Седем години след бунтовете срещу либийския лидер Муамар Кадафи и интервенцията на НАТО, която го свали от власт, Либия се е превърнала в изключително раздробена държава, която е източник на нестабилност за целия регион. Макар Конгресът на САЩ да задълба много около атаката срещу американското консулство в Бенгази, случила се една година след свалянето и убийството на Кадафи, все още няма разследване за по-мащабния въпрос – какво накара Вашингтон и съюзниците му да предприемат катастрофалната интервенция в Либия? Разследването за корупция срещу бившия френски президент Никола Саркози обаче отваря прозорец към малко известни аспекти за мотивацията на НАТО, които може би са допринесли за бързането либийският диктатор да бъде свален.
През миналия месец френската полиция задържа и разпитва бившия държавен глава заради незаконни плащания, за които се твърди, че Кадафи е направил към кандидатпрезидентската кампания на Саркози през 2007 г. Няколко дни, след като Саркози бе освободен от ареста, стана ясно, че той ще бъде съден за корупция и злоупотреба с влияние и по друг свързан случай, при който той е търсел информация за разследването за Кадафи от съдията.
Скандалът подчертава някои пренебрегвани взаимовръзки, свързани с интервенцията в Либия. Френският президент, който пое водещата позиция сред европейците при военната кампания срещу Либия, е имал силно желание да компенсира дипломатическите си грешки в Тунис и Египет и вероятно е бил ядосан заради провалена оръжейна сделка с Кадафи. На фона на новата информация изглежда, че Саркози е искал отчаяно да измести фокуса и да се постави начало на една продемократична, анти-Кадафи интервенция.
Днес Либия е разделена между три съперничещи си правителства и множество въоръжени групировки, подкрепяни от външни сили като Обединените арабски емирства и Египет. Пробойните в сигурността позволяват на терористичните групи да засилят операциите си там, а свободния приток на оръжия в региона на Сахара дестабилизира цяла Северна Африка.
Липсата на стабилна политическа власт в Триполи също така отвори вратите за мигрантската криза в Европа, тъй като Либия служи за портал на мигрантите, бягащи от Африка през Средиземно море. Макар в либийския конфликт да са загинали далеч по-малко хора, отколкото в Ирак или Сирия, проблемите, пред които страната е изправена седем години след съдбоносната интервенция на НАТО, не са по-малко сложни и често имат още по-директен ефект върху Европа.
История за корупция
Историята за странните отношения на Саркози с Кадафи започва през 2003 г., когато ООН вдигна тежките санкции срещу Либия, наложени след атентата в Локърби. След махането на санкциите Кадафи се опита да си създаде по-чист и легитимен образ сред западните кръгове. Той намери особено ентусиазирани партньори в лицето на британските петролни компании, както и в тогавашния британски премиер Тони Блеър, който виждаше доходоносни бизнес възможности в Либия. Либийските шпионски служби също така започнаха да си сътрудничат тясно с британските си колеги MI6 в “борбата с тероризма”.
Франция също развиваше близки икономически и разузнавателни връзки с Либия, През 2006 г. Кадафи купи разузнавателна система от френската компания i2e, която се хвалеше с близките си връзки с тогавашния вътрешен министър Никола Саркози. През 2007 г., след като бе избран за президент, Саркози прие Кадафи за петдневно посещение – първата визита на либийския лидер във Франция от над 30 години.
По време на посещението Кадафи обяви, че Либия ще купи френско военно оборудване на стойност 5.86 млрд. долара, включително 14 изтребителя Rafale. „Военните сделки закрепват отношенията между две държави за 20 години напред” отбелязва Мишел Кабрио, редактор във френския седмичник La Tribune, който е специалист по тематиката. “За Саркози сделката за изтребители Rafale бе важна, защото никой друг не бе успял да ги продаде на чужда държава. В случая на Либия… това бе едно от личните му предизвикателства по това време”, добавя той. Преговорите за изтребителите са продължавали и през юли 2010 г., но Саркози никога не успява да финализира продажбата.
Разкрития за либийските плащания към Саркози изплуваха през март 2011 г., когато интервенцията на НАТО вече изглеждаше неминуема. Кадафи за пръв път заяви, че е платил за кампанията на Саркози в интервю, взето два дни преди да паднат първите натовски бомби. Неговият син Селф ал Ислам излезе с подобни твърдения скоро след това. През 2012 г. френският сайт за разследваща журналистика Mediapart публикува либийски документи, подписани от шефа на разузнаването на Кадафи Мусса Кусса, с които се уреждат 50 млн. евро за подкрепа на кампанията на Саркози. По-късно френските власти установиха, че документите са автентични.
Френско-ливанският търговец на оръжия Зиад Такиедине, който е помогнал за посещението на Саркози в Либия в качеството му на вътрешен министър през 2005 г., свидетелства пред съда, че е вземал от Либия куфарчета, натъпкани с милиони евро в брой, и ги е предавал на Саркози. Това се е случвало в края на 2006 и началото на 2007 г., когато Саркози се е подготвял за президентската си кампания. Тогавашният помощник на Саркози Клод Геан (който след изборите стана вътрешен министър) е наел голям трезор в банка BNP в Париж за седем месеца по време на изборите. Бившият либийски министър-председател Багдади Махмуди също е намеквал в свои интервюта, че са извършвани плащания. Френските власти са проверявали и написани ръчно бележки от петролния министър на Кадафи Сукри Ганем, които съдържат подробности за три плащания към Саркози на обща стойност 6.5 млн. евро.
Австрийската полиция откри тялото на Ганем във водите на Дунава край Виена на 29 април 2012 г., една седмица след първия тур на президентските избори, в които Саркози се бореше за втори мандат, и един ден след като Mediapart публикува документите, подписани от Кусса. През юни 2012 г. американският посланик в Либия Крис Стивънс пише в писмо до държавния секретар Хилари Клинтън, че “нито един либиец, с който разговарях, не вярва, че той се е хвърлил в Дунав или изведнъж се е хванал за сърцето и се е свлякъл тихо в реката. Повечето вярват, че устата му е била запушена от членове на режима или от чуждестранни мафиотски типажи”.
Според Mediapart един от либийците организирал плащанията – тогавашният ръководител на либийското инвестиционно портфолио Башир Салех – е бил изведен тайно от Либия в Тунис от френски специални части. След това довереникът на Саркози Александър Джури е откарал Салех от Тунис до Париж с частен самолет. Това се разиграва скоро след свалянето на Кадафи.
Салех живее в Париж около година и според съобщения в медиите се е срещал с ръководителя на френските тайни служби Бернар Скарчини, въпреки че е бил издирван от Интерпол. „Съдебното разследване показва, че сред хората от режима на Кадафи, Салех е имал най-пълни записи за френското финансиране”, заявява Фабрис Афри, един от журналистите в Mediapart, отразяващ аферата от 2011 г. досега. „Подозира се, че е разменил документите срещу това Франция да го спаси”, добавя той.
През 2012 г. Paris Match публикува снимка, на която се вижда как Салех се разхожда спокойно из френската столица въпреки заповедта за арест. В резултат на това той е принуден да напусне града. Той отлита за Йоханесбург, където остава да живее. Този февруари, малко след като неговият съюзник, бившият президент на ЮАР Джейкъб Зума бе свален от власт, Салех бе прострелян, докато се връща в дома си от летището в Йоханесбург. Френският съд издирва Салех с цел да го разпита за аферата Саркози.
Дори наследникът на Саркози Франсоа Оланд е намеквал, че Кадафи е финансирал кампанията на Саркози. В своята книга “Един президент не трябва да казва това”, сравнявайки се със Саркози, Оланд пише следното: “Като президент на Републиката аз никога не съм бил задържан за разпит, никога не съм шпионирал съдии, нито съм искал нещо от съдия, и никога не съм бил финансиран от Либия”.
Либийската корупция на Саркози не е първият случай, в който френски президент или високопоставена политическа фигура получават незаконно финансиране срещу политически услуги. “Корумпираността на Саркози се вписва в една дълбоко вкоренена и винаги почитана традиция в Париж. През 70-те имахме скандала с диамантите на Бокаса и президента Валери Жискар. Имахме “Аферата Карачи”, когато висши френски политици прибираха пари за оръжейни сделки с Пакистан през 90-те. Имахме и огромното влияние върху френската политика, упражнявано в продължение на години от президента на Габон Омар Бонго”, коментира Жалел Харшауи, преподавалел в университета Париж VIII.
Саркози и бомбардирането на Либия
Саркози отрано и шумно защитаваше идеята Западът да се намеси в Либия. Истинското му войнолюбие и желание за смяна на режима обаче се прояви едва след като Хилари Клинтън и Арабската лига също показаха, че искат Кадафи да се махне. Те обаче също така демонстрираха, че предпочитат да не са в „светлината на прожекторите”, отбелязва Харшауи. Арабската лига изключи Либия на 22 февруари 2011 г., като през следващите дни призивите за зони забранени за полети ставаха все по-силни. „Така се създаде рамка, в която Франция беше наясно, че войната вероятно ще бъде инициирана скоро”, казва Харшауи.
На 26 февруари Улам Бърнс, зам.-секретар по политическите въпроси в Държавния департамент, провежда разговор с главния външнополитически съветник на Саркози Жан-Давид Левит. В писмо до екипа на Клинтън Бърнс отчита, че „по въпроса за Либия, Франция подкрепя силно нашите мерки”. Той обаче добавя, че французите имат „притеснения за ролята на НАТО”, което вероятно означава, че към този момент Париж не е желаел да има пълномащабна интервенция на военния съюз.
Две седмици по-късно Саркози предприема първия по-значителен ход, с който да покаже, че вместо да бъде колеблива, Франция е решила да поеме водеща роля в битката срещу Кадафи. На 10 март 2011 г. Саркози става първият държавен глава, признал Националния преходен съвет като законно правителство на Либия.
В онзи момент холандският премиер Марк Рюте заявява, че припознаването на Съвета е „налуден ход от страна на Франция“. Налуден или не, Франция се оказва с водеща роля в Европа. Според британско парламентарно разследване на интервенцията, проведено през 2016 г., политиката на Обединеното кралство тогава „е следвала решения, взети във Франция”.
Тогавашният външен министър на Саркози Ален Жупе предлага на Съвета за сигурност на ООН Резолюция 1973, която призовава за налагане на зони забранени за полети над Либия – привидно за да защитава цивилните в Бенгази от неизбежно клане, подготвяно от Кадафи. Макар текстът на резолюцията да е изготвен от американски дипломати, сред западните дипломати Жупе бе този, който настояваше за приемането ѝ най-страстно. „Имаме много ограничено време – може би само часове, за да предотвратим клане на цивилните в Бенгази”, заявяваше той пред Съвета за Сигурност. Излизането на Франция на първа линия в този натиск изглежда е било отражение на доктрината на Обама да води „зад кулисите” и да оставя Европа да е под светлината на прожекторите. Подкрепата на Арабската лига за резолюцията води до оформяне на широка коалиция, която не се свежда само до западни сили. Дезертирането на зам.-посланика на Либия в ООН също спомага за прокарването на резолюцията.
Два дни след приемането на резолюцията, на 19 май, Саркози организира среща в Елисейския дворец, на която да планира военната стратегия заедно с Обама, британския премиер Дейвид Камерън, други лидери от НАТО и Арабската лига. Според тогавашния британски министър на отбраната Лиъм Фокс, срещата „е завършила в ранния следобед, а първите френски самолети излетяха в 16:45 ч.”.
Свръхентусиазираният Саркози праща 20 френски изтребителя да извършат първите удари четири часа по-рано от предвиденото и без да уведоми Фокс. Малко по-късно САЩ и Великобритания изстрелват крилати ракети. Като демонстрира изтребителите Rafale в Либия, а след това и в Мали и Сирия, Франция най-накрая успява да привлече интереса на евентуални купувачи в лицето на Египет, Индия и Катар.
„Саркози свърши чудесна работа като вкара Rafale в действие и удари конвой в самото начало. Сега той ще отиде на експортните пазари и ще каже: ето какво могат да правят нашите самолети”, заявява тогава представител на конкурентен военнопромишлен комплекс, цитиран от Reuters.
Защо Саркози започна война
Стремежът на Саркози да започне военни действия не произтича само от хуманитарните му притеснения за бунтовните либийци в Бенгази, които са били застрашени от гнева на Кадафи. Причините Саркози да започне тази война съчетават вътрешнополитически, международни и лични фактори.
Администрацията на Саркози не действаше адекватно, когато „арабската пролет” избухна в Тунис. Париж имаше силни връзки с тунизийския диктатор Зин ал Абидин бен Али и когато неговите сили за сигурност стреляха по голям уличен протест, вместо да осъди насилието, външният министър на Саркози предложи френските служби за сигурност да споделят своето ноу-хау, за да могат тунизийските власти „да се справят със ситуации от този тип”.
„Имиджът на Саркози като модерен лидер бе опетнен от арабската пролет. Либия му позволи да забрави сериозните си политически грешки по време на тунизийската революция през януари 2011 г.”, заявява Пуриа Амиршахи, бивш представител на социалистите в Националното събрание, който през 2013 г. призова парламентът да проведе разследване за либийската интервенция.
Фабрис Афри от Mediapart изтъква, че не трябва да мислим намесата на Саркози във войната като изцяло личен въпрос, макар тези фактори да са изиграли съществена роля. „Не смятам, че Сакрози вкара Франция и други държави във война в Либия единствено, за да изпере имиджа си. Но е трудно да си представим, че не е имало някакво лично измерение на неговия провоенен активизъм през 2011 г.”, добавя Афри.
Личното измерение може да е свързано с интереса на Саркози да промени имиджа си на близък до Кадафи, след като е осъзнал колко са сериозни Съединените щати и арабските страни в намерението си да се отърват от либийския лидер. Поведението му позволява да се дистанцира от режима на Кадафи и от всякакви въпроси за миналата им близост. „След като войната вече е задействана, поведението на Саркози е силно повлияно от потенциалния скандал, за който само той знае в онзи момент. Това води до безкомпромисната политика на Франция да осъществява сценарий, при който всичко ще бъде разрушено и всичко свързано с Кадафи ще бъде дискредитирано”, казва Харшауи.
Има и хора, които отхвърлят личния аспект, като например Адам Холуей – консервативен депутат от долната камара на британския парламент, който участва в Комисията по външнополитически въпроси, когато тя публикува доклада си за Либия през 2016 г. „Ако господин Саркози е взел пари от Кадафи, човек би очаквал, че това ще направи интервенцията по-малко вероятна. Не мисля, че това наистина е било фактор… Предприемането на „смяна на режима” нямаше нищо общо с разузнавателните служби (които трябваше да им кажат: Не го правете!). Дейвид Камерън и Никола Саркози обаче изпитваха нужда да „направят нещо””, заявява той.
Администрацията на Обама представя интервенцията като хуманитарно решение, което да попречи на Кадафи да атакува обсадения град Бенгази. В своята автобиография бившият министър на отбраната Робърт Гейтс пише, че „Хилари хвърли значителното си влияние зад Райс, Роудс и Пауър”, като по този начин е наклонила везните в полза на интервенцията. Държавният секретар Клинтън, съветникът по национална сигурност Сюзън Райс, съветникът на Белия дом Бен Роудс и посланикът в ООН Саманта Пауър имаха ключова роля за налагането на войната. Смяната на режима е била поставената цел, независимо от личните отношения на Саркози с диктатора.
„Те преследваха агресивно това решение, защото смятаха, че така е правилно да постъпят… Тогава изглеждаше много реалистично режимът да възстанови контрола си в страната, най-вече в Източна Либия, и ако го направеше, това щеше да доведе до тежки последствия за хората, считани за бунтовници”, заявява специалистът по история на Либия Роналд Брус. „Графикът на интервенцията бе продиктуван от придвижването към Бенгази на бронирана колона на Кадафи“, обяснява журналистът от New Yorker Джон Лий Андерсън.
Защитата на цивилните обаче не винаги е достатъчна, за да гарантира намеса на НАТО – както се вижда от насилственото смазване на протестите в Бахрейн и други части на арабския свят. Британското парламентарно разследване на интервенцията е установило много малко твърди доказателства, че силите на Кадафи наистина са атакували цивилни при кампанията за връщане на контрола над градовете. Дългогодишните антагонистични отношения на Кадафи със САЩ, липсата на изявени либийци, които да се застъпят за него във Вашингтон, както и фактът, че Кадафи нямаше силни съюзници, каквито например Башар Асад има в лицето на Иран и Русия, го превърнаха в лесна мишена, отбелязва Роналд Брус.
Въпреки това френската позиция е забележителна. През 2003 г. Франция бе ключов съюзник на САЩ, който се противопоставяше на инвазията в Ирак. През 2011 г. обаче Париж настояваше активно за военни действия. Страна, която в миналото бе действала като частична спирачка за американските интервенции, изведнъж започва да изпълнява точно обратната роля и да окуражава интервенция, която ще се превърне в катастрофа.
(Бившият съветник по националната сигурност Тони Блинкен, бившият външнополитически съветник на Никола Саркози Жан-Давид Левит, бившият директор по военните престъпления към Съвета за национална сигурност Дейвид Пресман, бившият заместник началник на кабинета на държавния секретар Hилари Клинтън Джейк Съливан, както и френският посланик в САЩ Жерард Арауд не са отговорили на въпросите на автора на тази статия).
