Политикономия на джипката

Роден съм през 1991 г. и в момента съм на 29-годишна възраст. За първи път имах право да гласувам през 2009 г. на парламентарните избори в България. Казвам ви това, защото обикновено човек започва да се интересува от това, как се управлява страната му, едва след като навърши пълнолетие, понякога дори и по-късно. Ето например, аз не познавам България без Борисов в управлението или поне не съм го разбирал преди това.

Позволете ми да разсъждавам дедуктивно и да предположа, че всички българи, които са на възраст под 30 години, също като мен, не познават България без Борисов. За колко души става въпрос? Според данните на НСИ, населението в България на възраст под 30 г. в момента, е повече от 2,2 млн. души. Ще го кажа възможно най-просто: за 2 200 000 души в България, Бойко Борисов е това, което е бил Тодор Живков за нашите баби и дядовци от гледна точка на времето, което е прекарал, управлявайки. Ще кажете, че съм прекалено краен? Но запитайте се, нормално ли е един човек да притежава изпълнителната власт за толкова дълъг период от време, независимо дали този човек прави ефективни или не политики?

Кратка историческа справка показва, че до момента „Третата Българска Държава“ е имала общо 50 души на поста министър-председател. Те са заемали този пост в условията на „Княжество България“, „Царство България“, „Народна Република България“ и „Република България“ в зависимост от това, какъв е бил типът на управление на държавата. Голяма част от тези хора не са изкарвали повече от няколко месеца на власт, други са били премиери в служебни правителства и т.н. Но друга, по-малка част, са имали по два, дори и по три мандата.

Таблица 1: Най-дълго служилите хора на поста премиер на България след 1878 г. (Топ 10, в месеци)

Източник: Wikipedia

Ясно е, че е имало много особености в управлението на режима преди 1989 г., но г-н Борисов, е единственият представител в тази класация от периода на Република България (след 1989 г.). Всъщност, точно през месец март 2021 г., настоящият премиер може да се изравни с митичния Станков Тодоров на първата позиция. Показвам ви тези числа, за да добиете представа за времето, което е прекарал нашият премиер на този пост. Казвайки всичко това, искам да е ясно, че моят проблем не е персонален, тук няма място за лично отношение. Моят проблем е много по-сериозен, а именно: начинът по който се управлява страната ни вече 30 години в икономически, социален и културен план.

У нас през цялото време се е прилагала социална политика, която по никакъв начин не доведе до реализиране на целите, които са залегнали в т.нар. „welfare economics” или „икономика на благоденствието“. Вместо това, наред със всичко останало, като исторически натрупани дисбаланси, сега получаваме и „икономика на джипката“.

Ако трябва да обобщя срещу какво е насочено моето недоволство, то нека откроя три основни фактора. Първо, за 30 години не се направи нищо за стимулиране на социалното равенство, а напротив – произвеждат се все повече неравенства, както количествено измерени, така и качествено потвърдени. Второ, по никакъв начин не се облекчи бедността и социалното изключване. Просто отчитаме някакви стойности всяка година, макар зад всяко число да стои човешка съдба. И трето, не се въвежда необлагаем минимум, а ролята на държавния бюджет е сведена до принципите за ръководство на счетоводството на едноличен търговец.

Накратко казано, българският „социален” модел е изграден по подобие на англосаксонския, а не на европейския. Средствата за задоволяване на потребности на домакинствата и фирмите се формират на база на т.нар. „принцип на остатъка“, т.е. на лимитите, заложени в консервативните бюджети години подред. Тези бюджети формираха излишъци и нулеви дефицити и задържаха парите за реалната икономика под формата на „буфери“ срещу непредвидени обстоятелства. Това е характерно за управлението на страната след 2009 г.

Единственото изключение е Бюджет 2021 г., където най-накрая бяха планирани умерени дефицити и плавна консолидация. Остава да бъдат изпълнени тези дефицити, защото са много примерите за разминаване между заложените фискални параметри и тяхното фактическо отчитане. Освен това, беше включен дългът като инструмент на фискалната политика при рекордно ниска лихва. Подобно нещо до този момент липсваше. Остава да го изхарчим рационално този дълг и да ни донесе необходимата добавена стойност. Възниква въпросът, обаче, ако не бяхме в условията на пандемия и рецесия, така ли щеше да изглежда макро рамката на бюджета? Едва ли.

Истината е, че чрез копиране на стратегически програми и рецепти за управление на т.нар. Вашингтонски консенсус, за три десетилетия в България трайно се вкорени неолибералният, вместо европейският модел на политика. Корените му вече са твърде дълбоки – проникнаха в съзнанието и поведението на бизнеса, промениха целите и съдържанието на социалния диалог, създадоха управленски норми, към които се придържа всяко поредно правителство, независимо от неговия партиен цвят. Това е моят проблем. България е страна-членка на ЕС, но изповядва англосаксонски модел на социална политика и политика по доходите. За 11 години не видях правителствата на г-н Борисов да променят тази линия на развитие.

Всъщност, COVID-19 е сериозно изпитание, но силно се надявам да промени траекторията и да насочи политиките ни към традиционните европейски измерения, защото страната ни успя да изгради институционална система от европейски тип, но продължава да копира стратегии и политически решения, взети директно от англосаксонската зона на икономическо мислене. Тази хетерогенност в управлението е най-голямото зло за хората с ниски доходи, за средната класа, пенсионерите и всички останали, които очакват държавата да бъде активен участник на пазара посредством инструментите на фискалната политика – правителствените разходи и данъците.

Истината е, социалната трансформация в България отиде вече твърде встрани от т.нар. източноевропейски мейнстрийм (поддържан от страни като Чехия, Словения, Полша и Румъния). Това е така, защото страната ни прие да бъде терен за експерименти от страна на чужди лобита, без да извърши преди това необходимите предварителни анализи.

Такъв „експеримент“, прилаган главно в слаборазвити държави, е т.нар. „плосък данък“. Въвеждането му без задълбочен експертен дебат и обществен консенсус доведе до непоправими деформации в данъчните и преразпределителните механизми. Няколко въпроса относно данъчната ни система:

• Кое е справедливото на това, да сме единствената страна в ЕС, в която няма данъчни облекчения за хората с ниски доходи?
• Кое е справедливото на това, гражданите да плащат повече данъци в държавния бюджет, отколкото бизнеса? Нали, ако не е същият този бизнес, ще се срине икономиката? Тогава защо плаща 1,7 млрд. лв. по-малко данъци спрямо обикновените работници?
• Кое е справедливото на това, приходите от косвени данъци да формират над 70% от всички данъчни приходи? Защо намаляваме ДДС на определени стоки, но приемаме за нормално цените на тези стоки да не намалеят?
• Кое е справедливото на това, данъчно-осигурителната тежест на човек на минимална заплата да бъде по-висока, отколкото на човек с 4000 лв. заплата?

Ако условно работещите бъдат групирани в три групи: 1) нискодоходна, 2) среднодоходна и 3) високодоходна, ще се установят няколко интересни тенденции. Лицата от високодоходната група са фаворизирани от новата данъчна система, въведена през 2007 г. (общата данъчно-социална тежест през 2000 г. е била около 39,42%; през 2007 г. тя пада на 24,38%, а през 2008 г. вече е 11,17 %). Освен това, нискодоходната група, която е била с обща данъчно-осигурителна тежест в порядъка на 9%, вече плаща на държавната хазна 21,7% от своите доходи (през 2008 г.) и 23,7% през 2019 г. Всичко това е белег за финансова недалновидност, която допълнително стимулира социалната поляризация в обществото ни през последното десетилетие.

Ако се отнасяш по еднакъв начин и с бедния, и с богатия, специално в данъчното облагане, това не е признак на равноправие. Това е признак на мълчалива дискриминация. Това, че неолибералното течение е по-консолидирано и има силни лобита в България, не означава, че това е правилната политика. В медиите и специализираните институции, сред работодателските организации и дори в университетите продължават да доминират неолибералните концепции и възгледи, а именно:

• За предоставяне на абсолютна свобода на икономическите агенти;
• За отстраняване на държавата от регулативните ѝ функции, в т.ч. в сферата на социалното осигуряване и отказ от фискална политика;
• За пълна дерегулация на трудовите пазари;
• За потискане на растежа на доходите и привидните предимства от ниската цена на труда с мотива да се привличат чужди инвеститори;

Ще ви кажа и друго. Омръзна ми всеки да прави принос в „теорията за безалтернативността“ на Борисов. Това не е здравословно мислене. Както всеки човек, и той има добри и лоши политики, но най-големият проблем е, че управлява толкова дълго време. И все пак, тази теория за безалтернативността му намери преки и косвени поддръжници дори в страните от Западна Европа, видно от дебатите в ЕП, които се проведоха преди няколко седмици.

Само че аз искам социална политика. Не за една година, както предвижда Бюджет 2021, а за цяло десетилетие по възможност. Защото да се прави европейска социална политика с малочислени застъпници като профсъюзите и група алтернативно мислещи интелектуалци в една агресивна и финансово обезпечена неолиберална среда е практически невъзможно. Всъщност, как въобще стигнахме до това положение?

• Как стигнахме до най-високия коефициент на Джини в ЕС (40,8) за 2019 г., който измерва степента на неравенствата в едно национално стопанство?
• Как стигнахме до това, разликата между доходите на 20-те процента най-богати спрямо 20-те процента най-бедни да е 8,2 пъти (ако броим само населението в трудоспособна възраст – 8,7 пъти)?
• Как стигнахме до това, над ¼ от националния доход у нас да е концентриран в ръцете на едва 5% от хората?
• Как стигнахме до това, да имаме стихийна сегментация на пазара на труда с ясно изразен отрицателен демографски прираст и отрицателна нетна емиграция?
• Защо позволихме пазара на труда да се развива на случаен принцип, формирайки контингенти от работна сила, които имат противоположни интереси и мотиви, неподлежащи на обхват от координирани политики?

Според принципите и механизмите на европейския социален диалог, колективните трудови договори би трябвало да са основен регулатор на равнищата и пропорциите в цената на труда. У нас това не е така. Общоприето е, че бизнесът винаги трябва да има свобода при подбора и определянето на работните заплати. Това противоречие е направо безумно. Както винаги у нас, решава се в полза на „свободната пазарна икономика“, макар отдавна всички да знаем, че съвършена конкуренция съществува само в съчиненията на Адам Смит от края на 18-ти век.  Всички тези неща поставят страната ни в „периферията“ на ЕС. Към България се формират процеси на външен негативизъм, но в условията на нарастващо вътрешно недоволство.

Нека си признаем нещо: пряката демокрация не може да реши нищо в тази държава, но ако я няма, няма да имаме въобще държава. Всички сме наясно, че писателите често използват лъжи, за да казват истината, а политиците, за да я скрият. И ролята на пряката демокрация е точно там – да действа отрезвяващо. Винаги съм смятал, че ролята на всеки един гражданин е да критикува властта аргументирано, защото чрез критиката се ражда прогреса. Това се опитвам да направя и в момента. Ще повторя това, с което започнах: над 2 млн. българи не познават България без Бойко Борисов.

Намираме се в безпрецедентна за последните десетилетия ситуация на медицинска, икономическа, културна, политическа и идеологическа криза. В тази връзка, в предчувствието си за една настъпваща голяма катастрофа в човешката история, преди много години, към 250 г. сл. Хр., в един от трактатите си християнският богослов Св. Киприян пише следното: „Светът вече остаря и няма предишната си свежест… зимата не е снеговита, за да напоява семената, а през лятото няма достатъчно слънце, за да зрее плодът… обеднелите планини не дават повече мрамор, мините – злато и сребро… в полята няма земеделци, в морето – моряци, по бойните полета – войни. Няма повече справедливост в съдилищата, умение в занаятите, дисциплина в нравите… чума покосява човешкия род“. Изводът е един: Такива неща са се случвали и преди!

Хората винаги говорят за добрите стари дни. Те казват, че старите филми са били по-добри, че старите политици са били по-велики от настоящите. Но аз не мисля така. Всичко, което можем да кажем за старите дни, е че те са отминали. И трябва да гледаме в бъдещето. Работа на нашите внуци е описването на тези събития в учебниците по история. Това не е наша работа. Нашата работа е да спрем „джипката“ и да си подредим собствената къщичка.