Отстраняването на Тръмп от Туитър и на мрежата Парлър от платформите на Гугъл и Епъл предизвика множество коментари и оценки. Текущата статия бе вдъхновена, някак подобаващо, от две публикации отново Туитър: първата е на британско-канадския блогър Кори Доктороу, другата е на канадския изследовател Блейн Хагарт.
Доктороу твърди, че големият проблем с премахването на Парлър от страна на Епъл и Гугъл не е толкова в цензурата – в крайна сметка различните магазини за приложения могат да имат различни правила и така трябва да бъде – а по-скоро фактът, че няма алтернативи. Същността на този аргумент е, че САЩ трябва да приложат антитръстово законодателство, което да позволи честна конкуренция между множество съперници. Същият аргумент може да бъде приведен и към монополистите сред социалните мрежи Фейсбук и Туитър. Това, което ни трябва, е повече конкуренция.
Хагарт оспорва тази теза с три основни аргумента.
Първо, той припомня, че “пазарната регулация от типа, който иска Доктороу, изисква идеална конкуренция. Това е малко вероятно да се случи поради множество причини (например слабо разбиране от потребителите за проблемите с платформите, както и естествената тенденция към монопол онлайн). Така вероятният резултат е създаването на “още няколко корпоративни олигарха”. Това поставя държавата в ролята на ключов регулатор – за разочарование на киберлибертарианците, които се противопоставят на държавната регулация от десетилетия.
Проблемът е – и това е вторият аргумент на Хагарт – че “като не-американец е доста смущаващо, че този дебат (както и много други дебати за политиката в интернет) по същество представлява едни американци, които спорят с други американци как да управляват света. Другите държави трябва да отстояват позициите си в този дебат”. Тази теза е предложена още преди години в отличната публикация на Мартин Харди “Чужденец в свободна страна”, в която той отбелязва как повечето дебати около авторските права се фокусират върху САЩ. Дори прогресивни изследователи като Лари Лесиг изграждат цялата си аргументация като се позовават на американската конституция. Но какво да правим всички ние, които не живеем в САЩ?
Разбира се, Фейсбук, Туитър, Алфабет, Амазон и т.н. са все американски технологични компании. Но те оперират глобално. Така че дори американското правителство да се намеси и да ги регулира, типът регулация може да не се хареса на хората във Франция или Германия, да речем. Известната американска протестантска предпазливост и срам от голотата е често цитиран пример за различните стандарти в регулирането на съдържанието. Никой французин няма да се ужаси от гледката на голи гърди (поне ако вярваме на стереотипите), така че защо да трябва голи снимки да се премахват от френските социални медии? Ако искаме управлението на платформите да е наистина демократично, хората, засегнати от него трябва “да имат думата в това решение”. Но както отбелязва Хагарт, ”това не може да се случи, докато платформите са глобални, но решенията за тях се взимат само във Вашингтон”.
Тогава какво предлага Хагарт? Нещо просто: разбиването на гигантите на социалните медии не по пазарна, а по национална линия. Но това може би не е така просто…
Ако приемем идеята за разбиване на монополите по национална линия сериозно…
Следващите разсъждения вземат за отправна точка предложението на Хагарт да се разбият социалните медии по национална линия, приемайки го напълно сериозно. Правя това не по реторични причини или за да развенчая предложението, а точно защото смятам, че това е много добро и оригинално предложение. Така че следващите редове имат за цел да разгледат предложението сериозно в различните му аспекти, обръщайки внимание на това какви потенциални недостатъци/проблеми трябва да предвидим.
Как да стане това?
Първият основен проблем е: кой може да убеди компании като Фейсбук/Туитър да се “разбият по национална линия”. Тези компании харчат огромни суми да лобират американското правителство и са американска национална гордост. Защо САЩ биха подкрепили разбиването им по национална линия? (Всъщност въпросът “как?” също е значителен проблем в книгата “Ресет” на Рон Дийбърт – неговата идея е, че хактивизмът, гражданското неподчинение и натискът от страна на активисти, изнасящи информация за нередности, могат да накарат частни монополисти да се самоограничат. Това е в голяма степен наивно.). Има исторически прецеденти с национализация на компании, но те изглежда са включвали или насилствена революция, или сериозно задлъжняване на тези компании, като така става наложително държавата да се намеси и да ги спаси с публични пари. Има ли прецеденти за национализация на компания и последващо разкриване пред други страни как тя функционира, така че те също да могат да създадат свои национални версии? Може би. Но изглежда много малко вероятно някой в САЩ да иска да направи това.
Което ни оставя с по-скоро утопичната втора опция: всички големи демократични държави се събират и изграждат технологично съвместими социални мрежи. Проектът е такъв успех, че на хората им писва от Фейсбук и Гугъл и решават да се присъединят, а несъразмерното влияние на частните монополисти най-накрая е преодоляно. Но тази утопична визия сама по себе си поставя редица нови въпроси.
Нека за целта на аргумента да приемем, че имаме държавни платформи, опериращи според националните линии.
Прилагането на ценности в дизайна не винаги е толкова лесно, колкото изглежда, както се вижда от интересния разговор между Солон Барокас, Седа Гърсес, Арвинд Нараянан, и Винсент Тубиана за децентрализираната архитектура за лични данни. Но ако приемем, че държавите могат да създадат и поддържат (или да наемат частни компании, които да създадат и поддържат) такива платформи, които не се сриват, не са лесно податливи на хакерство и са лесни за употреба, следващият въпрос е:
Кой ще е собственик на инфраструктурата и данните?
Една от опциите би била всеки гражданин да притежава собствените си данни, но това може да е прекалено рисковано и непрактично. Друга опция е да се третират данните като публични – по същия начин, по който третираме данни от анкети и националната статистика. В сегашната система, личните данни от настоящите социални медии се използват за онлайн реклама/машинно самообучение. Ако държавите притежават данните на гражданите си, можем да се върнем към предишните периоди, в които най-добрите изследвания се правеха от държавни институции и университети вместо това, което се случва сега – най-добрите и иновативни изследвания се правят в частни компании, често скрито от обществеността. Майк Савидж описва този процес на нарастваща приватизация на изследванията в своята брилянтна статия “Задаващата се криза на емпиричната социология”. Ако не друго, скорошния случай на изследователката на изкуствен интелект Тимнит Гебру, уволнена от Гугъл, показва нуждата от независими публични изследвания, които да не са изцяло вътрешни и под контрола на технологичните гиганти. Би било наивно да смятаме, че учените могат лесно да провеждат качествени независими изследвания в настоящата ситуация, в която болшинството интересни за анализ данни са частна собственост.
Как да предотвратим авторитарна цензура и следене?
И накрая, ако приемем, че държавите ще притежават собствени онлайн обществени мрежи – изпълнявайки същите функции като Фейсбук, но без рекламите, въпросът за сто хиляди лева е как да предотвратим цензура, злоупотреба с власт и следене. Както отбелязва Рон Дийбърт в “Рестарт”, повечето държави в момента участват в хакване и следене на чужди, но също така и местни граждани. Можем ли да направим нещо по въпроса? Тук аргументът на Хагарт за нуждата от демократична отчетност показва своята истинска важност и релевантност. Притежаваните от държавата мрежи ще трябва да следват стандарти, които са демократично обсъдени и да имат отчетност пред обществеността.
Но това, което Хагарт има предвид, когато говори за демократична отчетност, трябва да бъде разширено. Демокрацията – и удовлетворението от нея – са в упадък в много западни държави, като все повече власт за вземане на решения се предоставя на независими технократи. И все пак, това, което показаха протестите в САЩ и ЕС от последното десетилетие е, че хората не са доволни от демокрацията не защото искат авториритарен режим, а защото искат повече демокрация, т.е. задълбочаване на демокрацията. Или, с думите на испанските индигнадос:
“Истинска демокрация, сега”
Така че – за да доведем докрай утопията на държавните обществени мрежи – решенията за тяхното управление трябва да се вземат не от технократични институции или с “демократична отчетност”, която да се ползва като параван – какъвто е често случаят днес. Вместо това политическите решения трябва да получат широко обсъждане чрез комбинация от публични консултации, събрания и във вече съществуващите национални и местни парламенти, за да се гарантира, че гражданите са авторите на избраните политики. Държавните обществени мрежи трябва да са не само демократично отчетни, но и демократично управлявани. Такъв сценарий бих нарекла “демократичен дигитален суверенитет”, който отива отвъд случайността на вземаните от директори в частни корпорации решения, но също така заобикаля опасността от държавна цензура и авторитарни тенденции.
В обобщение: имаме нужда от държавни онлайн обществени мрежи (вместо сегашните като Фейсбук например). Данните на гражданите, събирани от употребата на тези мрежи, ще са собственост на държавата и ще са достъпни за независими научни изследвания (които ще са с отворен достъп, така че да се насърчат както прозрачността, така и иновациите). Политиките на модериране на тези мрежи ще бъдат обсъждани и решавани демократично. Накратко, това ще са платформи от хората за хората. Нищо повече, нищо по-малко.
