрая се разбрахме да държим телефонна връзка, ако се случи нещо.

На други ден в посоченото поделение не стана нищо особено. Както прогнозирах, от Граф Игнатиево Б. Борисов призова партиите да не се крият зад пагона. „Наби канчето“ на Румен Радев, който му се клел, че няма нищо общо с политиката. И се похвали колко много правят за армията, в частност за въоръжаването ѝ. Между другото премиерът подхвърли идеята да се кандидатира за президент, но то беше по-скоро да провокира Нинова да го стори. И направи преглед на военния строй, за да покаже, че стои добре. А ние, „мобилизираните“, се прибрахме, оставайки в „бойна готовност“.

Изминаха 2-3 дни в мълчание. Примерно от четвъртък докъм събота, през което време мълчанието взе да става подозрително. В неделя пуснах СМС на Нинова, за да питам кога обсъждаме „плана за действие“. „Утре ще се разберем“, беше отговорът.

Вече усещах, че нещо не е наред. Звъннах на Кирил Добрев, който беше в чужбина и ми върна обаждане вечерта. „Да няма проблеми?“, питам. „Всичко е наред“, рече Киро. Питах и кандидата, ген. Радев – и той беше лаконично категоричен: „Утре утвърждаваме програмата и тръгваме“.

На другия ден около обяд имах гости. Не следях медиите и затова, когато погледнах телефона, пълен с неприети обаждания и СМС-и, разбрах, че е станало нещо драматично. Нинова беше дала пресконференция, в която беше обявила, че прекратява преговорите с АБВ за общо участие в изборите за президент…

…Отношението ми към кандидатурата на ген. Радев потвърждава, че мнението ми не е било лична амбиция. В хода на преговорите снехме нашите кандидатури и изразихме подкрепа за Р. Радев. Специално подчертахме, че АБВ няма да предлага вицепрезидент и настоявахме Радев сам да посочи вицето си. „Румен Радев може да бъде по-добрият президент“, беше ранното ми заключение. Изобщо за времето, когато беше обща кандидатура, защитавах Радев като Матросов на амбразурата на медиите.

Генерал Радев избяга от нашата подкрепа, без да обели дума, да се извини или поне да обясни какво и защо се случва. След това заяви патетично, че не иска да се намесва в партийните борби. Истината е, че той стана инструмент в тези борби; в разбиването на идеята за единство на левицата и центъра. Радев стана част от една подлост и гузното му мълчание след това показваше, че (може би) го съзнава“.