Отвращението към военни интервенции бе подразбиращата се позиция на левите хора в САЩ в продължение на поне половин век – и със сигурност след огромните протести срещу Виетнамската война. Вашингтонските апаратчици оплакваха развитието на т.нар. “Виетнамски синдром” – широкоразпространената сред прогресивните хора враждебност към външнополитическите намеси на САЩ (инвазии, бомбардировки, преврати или икономически войни). Социологическо проучване от 2018 г. показа, че обществото в САЩ все още е заразено от този синдром, като две трети от анкетираните подкрепят ограничаване на военните действия в чужбина, включително 78% от избирателите на Демократическата партия.
За новия президент Джо Байдън е традиция да подкрепя външните интервенции, което е в противоречие с тази настроения сред собствените му гласоподаватели. Като председател на комисията по външни отношения на Сената, Байдън изигра ключова роля за пробутването на инвазията в Ирак както на колегите си от Демократическата партия, така и на скептична общественост. Той също така беше и вицепрезидент в администрация, която бомбардираше едновременно седем държави към края на мандата си през 2016 г., и винаги е бил силен глас в подкрепа на интервенциите.
Много от назначенията в кабинета му като президент тревожат антивоенните активисти и правозащитниците. Неговият директор на Националното разузнаване Аврил Хейнс имаше основна роля в прикриването на американската програма за изтезания, а избраната да оглави USAID Саманта Пауър подкрепяше войните в Ирак и Либия с аргумента, че САЩ трябва да се намесят по хуманитарни съображения.
Едва месец след началото на президентството си, Байдън нареди въздушен удар по Сирия, убивайки поне 22 души. Това бе обяснено като отговор на ракетна атака на американска база близо до Ербил, Ирак, при която загина един американски подизпълнител. Редактор по международната сигурност в CNN Ник Патън Уолш аплодира решението, твърдейки, че Байдън успешно е “изпратил послание” на Иран, като същевременно е бил “минимално смъртоносен”. Според CNN Байдън е “използвал скалпел вместо чук”. Колумнистът на Bloomberg Боби Гош бе също толкова доволен и възхвалявали нежеланието на президента да толерира иранската „агресия“. Гош изрази увереност, че това със сигурност ще изтръгне Иран от „чувството му за безнаказаност“.
Ако може да се съди по историята, по-нататъшни агресивни действия също ще бъдат посрещнати с одобрение от страна на корпоративните медии, които непрекъснато откриват креативни начини да продават подобни решения на традиционно анти-интервенционистки настроената част от публиката, основно чрез използването на прогресивен език, за да оправдаят глобалния дневен ред на Вашингтон.
Медиите са истински експерти в това да използват съпричастността и състраданието на прогресивните хора срещу самите тях, представяйки им внимателно подбрани образи и истории за страдание някъде по света, вървящи с предположението, че американската военна мощ може да бъде използвана, за да бъдат облекчени тези страдания. Така интервенциите биват продавани на либералната публика в САЩ не толкова на основата на страха, колкото на съжалението.
Но както се вижда от примерите по-долу, когато действията на САЩ направят ситуацията още по-лоша за засегнатите хора, корпоративната преса е много внимателна да игнорира или омаловажава това страдание, или най-малкото да не го представя като последствие от намесата на САЩ в работите на други нации.
Не инвазия, а “зона забранена за полети”
В навечерието на намесата на НАТО в Либия през 2011 г., медиите се постараха много да продадат на публиката концепцията за предполагаемо “хуманитарна интервенция”. “Защо Обама трябва да бомбардира Либия. Веднага”, гласеше заглавие на Public Radio International. САЩ трябва да действат незабавно, за да „въздадат правосъдие за този брутален клептократ” (Моамар Кадафи), който атакува собствения си народ, настояваше медията. И добавя, че без действия на НАТО, „скоро може да се разгърне хуманитарна катастрофа“, а отказа от намеса ще представлява „победа за диктаторите по целия свят“.
Пак тогава New York Times съобщи, че три близки до Обама жени – Хилари Клинтън, Сюзън Райс и Саманта Пауър – се обединяват, за да „спрат надвисналата хуманитарна катастрофа в Либия“. Про-интервенционалистки защитници на човешките права като Джефри Робъртсън се отдадоха на лирични съчинения как западните изтребители и крилати ракети ще донесат мир и просперитет на Либия (London Independent, 5/3/11, 23/10/11). “Цивилизованият свят има правото и задължението да се намеси. Ако не го направи, това може да означава масово убийство на невинни”, настояваше той. (Sydney Morning Herald, 7/3/11).
В статия, озаглавена “Либия: Аргумент за намеса на САЩ”, списание Time настояваше, че действията на Запада няма да са фокусирани върху свалянето на Кадафи, а само върху установяване на “зона забранена за полети”, за да се попречи на Кадафи да убива повече цивилни.
По същото време Atlantic (10/3/11) публикува списък с “16 начина, по които САЩ могат да помогнат на Либия”, който включваше цяла поредица военни варианти. След 1700 думи пропаганда за смяна на режима, статията завършва със заключението, че да не са прави нищо “също е опция”, но тя може би е “най-рискованата от всички”.
Разбира се “зоната забранена за полети” – представяна като опит да се спрат либийските изтребители да бомбардират собствената си страна – бързо се превърна в пълномащабна военна атака, като военновъздушната мощ на НАТО вкара Кадафи в ръцете на милициите, които го убиха брутално. “Дойдохме, видяхме, той умря”, със смях коментира тогавашният държавен секретар Хилари Клинтън в интервю за CBS.
Намесата на НАТО остави голяма част от страната разрушена и в ръцете на ислямисти като ИДИЛ, и изпълнена с пазари за роби. Когато съобщаваше тези факти, корпоративната преса внимателно изтриваше ролята на НАТО за всичко това, като с това спомагаше виетнамския синдром да не метастазира в либийския синдром. Седем години след като НАТО унищожи правителството на Либия и остави страната в ръцете на враждуващи вождове, New York Times предложи на читателите си мултимедийна обиколка сред руините на Бенгази, привидно отговаряйки на въпроса “Как градът е стигнал до такова положение”, но без и веднъж да споменава нападението на НАТО.
Зад кулисите обаче пропонентите на “хуманитарната интервенция” са далеч по-откровени за мотивите си и звучат не по-малко вулгарно и кръвожадно от Доналд Тръмп. Изтекли имейли показват как Нийра Танден, президент на либералния Център за американски прогрес, е настоявала САЩ да бомбардират Либия и да накарат либийците да си платят за удоволствието: “Ние имаме огромен дефицит. Те имат много петрол… Богатите на петрол страни да бъдат карани частично да ни се изплащат не ми звучи налудно”, пише тя (Intercept, 5/11/15). Танден бе избора на Байдън за директор на Службата за управление и бюджет. Номинацията ѝ в крайна сметка бе оттеглена, но само заради навика ѝ да публикува невъздържани туитове.
Само САЩ да се намесваха повече
В редакционен коментар от март 2015-та, Guardian осъжда бездействието на Запада в Сирия и настоява, че „трябва да се направи много повече“ за подпомагане на бежанците в Близкия изток. „Състраданието е необходимо и трябва да се вземат тежки решения относно мястото на Европа в света“, аргументира се редакцията на вестника, преди ясно да посочи какъв вид решение иска да види. Отказът от намеса срещу Башар Асад даде на сирийския президент разрешение да продължи да убива своя народ“, заявява медията и добавя предположението, че „ограничени въздушни удари“ няма да са достатъчни.
В същия ден (3/9/15) Washington Post отива още по-далеч. В коментар, озаглавен “Ужасяващите резултати от провала на Обама в Сирия”, колумнистът Майкъл Герсън се оплаква, че “относително малки действия биха могли да намалят цивилните жертви в Сирия”. “Нима би било трудно”, пита той, да се нареди още една военна интервенция или някакви въздушни удари? Това би наклонило баланса в полза на това, което той нарича “по-отговорни сили”. Не е уточнено дали тези “отговорни сили” са същите “умерени бунтовници”, които собственият му вестник по-късно ще признае, че са “омешани” с Ал Кайда/Ан Нусра. Гарсън заключва, че вместо желаните от него действия, сме получили само четири години на “пантомима на възмущението” и „отвратителен заместител на полезното действие.“
В действителност Обама се намесваше силно в Сирия. Както самият Washington Post отбелязва (12/6/15), ЦРУ харчеше по 1 милиард долара годишно (1/5 от целия си официален бюджет) за обучение и въоръжаване и дислоциране на 10 00 от тези “умерени бунтовници”. Пентагонът също похарчи около половин милиард долара за подобно начинание. По това време също така имаше около 1000 войници на САЩ, окупиращи територии в Сирия.
Въпреки това медиите продължиха да следват линията “Обама не направи нищо” и през ерата на Тръмп. След смяната на администрацията в Белия дом Associated Press (5/4/17) например написа, че:
“След като предупреди Асад, че химическа атака ще премине червена линия и ще предизвика действия на САЩ, Обама не успя да изпълни заканата си. Вместо да разреши военни действия срещу Асад в отговор на атака със зарин, която уби стотици в предградие на Дамаск, Обама избра споразумение, подкрепено от Русия, за премахване на запасите от химическо оръжие в Сирия.
В международен план това се разглежда като сериозен удар по доверието в САЩ, а за критиците на Обама бе отличен пример за слабо лидерство.”
По този начин решението, даващо приоритет на дипломацията пред потенциалното предизвикване на Третата световна война, беше представено като същински „провал“ на „слабата“ администрация на Обама.
И когато Тръмп зае по-войнствена позиция по отношение на Сирия, разрешавайки въздушни удари по страната през 2017 г., корпоративните медии преминаха от “съпротива” срещу президентството му към подкрепа. В онзи момент 39 от 100-те вестници в САЩ с най-голям тираж публикуваха редакционни позиции, възхваляващи решението, като само един (Houston Chronicle, 7/4/17) излезе с ограничена критика с технически основания. Същевременно Брайън Уилямс, водещ по предполагаемо опозиционната телевизия MSNBC, сякаш достигна по-високо равнище на екстаз, докато наблюдаваше как Тръмп извършва тежко нарушение на международното право:
“Ние виждаме красиви нощни снимки от палубите на тези два кораба на щатския флот в Източното средиземноморие. Изкушавам се да цитирам великия Леонард Коен: “Водя се от красотата на нашите оръжия”. И това са красиви образи на страховито въоръжение”.
L’impérialisme humanitaire
Водещите медии в САЩ също така промотират военните интервенции на други държави, ако те имат одобрението на властта в САЩ. Очевиден пример за това бе френската интервенция в Мали през 2013 г.
„Франция отива да спаси Мали“, прокламира редакционна статия на Washington Post (11/1/13). „В продължение на месеци за много глобални наблюдатели беше очевидно, че ще е необходима военна намеса“, започва статията и продължава с настояването, че страната „трябва да бъде спасена от превръщането ѝ в провалена държава и убежище за ислямските радикали”. Текстът обаче пропуска да спомене, че Мали бе залята от джихадистки сили точно заради действията на Франция и САЩ в близката Либия.
Предаване по Националното обществено радио NPR (4/2/13) също внушаваше на слушателите, че действията на Франция са безупречни. Когато един гост предположи, че „циничната“ интерпретация би била, че френският президент Франсоа Оланд прави това предимно за да защити своя съюзник Нигер и да повиши рейтинга си, той бе смъмрен. Идеята, че може да става въпрос за нещо още по-цинично, като например колониалистическо овладяване, бе напълно отхвърлена от събеседниците, защото Франция е била поканена да се намеси от правителството на Мали. Един от гостите на програмата дори наскоро бе написал статия, озаглавена “Края на неоколониализма”.
Вестник Newsweek (18/1/13) също аплодира френската военна намеса. Изданието публикува статия на Бернар-Анри Леви, в която се твърди, че това “затвърждава водещата роля на Франция в челните редици на борбата за демокрация.“ Картината бе усложнена от досадния факт, че Франция всъщност подкрешяше военна диктатура, свалила демократично избраното правителство по-малко от година по-рано. Медийните коментатори решиха тази главоблъсканица като просто не я споменаваха.
Спри да се удряш сам
От над две десетилетия Венецуела е цел за операции за смяна на режима от страна на САЩ, които всеки път са посрещани с практически единодушно одобрение от страна на корпоративните медии (FAIR.org, 1/11/05, 16/5/18, 30/4/19). На първо място сред мажоретните на тези интервенции се нарежда Washington Post. Неговата редакция произвежда постоянен поток от уводни статии, подкрепящи усилията за смяна на режима във Венецуела (например 14/4/02, 2/6/16, 30/6/17, 7/12/20), и игнориращи опустошителния ефект от санкциите на САЩ върху страната.
Един типичен пример за това е редакционна статия от юли 2017-та, в която Washington Post твърди, че “някога проспериращата страна, производителка на петрол, е изпаднал в политически хаос и хуманитарна криза през последните няколко години.” Според изданието виновникът за това е ясен: “режимът на Мадуро” – разбирай правителството на президента Николас Мадуро – което “носи изключителната вина” за “катастрофалните икономически условия, които е създал”. Ролята на САЩ, казва вестника на читателите си, е била “постоянно неадекватна – твърде малко и твърде късно”. В същото време Washington Post хвали Тръмп за по-нататъшното санкциониране на страната, настоявайки, че наказателните мерки са насочени само към „висши венецуелски служители, замесени в трафика на наркотици и потискането на демокрацията“.
В действителност санкциите на Тръмп бяха насочени към „бедните и най-уязвими класи“, според оценката на ООН. По-късно проучване на Центъра за изследване на икономическата политика констатира, че новите санкции, приветствани от Washington Post, отговорни за смъртта на повече от 40 000 венецуелци само между август 2017 г. и края на 2018 г.
Този доклад би могъл да се използва от либералните медии в САЩ за атака срещу администрацията на Тръмп. Но констатациите на доклада не получиха почти никакво отразяване в медиите, като повечето англоезични материали по темата бяха в малки, чуждестранни медии.
Хуманитарното въздействие на американските санкции също бива скривано от медиите, когато става въпрос за Ливан и Иран. Това позволява на корпоративните медии да представят трудностите на тези страни като резултат само и единствено от техните управления, и съответно да подхранват допълнително призивите да се направи нещо – като това “нещо” е много по-вероятно да е засилена намеса, вместо прекратяване на икономическата война. По същество санкциите създават икономическите условия, необходими на корпоративните медии да изискват намеса по хуманитарни причини.
Колкото и да не е за вярване, бомбите, ракетите, опитите за преврат и санкциите не помагат на чуждите страни да процъфтяват. Напротив, те често се превръщат в катализатор за влошаване на политическата, социална и хуманитарна ситуация. Тези условия на свой ред се използват за оправдаване на засилени санкции или бомбардировки. Това е просто прелестна система: когато лечението причинява болестта, никога няма да липсва търсене за вашето лекарство.
Забравената война
Вероятно най-крещящият пример за игнорирането на ефекта на санкциите на САЩ е Йемен – страната, която ООН вече от няколко години определя като “най-тежката хуманитарна криза в света”. Около 24 милиона души (80% от населението) се нуждаят от помощ, а в добавка към глада върлуват холера и други болести. Ако някъде е необходима хуманитарна намеса, то това място е Йемен.
За съжаление САЩ вече се намесват там – само за да направят нещата още по-лоши. Години наред САЩ въоръжават, обучават и подкрепят офанзивата на предвожданата от Саудитска арабия коалиция, повечето от чиито жертви са от цивилното население. Освен сключването на оръжейни сделки на стойност 350 млрд. долара с Риан, САЩ помагат дори за целеуказването на саудитските бомбардировачи. Саудитците от своя страна целенасочено атакуват гражданската инфраструктура. След началото на войната през 2015-та, те извършват нападения срещу медицински или водни съоръжения средно веднъж на всеки десет дни. САЩ защитават своя съюзник в ООН, и дори са притискали някои страни да намалят даренията си за хуманитарната помощ за Йемен. В резултат на това помощта за страната спадна наполовина до едва 25 цента на глава от населението през 2020 г.
Въпреки това медии със сравнително прогресивна аудитория не уведомяват за тези факти, да не говорим за призиви за “хуманитарна интервенция”. Телевизия MSNBC дори успя да изкара цяла година, без да спомене участието на САЩ в най-кръвопролитната война, течаща в момента. За сравнение през същия период телевизията е излъчила 455 материала за връзката на Тръмп с порно звездата Сторми Даниелс. Йеменски журналисти се оплакват, че Западът вижда Ирак и Сирия като по-заслужаващи отразяване от конфликта, бушуващ на юг, което ги затруднява да намерят къде да публикуват работата си. Търсенето на думата “Сирия” в сайтовете на New York Times, CNN или Fox News дава 3-4 пъти повече резултати, отколкото “Йемен” за един и същи период от време.
След встъпването си в длъжност Байдън обяви, че ще оттегли подкрепата си за саудитската офанзива. Новият президент скромно представи като сигнал за “моралното лидерство” на Америка в света. “Ние насочваме светлината, лампата на свободата върху потиснатите хора”, заяви Байдън в речта, огласяваха новата му позиция, която генерира значителни похвали в медиите (например NBC News, New York Times, The Hill).
Но както посочва роденият в Йемен изследовател Ширен Ал-Адейми (In These Times, 4/2/21), Байдън се ангажира единствено със спиране на подкрепата за “офанзивните операции”, като същевременно потвърди подкрепата си за правото на Саудитска Арабия да се “защитава” от предполагаемата агресия на хутите. Това изглежда единствено като преструктуриране на позицията на администрацията на Обама. Освен това, помагането на Саудитска Арабия да се „защитава“ може де факто да подкрепи офанзивата, тъй като би могло да освободи повече саудитски части за нападателни действия.
Смисълът на езика на хуманитарната интервенция е да произведе съгласие за смяна на режима, война или санкции срещу чуждестранни държави сред прогресивна публика, която обичайни би била скептична към подобни практики. Това става чрез селективно възмущение, откровена измама и манипулативен език, дърпащ състрадателните конци на публиката, за да я накара да подкрепя едни фундаментално нелиберални действия. След като вече не е политически целесъобразен, интересът към правата на другите бива захвърлен и пресата насочва вниманието си към следващата история, оставяйки оцелелите да събират парченцата от живота си.
About The Author
