Когато Маргарет Тачър представя вълна от неолиберални “реформи”, които ще трансформират британската държава за десетилетия напред, тя пословично заявява: “Икономиката е методът. Целта е да променим душата”. Докато мнозина са запознати с макроикономическите политики, въведени от последователни неолиберални правителства през годините – от орязване на публичните разходи до приватизация и независимост на централните банки – начинът, по който тези промени в управлението са повлияли на отношението ни към света, вероятно не е толкова очевиден.
Интелектуалните основи на неолибералния завой могат да бъдат открити в провалите на кейнсианските икономически политики от 70-те години насам, най-очевидният от които е разпадът на връзката между заетост и инфлация, направлялаа държавните макроикономически политики приз повечето време от следвоенния период. На фона на излязлата от контрол инфлация през 70-те години монетаристите виждат проблема в това, че държавата и съюзниците ѝ в работническото движение са излезли от контрол.
Както Джеф Ман пише в свое блестящо есе, теоретичната революция, която се извърши в рамките на макроикономиката, е съсредоточена върху идеята за „рационални очаквания“. Ако всички очакват данъците да се повишат, защото държавата харчи твърде много пари, те ще заделят от средствата си, за да ги платят. И това ще доведе до свиване на търсенето в икономиката, което ще нулира ефекта от повишените държавни разходи. Съответно синдикатите, очаквайки по-висока инфлация, ще продължават да изискват твърде много от работодателите, създавайки по този начин самосбъдващ се цикъл на повишаване на цените.
Така се аргументира нуждата от някаква “шокова терапия”, целяща драстично да промени очакванията и да окуражи хората да се приспособят към новата нормалност, в която държавата е по-малка, синдикатите са по-слаби и от индивидите се очаква да носят отговорност за собственото си благосъстояние.
От езика, използван за описване на проблема, трябва да става ясно, че имаше и морална критика, дебнеща под повърхността на неолибералната теория. Държавата се бе разраснала твърде много в резултат на постоянното кейнсианско контра-циклично харчене и бе започнала да изкривява пазарните резултати в полза на разточителни използвачи, вместо на трудолюбивите спестители. Хората трябваше да научат да разчитат на себе си, а не на държавата и, по подразбиране, един на друг: методът бе икономиката, целта – да се промени душата.
С други думи неолибералният завой генерира дълбоко разместване в господстващото разбиране за отношенията между индивида и колектива. “Обществото” – доколкото то изобщо съществуваше – започна да се разглежда като тоталитарна маса, олицетворение на “Колектива” на Борг от Стар Трек, срещу когото постоянно се бореха суровите индивиди от кораба Ентърпрайс.
Вместо да възприемаме себе си като индивиди, които зависят един от друг и са отговорни за един друг, индивидът започна да се разглежда като изолирана частица, плаваща свободно в пространството – понякога сблъскваща се с други частици, но реално никога не вграждаща се в общност, класа или общество.
Тази дълбока промяна в начина, по който разбираме себе си и света, бе подсилена от материалните промени, въведени през неолибералната ера. Формите на социални осигуровки, при които всички внасят и повечето получават, бяха демонтирани и подменени с индивидуални застрахователни схеми – от индивидуалната спестовна сметка през частната пенсия до дома. “Благосъстояние, основано на активи”, при което от човек се очаква да трупа активи, които могат да бъдат ликвидирани в случай на безработица или заболяване – това е господстващата форма на осигуряване, съществуваща днес.
По същия начин изместването от публични към частни разходи и от държавен дълг към дълг на домакинствата бе подсилено от наратива за замяната на колективната отговорност със самодостатъчност. Потреблението е дълбоко индивидуална дейност, която подсилва нашето усещане за различност, превъзходство или малоценност един към друг – дори ако нашите вкусове и предпочитания са в голяма степен оформени под влияние на обществото.
Задлъжнялостта също може да е силно изолиращо преживяване. Човек може да се съюзи с други работници, за да преговаря с шефа си, но той не може да преговаря с банката си (освен ако не е изключително богат). За длъжниците е много по-вероятно да изпитват чувство на личен срам и безпокойство заради ситуацията си, отколкото да се отдадат на справедливо възмущение от обществото, създаващо цяла класа хора, които не могат да свързват двата края.
Пандемията се стовари върху общество, което вече бе станало по-изолирано и индивидуализирано от всякога. През десетилетието след глобалната финансова криза, когато стана съвсем очевидно, че капитализмът е нагоден в полза на тези на върха, неолибералният разказ за индивидуалната отговорност бе брутално подсилен чрез идеологията на остеритета: всички имат лична отговорност да изплатят дълговете си (освен, разбира се, самите банкери).
Цялата конструкция на социалната държава бе разкъсана на парченца. Формите на колективно осигуряване, които бяха останали – като помощи за безработица и инвалидност – бяха подменени с дълбоко унизителни схеми, проектирани да окуражават “индивидуалната отговорност”. В същото време богатите се облагодетелстваха дори повече отпреди от държавната подкрепа под формата на спасително финансиране за банки и изливане на новонапечатани пари във финансови сектор.
Когато пандемията от Covid-19 достигна Обединеното кралство, тя удари по голяма маса от индивиди, които вече бяха силно изолирани един от друг. Осъзнаването, че всъщност всички сме свързани окуражи възраждането на взаимопомощта и колективната солидарност, както и огромната обществена подкрепа към онези, които рискуват живота си, за да защитят всички останали.
Но не отне много време на неолибералната логика да се наложи отново. Правителството реши, че най-добрият начин да отклони вината за ужасяващия провал в отговора на пандемията (който на свой ред е резултат от унищожаването на държавния капацитет, наследството на няколко десетилетия неолиберално управление), бе да прехвърли отговорността към индивидите. И това проработи.
Сега е по-вероятно обикновените хора да обвиняват себе си за разпространението на вируса, отколкото държавата. Това се случва, въпреки че правителството хвърли огромни суми за аутсорсване към компании, които тотално се провалиха в изграждането на ефективна система за тестване – въпреки че властите стимулираха ходенето по заведения, когато вече бе съвсем ясно, че вирусът не е под контрол, и въпреки че отвориха училищата без да имат капацитета да управляват този процес.
Мнозина леви хора във Великобритания гледат социологическите проучвания и не могат да разберат как така хората не обвиняват правителството на Борис Джонсън за случващото се. Индивидите, живеещи на този остров, биват описвани като самосаботиращи се дронове, които не осъзнават собствения си интерес. Всъщност, безпрепятственото разпространение на неолибералната идеология създаде свят, в който няма никого да обвиняваме, освен себе си – защото не можем да си представим нищо отвъд себе си.
