Тази седмица вестник New York Times публикува статия, озаглавена “Турските сили в Сирия защитават 5 милиона души”. Материалът, резултат от организирана от Турция пропагандна обиколка на подбрани журналисти в Африн, представлява във всяко едно отношение ода за турската инвазия и окупация на някога мирния и населен предимно с кюрди анклав в Северозападна Сирия.
От началото на турската инвазия там през 2018 г. нарушенията на човешките права и на международното право от турските сили и подкрепяните от тях ислямистки групировки в Сирия са се превърнали по-скоро в правило, отколкото в изключение. Така че как се стига до това материал, възхваляващ Турция като защитник на сирийците, да бъде публикуван в едно от най-големите издания в света?
Безброй престъпления
Цялата статия се върти около разказа как “турският контрол” е “приветстван от много сирийци, избягали от управлението на Асад”, и че “сирийците са благодарни, че турците са там, поне засега”.
Статията съвсем накратко споменава “обвинения в нарушения на човешките права” към Турция, вероятно като нефелен опит да се симулира безпристрастност. В текста са описани подробно отвратителните условия, в които живеят много от хората в региона. Статията обаче пропуска да спомене, че това се дължи в голяма степен на отказа на Турция да допусне помощ от международни неправителствени организации, както и фактът, че за да работят там, повечето международни организации ще трябва да се координират с групировки от типа на Хаят Тахрир аш-Шам – джихадистка групировка, обозначена като терористична от Съединените щати.
За тези местни жители на Африн, които не са сред стотиците хиляди избягали и прогонени след окупацията, регионът се е превърнал по-скоро в ад на земята, отколкото в убежище.
След началото на турската инвазия местни групи като Организация за човешките права в Африн – която е съставена от активисти и изследователи, прогонени от Африн в северните части на провинция Алепо – както и международни организации като Human Rights Watch и Независима анкетна комисия за Сирия на ООН, са регистрирали нарушение след нарушение, извършвани от Турция и нейните проксита в региона.
Изреждането на всички престъпления, извършени от Турция и прокситата ѝ за трите години окупация на Африн, е почти невъзможно. Тези престъпления обаче са добре документирани: грабежи, опожаряване на земеделски земи, унищожаване на собственост, изземване и продажба на реколта, унищожаване на исторически и религиозни обекти и/или използването им като джамии и военни бази; забрана на образованието на майчин език и налагане на турския; преименуване на местните наименования на турски или арабски; отвличане и произволно задържане; принудително прогонване на хора от домовете им; принудителни бракове (включително на деца); нападения, изнудване, изтезания, изнасилвания и убийства.
Турските сили също така прехвърлят задържани в окупираните територии сирийски граждани в турски затвори, където те биват съдени и затваряни, което представлява грубо нарушение на международното право съгласно Женевската конвенция.
Някои от най-отвратителните възможни престъпления се извършват точно под носа на турските официални лица, на които медиите позволяват да се представят пред света като защитници на Сирия.
Журналистика и политика
Не може да има дебат за хуманитарната ситуация в Африн. Така че как грозната реалност бива изпирана по този начин? Когато се занимават с Турция, журналистите предпочитат да поддържат достъпа си, като възпроизвеждат държавните тези, вместо да поддържат безпристрастност.
Според американската журналистка и специалист по Близкия Изток Линдзи Снел, действията на Турция са виждани като приемливи от западните мейнстрийм медии, тъй като Анкара е съюзник на САЩ и членка на НАТО. Снел отбелязва, че този проблем съвсем не засяга само отразяването на ситуацията в окупираните от Турция сирийски територии.
През миналата година тя е отразявала обширно конфликта в Нагорни Карабах между Армения и подкрепяния от Турция Азербайджан, и по думите ѝ там е действал същия модел. “След като се появиха десетки видеа на военни престъпления, огромната част от които извършвани от азерската страна, Amnesty International бързо публикува предварителен доклад, в който бяха включени повече арменски военни престъпления, отколкото азербайджански. Този доклад бе използван от свързани с азербайджанските власти хора като доказателство за по-голямата вина на Армения. Сега турските пропагандни издания споделят материала на NYT за Африн по същия начин”, обяснява тя.
Извън тенденцията на медиите да игнорират или замазват турските нарушения в Африн, представянето на Турция като защитник на сирийците от Асад също промотира фалшив разказ. Турция дори се изтегли от много от своите “наблюдателни пунктове” във формално управляваната от “бунтовниците” провинция Идлиб, които трябваше да служат като възпиращ фактор за настъплението на силите на Асад. Много жители на Северозападна Сирия, интервюирани от North Press, също са силни скептични към способността на Турция да ги защити. Един бежанец от Идлиб заявява пред медията, че “местните хора и опозицията не спечелиха нищо от влизането на Турция. Напротив, всички договорки, които Турция направи, са в техен ущърб… Турция се грижи само за собствените си интереси и нищо повече”.
Абсурдността на този разказ е демонстрирана от още едно нещо, което статията в NYT изобщо не споменава – че турската инвазия в Африн нямаше нищо с изтласкване на бруталният режим на Асад. Вместо това тя унищожи предвождана от кюрдите автономна администрация, която даваше приоритет на етническия плурализъм, образованието на майчиния език, правата на жените и местното самоуправление, и освен това приютяваше хиляди бежанци от други части на Сирия.
Контролирана журналистика
Описанието в статията на NYT как тези журналисти са получили такъв рядък достъп до окупирания Афин също представя силно филтрирана и разводнена версия на реалността. “Турски официални лица наскоро ескортираха журналисти при рядко посещение в Африн… Турците искаха да покажат своите постижения в инфраструктурата, образованието и здравните услуги “, обяснява статията.
Ако Африн наистина бе място с такава инфраструктура, сигурност и стабилност, с каквито се хвали Турция, то тогава нямаше да има нужда турски официални лица да “ескортират” журналистите. Да не говорим, че ако тези приказки бяха верни, медиите отдавна сами щяха да са ги документирали. Но не са.
“Ясно е като бял ден, че никой не може да работи свободно в зоните, окупирани от Турция и въоръжените опозиционни групировки”, коментира съпредседателят на Съюза на свободните медии в Северна и Източна Сирия Банин Сидо. “Журналистите, или по-скоро “полу-журналистите”, медийните активисти, работещи в тези зони, са свързани с подкрепяните от Турция въоръжени групировки. Те работят за тези групи и пропагандират тяхното присъствие и радикални идеи. Ние не можем да ги считаме за истински журналисти. Те са просто инструменти за промотиране на окупацията и тероризма там”, обяснява той.
Съвсем не е изненадващо, че Турция ограничава медийното отразяване от териториите, които окупира. Самата Турция има ужасна репутация заради огромния брой арестувани и осъдени журналисти. През 2016 г. Amnesty International отчете, че една трета от всички хвърлени в затвора медийни работници по света се намират в Турция. След опита за преврат през онази година бяха затворени над 180 медии.
“Турция бързо прогонва чуждестранни журналисти, които отразяват случващото се по различен начин от желания от Анкара, и прави труден достъпа на журналисти то същите медии в бъдеше. Всичко се контролира чрез достъпа. Ако играеш по правилата на Турция, можеш да отидеш в окупираните части от Сирия. И можеш да се представяш за герой, посмял да направи “рядко посещение в тези “опасни” зони”, казва Линдзи Снел.
About The Author
