Американците говорят все повече и повече за расизъм и неравенство, и това би трябвало да е нещо добро. Не става въпрос само за практиките на полицията и съдебната система – чернокожите американци страдат непропорционално от всеки аспект на цялостно несправедливата социална система. За тях е по-вероятно да изпаднат в бедност, жилищна несигурност, безработица, да останат без здравна осигуровка или да гладуват, отколкото за белите им съграждани.
След години използване на “пострасова” реторика от страна на фигури като Бил Клинтън и Барак Обама, мейнстрийм представителите на Демократическата партия сякаш признават колко голяма част от революцията за граждански права през 60-те години е останала недовършена. И въпреки това, години след началото на “голямото осъзнаване”, което насочва вниманието към тези проблеми, си струва да се запитаме дали нещо се е променило.
Всъщност би трябвало да попитаме: дали либералните антирасисти помагат за напредването на каузата на равенството? Възможно ли е дори да я спъват?
За разлика от движенията за справедливост от средата на миналия век, голяма част от днешната активност около расовата справедливост поставя тежестта върху отделните участници и частния сектор за решаване на проблемите, които реално биха били решени най-добре чрез колективни действия и социално законодателство.
Пристрастията и междуличностнага враждебност, разбира се, все още се отразяват негативно на живота на хората от малцинствата. Проучване на Harvard Business Review установява, че “след 1990 г. белите кандидати за работни места са получавали средно 36% повече повиквания за интервю отколкото чернокожите и 24% повече от латино кандидатите с идентични резюмета”. Това е силен аргумент, че дори да изравним възможностите за личен напредък, ще са нужни и някакви политики за положителна дискриминация, колкото и неадекватни да са те.
Но трябва да се има предвид, че до прокарването на политики за положителна дискриминация не се е стигнало благодарение на групите за обсъждане на крехкостта на бялата идентичност или самобичуването заради собствената привилегированост. Това е искане, произтичащо от усилията на една фокусирана върху трудовите права политическа коалиция. Както ни напомня изследователят Туре Ф. Рийд, фразата “положителна дискриминация” (на английски език в този смисъл се използва термина “affirmative action”, буквално “утвърждаващо действие” – бел.пр.) се появява за пръв път в Националния закон за трудовите отношения от 1935 г. – най-важното трудово законодателство, приемано някога в Съединените щати. Разширяването на положителната дискриминация към въпроси на расовата дискриминация първоначално е част от усилията на социалдемократична коалиция, виждаща ролята, която държавата може и трябва да играе в постигането на по-голямо равенство.
Това е твърде далеч от сегашния акцент върху дейности на частния сектор, които не произтичат от наложени от държавата задължения – като например обученията по антирасизъм на работното място – които целят насърчаване на многообразието и приобщаването. Като за начало трябва да се каже, че “многообразие” и “приобщаване” не са синоними на “равенство” и “справедливост”, а подобни обучения изглежда изобщо не са ефективни, дори според собствените им критерии. Но дори и обученията да работеха, най-добрият резултат, който би могъл да се очаква, е по-чувствителна работна обстановка за тези представители на малцинствата, които са извадили късмет да бъдат наети, или за тези клиенти, които ги покровителстват. Ако нямаш работа, или ако нямаш никакви пари, ползата за теб е никаква.
Защо тогава се набляга толкова много на тези обучения? Част от историята е свързана с начеващата индустрия, която се създава около тях – експертното съветване чрез “честни и откровени дискусии за бялото върховенство и имплицитните пристрастия, както и анализ на расовата хегемония” не е евтино, и само по себе си представлява програма за създаване на работни места. Но има и други причини привидно аполитични брандове, дори производители на сладки, да се закачат към либералния влак на антирасизма.
На първо място, това може да задоволи техни млади служители, които искат да се чувстват като работещи за компании, заставащи решително на страната на антирасизма. Второ, някои клиенти също може да харесват подобни антирасистки жестове. Трето, демонстрирането на ангажимент към многообразието и наемането на съответния консултант излиза по-евтино за фирмите, отколкото да се разправят с дела за дискриминация, организирани в интернет потребителски бойкоти, или това да повишават заплащането на служителите си от малцинствата.
Дори корпорациите да не движат влака на “осъзнаването” и расовата чувствителност, те са склонни да се адаптират към новата обстановка, защото политическите изисквания, идващи от активистите, са все по-съвместими с корпоративната печалба и управление. Корпорациите също така са доволни да осребрят този нов интерес към социална справедливост. Само си помислете как Холивуд – който по времето на Студената война правеше черни списъци с актьори и режисьори социалисти – сега се надпреварва да прави филми с разводнени разкази за лидери на Черните пантери като Фред Хамптън (който е бил марксист) или Чикагската седморка (чиито членове са били радикални антикапиталисти по онова време).
Същото се наблюдава и с компании като Apple. Докато потайните китайски фабрики, в които се произвеждат айфоните, привличат вниманието на света с големия брой самоубийства на работници, компанията пусна на пазара специална серия на своя “умен часовник” за 429 долара, посветена на месеца на историята на чернокожите. “Спортният бранд „Черно единство“ е вдъхновен от панафриканското знаме и е направен от мек, високоефективен флуороеластомер, с лазерно гравирани думи „Истина. Сила. Солидарност”. Човек би могъл да се запита къде са силата и солидарността за работниците, превиващи гърбове китайските заводи. Или за децата работници в Конго, които се трудят и умират в мините за суровини като кобалт, които се използват за производството на айфони. Човек не чува нищо за този вид материална несправедливост, засягаща работническата класа от Глобалния Юг, когато корпорациите се потупват сами по гърба с ПиАр изявления за приобщаването.
Те предпочитат да се фокусират върху символиката и тематични стоки и продукти, отколкото да приемат по-експанзивен държавен надзор над трудовите практики на частните работодатели. От тяхна гледна точка е по-добре да платят на манекенката Кендъл Дженър да участва в мелодраматична реклама на Пепси, отколкото да плащат повече данъци, с които да се помага на хората от работническата класа под формата на разширена социална държава.
Трябва да е голямо облекчение за най-загрижените за класата си висши мениджъри, че масовият гняв и медийният контрол често са насочени към отделни личности, а не към системата и корпорациите, отговорни за безпрецедентното неравенство. Много по-удобно е врагът да е бял работник, извършващ микро агресия на работното място, който печели 12 долара на час и гласува за Доналд Тръмп, отколкото да е главният изпълнителен директор, бълващ баналности за многообразието, докато печели по 12 долара на секунда и дарява щедри суми на републиканските предизборни фондове.
Никъде новият антирасизъм не е прегръщан с толкова голямо усърдие, колкото в елитните университети. Колежът Смит, където образованието по либерални изкуства ще ви струва около 78 000 долара годишно, се превърна в един от най-пословичните примери за това. През лятната ваканция на 2018 г. чернокожа студентка яде обяда си в сграда на колежа, която се е предполагало да бъде затворена, и охраната на кампуса я пита какво прави там. Тя възприема това като акт на расово предубеждение и изразява притесненията си в социалните мрежи. Инцидентът стига до вниманието на президента на колежа, Катлийн Маккартни, която незабавно поднася извинения и съобщава, че е отстранила портиера, без дори да говори с участващите в случката работници.
Студентката изглежда не е задоволена от това, и публикува във Facebook имената, снимки и имейли на Марк Патенод, дългогодишен портиер в колежа Смит, който дори не е бил на смяна по това време, и на работещата в кафетерията Джаки Блеър, която всъщност не е човекът, повикал охраната. Студентката ги обвинява в “расистки и страхливи действия”.
Блеър, възрастна работничка, страдаща от лупус, казва, че състоянието ѝ се е обострило в резултат на стреса и е трябвало да влезе в болница. Тя получава смъртни заплахи, колата ѝ е вандализирана, а в пощенската ѝ кутия са пускани бележки от сорта на “Ти не заслужаваш да живееш” и “РАСИСТ”. Патенод казва в интервю за New York Times: “Навремето се шегувахме: не позволявай на богат студент да те докладва, защото ако го стори, си свършен“.
В тази история няма нищо специално: шефка хвърля работник под автобуса, за да задоволи гневни клиенти (в този случай богати студенти и донори), от които зависи собствената ѝ позиция. Единствената необичайна част е, че вместо да изискват прилежно разследване и справедливост за работника, активистките настроения в тази прогресивна институция настояват за още по-мащабни действия. Студентски групи организираха масово напускане на занятия, а поставената под натиск администрация насочваше все повече внимание към приклещените в ъгъла служители, призовавайки Блеър да проведе помиряващи разговори със студентката, което по думите на Маккартни трябва да осигури „възстановително правосъдие“.
Месеци по-късно бе изготвен доклад от 35 страници за случая, който отхвърли всякакви обвинения към работниците за неправомерни действия. На засегнатите обаче не бе поднесено публично извинение, нито от Маккартни, нито от друг представител на колежа. Всъщност мислите и поведението им са поставени под още по-силен контрол. Както заяви Маккартни: “Невъзможно е да се изключи потенциалната роля на имплицитното расово пристрастие”. Поради това работниците в кафетерията и друг персонал на колежа са подложени на натрапчиви и унизителни образователни сесии, водени от външни консултанти, на които са принудени да говорят за детството си, за расовия си произход, и за политическите си и обществени убеждения. Това е висока цена за правото да сервираш храна на някакви богаташки деца.
Имаше далеч по-слаб обществен отклик, когато колежа прати в принудителен отпуск Блеър и стотици други работници по време на пандемията.
Инцидентът от 2018-та отново влезе във фокуса на вниманието този февруари, когато друга служителка на колежа, Джоди Шау, подаде оставка. Шау разказа подробно пред медиите как обученията за расови предразсъдъци и цялата работна обстановка в Смит са довели до това на практика белите служители да не могат да се оплачат пред ръководството относно естеството на тези обучения, без да бъдат обвинени в “бяло превъзходство”. Но е важно да се отбележи как нейната собствена реторика и начинът, по който се опитва да се бори с несправедливостите, са строго лични. Шау, бяла жена, вероятно ще заведе дело срещу колежа, защото е “расово враждебно работно място”, и събира пари за това чрез платформата GoFundMe. Независимо дали и доколко са основателни твърденията ѝ, е показателно, че тя търси справедливост чрез новопридобитата си интернет популярност, твърдения за расова дискриминация и съдилищата, а не чрез някакви колективни действия.
Би могло да се каже, че това е единствената реалистична възможност за един наскърбен човек в тази среда. Но нейният случай предоставя отличен паралел с това, което се върши от администрацията на колежа и някои студенти: опит да се наложи антирасизма чрез психологическо обучение, вместо чрез материално преразпределение.
Но съществува и друг способ, намиращ се извън рамките на вихрещата се културна война – синдикалният способ. Работниците по поддръжката в колежа Смит не са напълно лишени от защита, защото имат синдикални организации. И двете съществуващи синдикални организации в колежа обаче имат едва по около 100 члена, а размерът на активите им е сравним с годишната такса, която плаща само един от студентите там. Те просто не са в позиция да водят битки с администрацията или с враждебния кампус, за да наложат правата си на работници. Наскоро 230 служители бяха пратени в принудителен отпуск, което допълнително ще отслаби преговорните им позиции.
Това е тъжно, защото за разлика от обученията по многообразие и Zoom сесиите за “бяла отчетност”, синдикатите доказано водят до увеличаване на заплащането и сигурността на работните места, като същевременно намаляват несъответствията между жените и мъжете и между цветнокожите и белите работници. Синдикатите улесняват създаването на работна среда, в която хора от всякакъв произход могат да открият общите си интереси и чрез борба да осъзнаят, че са по-силни заедно. Гарантираните чрез колективни трудови договори нива на заплащане подкопават расово обусловените наслоения, често създавани, когато служителите се договарят поединично със своите шефове.
Нещо повече, споделената борба за подобрени условия може да насърчи нови форми на солидарност. Едно изследване от 2020 г. съвсем очаквано установява, че за белите работници в САЩ е по-малко вероятно да имат расистки виждания, ако членуват в синдикат, и че белите синдикални членове обикновено подкрепят в по-голяма степен не само универсални социални блага, но и политики като “позитивна дискриминация”.
Мейнстрийм синдикатите в САЩ не винаги са били бастиони на расовата справедливост. През 1919 г. социалистът Филип Ранолф нарича Американската федерация на труда “най-нечестивата машина за разпространение на расови предразсъдъци в страната”. Но с годините на политически борби те се трансформират в мощни средства за напредък на работниците от малцинствата, както и във фундамент на Новия курс, който използва силата на организирания труд на фирмено ниво, за да гарантира важни икономически права на национално ниво.
Въпросът не е само в това, че днешното ударение върху привилегията и бързането работещите хора да бъдат осъдени като расисти отвличат вниманието от политиките, които реално могат да спомогнат за промяна на Съединените щати. Това също така създава риск от отчуждаване на потенциални съюзници и от превръщане на активизма в субкултура.
Какво означава това за всички онези от нас, които вероятно биха останали извън дори разширено работническо движение? Политиката на работническата класа не е начин да се игнорират борбите срещу потисничеството – тя създава пространство за развитие на социалните движения и обстановка, в която антирасистките искания естествено се изместват от културното представителство към материалното преразпределение. Макар не всички да имаме възможност да се присъединим към синдикат, всички ще сме способни да участваме в тези битки и да подкрепяме кандидати, които ще подобряват живота на работниците от всички раси чрез държавни действия.
Университетските кампуси, дори в елитни заведения като Смит, също биха могли да са част от такава трансформация. През 2016 г. стотици студенти в Смит излязоха на демонстрация – не за да искат дисциплиниране на работниците в кафетерията, а за да покажат солидарност с тях. Те показаха на администрацията, че ще използват каквато и привилегия и сила да имат, за да помогнат на други да отвърнат на удара.
Годините на приватизирани решения и ожесточени полемики не доведоха до нищо. Нито пък анти-осъзнати коментатори от типа на Бари Уайс или Робин ДиАнджело имат план за промяна на условията, които пораждат расизъм и неравенство. Но комбинацията от синдикално представителство на работното място и универсални, социални блага, гарантирани от държавата, ще ни дадат начин действително да променим тези неща.
Не позволявайте на нито една от страните в културната война – нито на либералните антирасисти, които искат да изповядваме мисловни престъпления пред шефовете си, нито на консервативните анти-анти расисти, които предпочитат просто да си затваряме устата за дискриминацията – да прикрива, че съществува и друг път. Път, който е изпробван и тестван.
* Баскар Сунакра е основател и редактор на списание Jacobin, и колумнист на Guardian САЩ. Автор на книгата “Социалистическият манифест: Аргумент за радикалната политика в епоха на изключително неравенство”.
