Младият и харизматичен президент на Буркина Фасо – Тома Санкара, управлява едва четири години преди да бъде жестоко убит при преврат на 15 октомври 1987 г. Но и до днес остава един от най-популярните и тачени лидери-визионери на Африка. Промените, които извършва в своята родина – една от най-бедните страни в света, марксистките му убеждения, личният аскетизъм и себеотрицание, неговата непоколебима отдаденост на започнатата социална революция, мечтата му за единна свободна Африка и за обединение на народите от Третия свят му печелят прозвището „африканския Че Гевара”. Би му подхождало и „африканския Уго Чавес”. Но просто Чавес започва да обновява своята Венесуела и се прочува чак през 1999-та, а това е 12 години, след като Санкара вече е убит от най-добрия си приятел при организирания от бившата метрополия Франция преврат…
Тези дни, покрай годишнината от гибелта на останалия завинаги на 37 години „баща” на Буркина Фасо, много медии по света отново припомниха неговия ключов и за Африка, и за целия Трети свят пример.
Тома Санкара е роден на 21 декември 1949 г. в град Яко в тогавашната колониална Френска Западна Африка. По онова време в нея влизат териториите на днешните Буркина Фасо, Мавритания, Кот д’Ивоар, Гвинея, Бенин, Нигер, Сенегал, Мали. Докато е колония на французите, съвременната Буркина Фасо се нарича Горна Волта. От 1947 до 1958 г. тя има статута на „отвъдморска територия”. После за кратко е автономна република в състава на Френската общност, докато през 1960 г. обхваналият цяла Африка процес на деколонизация донася независимост и на Горна Волта. И също както в много други новородени африкански държави, влиянието на бившата метрополия и на нейните икономически и геополитически интереси остава силно, а местното управление е нестабилно, зависимо от кланово-племенната структура на обществата и често се мени от военни преврати.
Семейството на Тома Санкара, в което се раждат общо 10 деца, се води смесено, защото родителите му са от различни племена. Бащата Самбо Жозеф Санкара е от общността моси, а майката Маргарита – от племето фулбе. За по-влиятелните в Горна Волта моси децата от такъв брак са „трета категория” и нямат добри обществени перспективи.
Същевременно и двамата родителите на малкия Тома са били католици, макар че доминиращата религия в страната и до днес е ислямът. Бащата е служил във френската жандармерия, участвал е във Втората световна война, бил е интерниран от нацистите.
Малкият Тома, който расте в недоимък, но в по-просветена среда, отколкото е била обичайната за тогавашните жители на Горна Волта, показва добри успехи в училище и силно състрадание към по-бедните. Родителите му са смятали, че ще стане свещеник.
В крайна сметка обаче Тома избира военното училище в столицата Уагадугу. Армейското образование е безплатно и дава шанс за реализация на младежи с беден произход. Продължава обучението си в офицерската школа EMIA в Яунде, Камерун. А от 1970 г. учи и във Воената академия в Анцирабе, Мадагаскар. Именно там се потапя задълбочено в политологията и политикономията, чете трудовете на Маркс и Ленин, изгражда марксисткия си мироглед. Същевременно изучава и селскостопански науки, и френска литература. Мадагаскар го настройва на отчетливо революционна вълна – там през 1971 и 1972 г. той преживява две народни въстания срещу авторитарния местен президент Циранана.
Две години след като се връща у дома, в Горна Волта, през 1974 г. 25-годишният тогава Тома Санкара е пратен да се сражава в избухналия военен конфликт с Мали. Той показва добри бойни качества, макар че смята конфликта за „безполезен и несправедлив”. След края на сблъсъка се връща да служи в Уагадугу, където печели популярност и с нетипични за един офицер занимания – хвърчи из улиците с мотор, по рокерски, а освен това свири на китара и пее в джаз-групата „Tout-à-Coup Jazz” („Внезапен дажз”). Той е и поет – пише текстовете на много от песните на състава.
През 1976 г. се прехвърля да служи в десантните части и оглавява национален тренировъчен център за обучението им. Същата година изкарва курс за команден състав в Мароко. Сред другите участници в курса открива съидейници, заедно с които създава тайната военна организация „Група на офицерите комунисти”. Именно тогава се сприятелява и с влизащия в групата съратник Блез Компаоре, на когото края на живота си ще има пълно доверие. Това е същият човек, който през през 1983 г. ще му помогне да дойде на власт, но през 1987 г. ще го предаде и ще го убие…
През 1980 г. в Уагадугу е извършен военен преврат. Едновременно за президент и за премиер се обявява полковник Сеи Зербо, който съставя министерски съвет от военни. Кани за държавен секретар по информацията 31-годишния капитан Томас Санкара, наскоро оженил се за студентката Мариам Сереме, която ще му роди двама сина.
Още на първото заседание на кабинета Санкара хвърля в шок всички – пристига не с държавен автомобил, а на велосипед. Скоро младият офицер е разочарован от управлението на Зербо, когото обвинява в смазване на синдикалните борби, и през 1982 г. подава оставка. Обявява я по телевизията, завършвайки с думите: „Позор за онези, които запушват устата на народа!” В края на същата година следва нов преврат и властта е поета от военния лекар и майор Жан-Батист Уедраого. В началото на 1983-та той назначава вече доста популярния в страната с речите си за социална справедливост Санкара за премиер.
Скоро след това на посещение в Горна Волта пристига Жан-Кристоф Митеран – син на тогавашния френски президент Франсоа Митеран и президентски съветник по африканските въпроси. Именно под неговия пряк натиск „прекалено радикалния” Сакнакара е махнат от премиерския пост, че дори и заключен под домашен арест заедно с най-близките си съратници. В бедните квартали на Уагадугу избухва въстание срещу ареста му. То бързо е потушено, но обстановката в страната остава неспокойна.
Три месеца по-късно – на 4 август 1983 г., приятелят на Санкара – Блез Компаоре, вдига на бунт столичния гарнизон и извършва преврат, след който е сформиран Национален революционен съвет. Негов председател и президент на страната става Тома Санкара. Следва опит за контрапреврат от дясното крило на офицерския корпус, но той е потушен.
Санкара и съидейниците му се заемат с решителни преобразования в страната и обявяват началото на „демократична и народна революция” с ясен антиимпериалистически профил. Първият им акцент е подемането на безкомпромисна борба срещу корупцията в държавната върхушка и пилеенето на обществени средства за лични облаги. Самият Санкара решава да живее от офицерската си заплата от 450 долара, а от президентската в размер на 2000 долара се отказва и прехвърля средствата за нея към фонд за сираци. Също така се отказва от климатика в президентския кабинет, обявявайки: „Срам ме е от хората, за които подобен лукс е недостъпен”. Забранява да окачват портретите му из учрежденията с аргумента: „В страната ни има още милиони хора, които са същите като мен.”
„Типичен популист” – по съвременните критерии… След убийството на Санкара през 1987 г. е описано личното му имущество и се оказва, че то се състои от старо „Пежо”, купено още преди да стане президент, хладилник с неработеща камера, три китари и четири велосипеда – по един за всеки член на 4-членното му семейство…
Една от първите разпоредби на Санкара като президент е да бъдат публикувани доходите и сметките на всички държавни чиновници. След което официално са орязани заплатите им, забранено им е да ползват лични шофьори и да пътуват в първа класа при самолетни полети. Самият Санкара дори при държавните си посещения винаги лети с редовни полети на авиокомпаниите и седи в общия салон, заедно с всички останали пътници.
По негово време са продадени всички държавни „Мерцедеси” и вместо тях са купени най-евтините по онова време в страната автомобили „Рено-5”. На чиновниците се нарежда да се откажат от скъпите европейски костюми и да носят традиционни местни памучни туники, стимулирайки така и изготвящите ги занаятчии. А освен това от държавните служители се изисква в навечерието на Нова година да превеждат сума, равна на една тяхна месечна заплата, в някой от социалните фондове. Когато веднъж Санкара уволнява половината от министрите си зарази разхищения, той изпраща провинилите се да работят в създаваните колективни земеделски стопанства, защото „там от тях ще има повече полза”.
Година след идването си на власт – през 1984-та, младият президент сменя дори името на страната. Отказва се от колониалното Горна Волта и слага вместо него Буркина Фасо. В превод от двата основни местни езика в страната – мооре и дюла – това означава „Страна на честните хора”. Санкара лично написва и текста на новия държавен химн, възпяващ именно честните и почтени хора, отдадени на общото благо.
Приет е и нов държавен флаг – червено-зелен, със златна звезда по средата. А също и нов герб, замисълът за който също е лично на Санкара. В центъра на герба има кръстосани автомат и мотика. Под тях – разтворена книга. Всичко е заобиколено от зъбчато колело и клонки с царевица. Отдолу е държавният девиз: „Родината или смърт. Ще победим”.
Това е буквален цитат на основния лозунг на Кубинската революция, което изобщо не е случайно. Куба е голямото вдъхновение на Санкара – като също бедна и измъчена от колониалисти и неоколониалисти страна, съумяла да извоюва независимостта си, да изгради достоен живот за народа си, да му гарантира безплатни здравеопазване и образование, да помага и на други народи по света и да устоява десетилетия наред срещу жестоката блокада на САЩ.
Тома Санкара се увлича по кубинския опит още при обучението си из военните школи, а допълнителен стимул в тази посока е и личната му среща с кубинския лидер Фидел Кастро в индийската столица Делхи по време на състоялата се там през март 1983 г. 7-ма среща на страните от Движението на необвързаните. Тогава Санкара все още е премиер на Горна Волта (преди през май с. г. да бъде отстранен и арестуван по указание на сина на Митеран) и представлява страната си на форума. Младият африканец прави ярко изказване, което привлича всеобщото внимание. Той изтъква: „Обратно на ограничената и опростенческа интерпретация на необвързването, която иска да ни наложи империализмът, то няма нищо общо с аритметичната равна отдалеченост от двата блока, които доминират света, нито с нелепата еквилибристика на травмираните между тях… Необвързването трябва да се разбира преди всичко като наше неизменно автономно право да взимаме решения и като ненамеса във вътрешните работи на държавите. Но нека не бъркаме необвързването със съучастничество в пасивността пред лицето на престъпленията на империализма срещу независимостта и свободата на народите и нека не възприемаме ненамесата като слепота пред престъпленията за реакционните сили срещу собствените им народи и потъпкването на правата им”.
Силно впечатлен от речта на Санкара, Кастро го поздравява след нея и после двамата разговорят цяла нощ за съдбините на света и за братството на народите от Африка, Латинска Америка и Азия. Между двамата се установяват изключително топли отношения на пълно доверие и дълбока взаимна симпатия.
На онзи форум в Делхи Санкара установява личен контакт с още много световни лидери и печели уважението им, но лично за него са особено важни срещите му още с никарагуанския президент Даниел Ортега, с революционния лидер на малката карибска република Гренада – Морис Бишоп, който през октомври с.г. ще бъде убит при преврат и американска интервенция в родината му, с президента на съседна Гана – капитан Джери Ролингс, също започнал революционни преобразования в страната си, с бенинския президент Матьо Кереку, обявил се по онова време за социалист, макар по-късно да сменя курса.
Куба остава най-притегателният за Санкара ориентир за обществени промени и след като младият капитан става президент. Една от първите му управленски стъпки, пряко свързани и с подетата от него борба срещу корупцията и срещу посегателствата над бедните, е да отмени дотогавашния задължителен безплатен труд на селяните в полза на племенните вождове. Заменя архаичната племенна структура с новосъздадени Комитети за защита на революцията – изградени по кубински образец и призвани да бдят за равноправието на всички хора по места, за законността и сигурността, за разпределението на продуктите, за спазване на санитарните норми и т.н. Сформира и въоръженото народно опълчение SERNAPO, чрез което цели да ограничи влиянието на армията, подвластна на разнопосочни течения вътре в нея. Отваря за всеобщо ползване елитния и достъпен по-рано само за военнослужещи супермаркет в Уагадугу.
Още през декември 1983 г., само пет месеца след поемането на властта от Санкара, започва да действа смесена комисия за сътрудничество с Куба, която дава голям принос последвалите промени в селското стопанство, в индустрията, в здравеопазването, в образованието на Горна Волта/Буркина Фасо.
При първото официално посещение на Санкара на Острова на свободата през 1984 г. Фидел Кастро му връчва лично и най-високия кубински орден „Хосе Марти”. Тогава е подписано и мащабно споразумение за двустранно сътрудничество, регламентиращо участието на кубински специалисти в развитието на различни отрасли в африканската република, включително и в изграждането на ново летище във втория по големина град Бобо-Диуласо. За безплатно обучение в Куба, в нейната прочута школа за подготовка на младежи от Третия свят, разположена на Острова на младежта, заминават 600 деца и юноши (135 от тях са момичета) от Буркина Фасо – те са или сираци, или произхождат от бедни семейства.
Санкара посещава Куба и втори път – през 1986 г., когато гостува и в Никарагуа. А през 1987 г., малко преди той да бъде свален от власт и убит, е подписано и ново споразумение за сътрудничество между Буркина Фасо и Куба. Фидел Кастро също посещава обновяващата се африканска република през 1987 г. Санкара тогава казва за топлите връзки с родината на ментора му Кастро следното: „Сътрудничеството между Буркина Фасо и Куба достигна много високо ниво и му придаваме голямо значение, защото по този начин ние сме свързани с една братска революция. Това ни вдъхва доверие, никой не иска да се чувства изолиран. За нас фактът, че можем да разчитаме на Куба, е важно предимство. В икономически аспект имаме много съвместни програми в отглеждането на захарна тръстика, в което Куба е специалистка, в керамичното производство и другаде. Същевременно кубински специалисти проучват възможностите в най-различни сектори – в жп транспорта, в производството на траверси, в сглобяеми елементи за жилищно строителство и т.н. Помагат и в социалния сектор – в здравеопазването и образованието. Много кубински специалисти допринасят тук и в подготовката на кадри. Имаме и много наши студенти в Куба”.
Впрочем, замисленото да бъде изградено с кубинска помощ летище в Бобо-Диуласо така и остава непостроено – не стига времето…
Тома Санкара има ясното съзнание, че промените, които подема в страната си, са в пряка връзка със световни идеали и ценности, насочени към постигане на социална справедливост, борба с бедността, отстояване на базисни човешки права и солидарност на всички борци за свобода и независимост. Ето как той очертава мисията си в своя реч от октомври 1984 г.: „Нашата революция в Буркина Фасо е съпричастна към всички нещастни народи. Тя се вдъхновява от цялата пълнота на човешкия опит о времената на първите стъпки на човечеството. Искаме да сме наследници на всички революции по света, на всички освободителни движения на народите от Третия свят. В синхрон сме с великите сътресения, променили света. Извлекли сме поуки от Американската революция – от нейната победа над колониалното господство и от последствията на тази победа. Приемаме доктрината за ненамеса на европейците в делата на американците. Също както Монро е обявил „Америка за американците”, ние обявяваме: „Африка за африканците”, „Буркина Фасо за буркинийците”. Френската революция от 1789 г., разтърсила основите на абсолютизма, ни научи на човешки права и на правото на народите на свобода. Великата Октомврийска революция от 1917 г. промени света, донесе победа на пролетариата, разтърси основите на капитализма и направи възможно осъществяването на мечтата на Парижката комуна за справедливост”.
Промените, извършени по време на управлението на Санкара в Буркина Фасо, не спират само до антиколониална и антиимпериалистическа фразеология. Те разчупват традиционните модели за икономическо развитие и социални отношения в африканските страни по един наистина рязко предизвикателен за времето си начин – впрочем, останал без прецедент и до днес.
Санкара си поставя мащабни цели и се хвърля да ги реализира – преодоляване на глада, създаване на система за безплатно образование и здравеопазване, борба с епидемиите и корупцията, възстановяване на горите като преграда срещу настъплението на сахарските пясъци. При осъществяването на последната задача за четирите години управление на Санкара са посадени 10 милиона дървета, създадени са около 7000 разсадника за дървета и реално е възпряно разширяването на Сахара.
При най-голямата кампания на неговото правителство само в рамките на 15 дни в началото на ноември 1984 г. е извършено ваксинирането срещу инфекциозни заболявания на 2,5 милиона деца. Това е осъществено с участието на кубински доброволци. Кампанията обхваща не само територията на Буркина Фасо, но и части от крайграничните зони в съседните страни. В резултат показателят за детска смъртност, който дотогава е най-високият в света – 280 на 1000 новородени – спада на 145 от 1000 новородени.
Във всяко село в Буркина Фасо са открити медицински диспансери, а над 350 общини сама изграждат и училища.
Сред заслугите на Санкара са и строежите на тухлени предприятия и жилища, изграждането на кладенци и водоеми, опрощаването на дълговете на дребните арендатори, програмата за ограмотяване на деветте местни езика, изграждането на пътна инфраструктура, активните усилия – с участието на кубински медици – за преборване на трахомата („речната слепота”), полиомиелита, менингита, дребната шарка, жълтата треска и други широко разпространени болести.
Особено впечатлява програмата за модернизация на шосетата и жп линиите – без никакви чуждестранни заеми и без помощта на чужди специалисти са изградени над 700 км нови пътни връзки. Целта на тази кампания е да се облекчи добива и превоза на важното природно богатство – мангана, както и да се изгради свързваща всички краища на страната транспортна мрежа.
През 1986 г. по модела на тогавашните социалистически страни е приет „план за първата петилетка”, който обхваща периода до 1990 г. и в крайна сметка не е реализиран в неговата цялост. Той е предвиждал аграрна и административна реформи и ръст на БВП с 15%.
Аграрната реформа все пак започва и земите, на които дотогава са се ширели предимно племенни вождове, превърнали се във всевластни феодали, са преразпределени между обработващите ги селяни. С което, естествено, вече посегналият на привилегиите на вождовете Санкара си спечелва още по-голямата им омраза. Но пък в резултат на тази реформа добивите на пшеница нарастват от 1700 на 3800 кг от хектар. Рязко се покачва и производството на друг традиционен местен продукт – памука, както и на произведените от него тъкани.
Стимулират се инвестициите в местния бизнес, както и купуването на стоки от мястото на производството им от самите работници на съответните предприятия. Забранява се вносът на плодове и зеленчуци, за да се подтикнат търговците да продават из всички части на страната само местно производство. За целта е изградена и нова национална мрежа от магазини.
През април 1985 г. правителството на Санкара започва кампанията си „Три борби”. Това са борбите, първо, срещу съсипващата сеч в горите и самодейните подпалвания на площи за разчистването им със земеделски цели; второ, за разяснителна кампания с цел внедряването на използването на газ; трето, за прекратяване на безразборния лов на животни. Наред с това е разгърнато и строителство на язовири и ВЕЦ.
Санкара обявява делото на революцията за неделимо от еманципацията на жените, на които са дадени равни права с мъжете и им е осигурен достъп до образование. Президентът включва в правителството си безпрецедентно голям брой жени – нещо невиждано в Африка по онова време. Поощрява се и влизането на жени в армията – създаден е специален женски военен моторизиран отряд. Забранено е варварското обрязване на женски гениталии, практикувано, уви, и до днес в много африкански страни. Забранени са също принудителните бракове и многоженството. Още в първата година след началото на „демократичната народна революция” в Буркина Фасо е въведен и специален Ден на солидарността, когато мъжете трябва да се заемат с готвенето, прането, чистенето по домовете и да отменят жените на пазарските сергии – за да разберат „на живо” какво изпитват всекидневно половинките им. В страната също започва масово разпространение на контрацептиви. Освен това правителството на Санкара първо в Африка официално признава опасността от епидемията на СПИН и я обявява за много сериозна заплаха за всички африкански народи.
Във външната си политика Санкара твърдо държи антиколониален и антиимпераиластически курс, критикува „хуманитарната помощ” от западните държави и международните икономически организации като форма за ново заробване, критикува също несправедливостта на глобализацията и световната финансова система, отказва да взима дългове от МВФ.
Дейността на Санкара силно дразни не само големите западни сили начело с бившата метрополия Франция, но и редица съседни държави, които не споделят неговия курс и започват да негодуват, че и техните народи, виждайки какво става в Буркина Фасо, също искат подобни промени.
Тези нагласи са в основата и на новия конфликт с Мали, избухнал в края на 1985 г. Формалният повод за него е, че при извършвано преброяване на населението, екипите на правителството на Санкара навлизат и в лагери на племето фулбе на малийска територия. В отговор навръх Коледа на 25 декември с.г. армията на Мали започва т. нар. Коледна война срещу Буркина Фасо. Тя продължава пет дни и отнема живота на между 100 и 300 души, предимно жители на Буркина Фасо. С посредничеството на други африкански държави конфликтът е потушен, но той издава остро негативното отношение към Санкара у част от съседните правителства, а също така дава козове и на вътрешните му врагове.
Франция активно се включва в кампанията срещу революционния президент. Под нейна егида през 1986 г. в Кот д’Ивоар се събира конференция на държавните глави от съседните на Буркина Фасо държави, която директно изисква от Санкара да спре своите социални преобразования. Успоредно с това тайните служби на Париж активно работят за организиране на преврат срещу неуправляемия левичар в Уагадугу. Намерен е и подходящ изпълнител – близкият приятел на Санкара и министър на правосъдието в неговото правителство Блез Компаоре, който поема предателската си мисия. Под предлог, че Санкара се бил превърнал в заплаха за международните отношения на Буркина Фасо, Компаоре извършва преврат на 15 октомври 1987 г. и сам завзема властта в Уагадугу. Тома Санкара и още 12 негови най-верни съратници са убити жестоко, като телата им са разчленени и заровени тайно в безименен гроб на столичното гробище. Жената на Санкара заедно с двамата им малки сина бяга от страната. Част от Комитетите за защита на революцията подемат съпротива срещу превратаджиите, но скоро тя е сломена.
Само седмица преди тези трагични събития – на 8 октомври 1987 г., Санкара присъства в Уагадугу на вълнуващо възпоменание за Ернесто Че Гевара по повод 20-годишнитата от убийството на легендарния латиноамерикански революционер в Боливия през 1967 г. Гост на събитието е и един от синовете на Че – Камило Гевара. Санкара тогава произнася думите, които стават сякаш и негова собствена епитафия: „Революционерите могат да бъдат убити, но идеите им – никога”.
Така става и с идеите и примера на самия Санкара, който и днес, 33 години след гибелта му, остава много тачен и обичан и в Африка, и из целия Трети свят.
А предателят Компаоре, завземайки властта, разбира се отменя всичко, започнато от дотогавашния му другар, който прекалено сляпо му е вярвал, неспособен да допусне такова вероломство у никого. Мнозина изследователи на делото на Санкара твърдят, че той по начало е имал прекалено идеалистична представа за човешката природа. Вярвал е, че ако на хората се осигури по-добър и справедлив живот, ако получат жилища, здравеопазване и образование, това автоматично ще промени и манталитета им. Което, за съжаление, не е точно така…
Компаоре остава да управлява Буркина Фасо в продължение на 27 години, разчиствайки съперниците си и периодично изигравайки по някой и друг спектакъл с избори, но практически превръщайки се в мразен от народа си диктатор. В крайна сметка през 2014 г. е свален след въстание и пореден преврат, след което емигрира.
През 2015 г. телата на Санкара и на 12-те му съратници са есхумирани. Проведена е експертиза и е установен жестокият начин, по който са били убити. Заведени са дела срещу осем от преките извършители. Останките са препогребани с почести, а в Уагадугу е издигнат паметник на Санкара в цял ръст, с вдигнат юмрук. Пред него всяка година в деня на гибелта на президента вече се провеждат възпоменателни церемонии.
Президент на Буркина Фасо от 2015 г. е Рок Марк Кристиан Каборе – бивш банкер, посветил се политиката, из която преминава с много криволичеща траектория. Бил е близък и със Санкара, но след свалянето му става доверено лице и на Компаоре, стигайки и до премиерския пост. Но от 2014-та, когато се надигат масови вълнения срещу Компаоре, минава в опозиция срещу него. В момента линията на Каборе продължава да е двойнствена и размита – от една страна, почита Санкара, но от друга повтаря, че ако получи и втори мандат на предстоящите на 22 ноември т.г. президентски избори, ще действа за завръщането от изгнание на Компаоре, фактическия убиец на Санкара. Политически и икономически управлението на Каборе е в унисон с доминиращия по света неолиберален курс.
Така че засега заветите на Санкара все още остават неосъществени в родната му Буркина Фасо. Но мечтите му продължават да вдъхновяват милиони младежи из цяла Африка и да множат тениски с неговия лик – те са също толкова популярни, колкото и тениските с лика на Че…
