Александър Меркурис, Consortium news
Проследяването на случая на Джулиан Асанж, докато преминава през различните си етапи, от оригиналното шведско разследване до течащия в момента в Лондон процес за екстрадиране, е обезпокоително и много странно преживяване.
През цялото време САЩ не успяват да представят ясни и последователни аргументи.
Тъй като са наясно, че на теория британският съд трябва да откаже да екстрадира Асанж, ако преследването срещу него се докаже като политически мотивирано или свързано с неговата легитимна работа като журналист, властите в САЩ всячески се опитват да докажат, че случаят не е такъв. Това може да обясни странната последователност, с която оригиналните обвинения бяха заменени на два пъти.
Първото обвинение на САЩ се основаваше на предполагаемо просто твърдение за компютърна намеса, координирана в някакъв вид заговор между Асанж и Челси Манинг. Това очевидно бе направено в опит да се разсее идеята, че искането за екстрадицията на Асанж е политически мотивирано или е свързано с легитимната му работа като журналист.
Защитниците на Асанж обаче без проблем осветиха пробойните в тезата за заговор между него и Манинг, като юристи и журналисти в САЩ и другаде по света посочиха, че “изобличаващите факти” на обвинението всъщност носят всички черти на действия на журналист, защитаващ източника си.
В резултат на това САЩ замениха обвинението с такова, основаващо се до голяма степен на Закона против шпионажа от 1917 г. – поради което бе по-близо до реалната причина за преследването срещу Асанж. Това обаче направи твърде очевидна политическата мотивация на случая, така че САЩ излязоха с второ заместващо обвинение, представено пред съда и адвокатите на Асанж буквално в навечерието на процеса. Целта на втората промяна е опит за връщане към стриктно криминални обвинения, този път за съучастие в компютърно хакване.
Второто заместващо обвинение обаче също е изправено пред значителни трудности, тъй като тези неща не изглеждат като засягащи САЩ, и всъщност не е ясно дали представляват истински престъпления. Те също така разчитат до голяма степен на показанията на известен измамник, чиито “доказателства” са по същество ненадеждни.
Правителството на САЩ не успява да изясни пред съда дали вкараните във второто заместващо обвинение допълнителни твърдения са предназначени да представляват отделен самостоятелен случай. Първоначално представителите на Вашингтон изглежда отричаха това, после обърнаха палачинката и казаха, че може и да представляват отделен случай, но в крайна сметка пак започнаха да се държат сякаш не е така.
И ако това не е достатъчно объркващо, представителите на САЩ и британските им адвокати излизаха с противоречиви теории за това дали британските власти могат да екстрадират Асанж, дори ако делото срещу него е политически мотивирано и свързано с журналистическата му дейност.
Първоначално те изглежда настояваха – в противоречие с текста на споразумението за екстрадиция между САЩ и Великобритания – че Лондон всъщност може да екстрадира Асанж заради политически мотивирани обвинения, тъй като приетият от британския парламент текст, с който споразумението става част от британското законодателство, не споменава изрично дали хора могат да бъдат екстрадирани в САЩ по политически обвинения. Този аргумент, разбира се, сам по себе си се доближаваше до признание, че преследването на основателя на WikiLeaks е политически мотивирано.
Този спорен аргумент, поне за момента, изглежда изоставен. Вместо това правителството на САЩ и британските му адвокати твърдят, че делото не е политически мотивирано – нещо, което бива приемано с недоверие от редица експерти и свидетели, участващи в изслушването.
Същите несъответствия засягат и аргументите на САЩ относно това дали Асанж е обвинен съгласно Закона за шпионажа за дейности, свързани с работата му като журналист. Първоначално представителите на Вашингтон твърдяха, че не е. Това се основаваше на теория – която никога не беше задоволително формулирана и обяснена – според която Асанж всъщност не е журналист, макар да е обвинен за неща, с които се занимават журналистите.
Изправени пред бараж от свидетелства на експерти, потвърждаващи, че тези “шпионски” обвинения засягат журналистическата дейност, представителите на САЩ смениха курса насред процеса. Сега те казват, че обвиненията срещу Асанж не само са свързани с работата му като журналист, но и че такива обвинения могат да бъдат повдигнати срещу всеки журналист, който направи нещата, в които Асанж е обвинен.
Американските власти дори твърдят, че вестник The New York Times е можело да бъде успешно преследван съгласно Закона за шпионажа заради публикуването на „Пентагонските документи“, тъй като това е действие, по същество идентично с това, за което Асанж е обвинен. Последиците за журналистите от този удивителен обрат са наистина шокиращи. Поразително е, че в медиите това не привлече никакво внимание.
Проблеми със свидетелите
Властта в САЩ демонстрира същата липса на последователност в отговора си на свидетелствата на впечатляваща поредица експерти. Конвенционалният начин за отговор на експерт по време на съдебен процес е да извикаш друг експерт, който да даде противоположно мнение. По ключови въпроси като законодателството на САЩ, и по-специално защитите за журналисти, гарантирани от Първата поправка в Конституцията, както и относно политическите аспекти в преследването на Асанж, представителите на Вашингтон не направиха нищо подобно. Предполага се, че е било трудно или невъзможно да се намерят експерти, на които може да се разчита да изкажат достоверно противоположно мнение.
Вместо това, въоръжени само с клетвени декларации от служители на щатското правосъдно министерство, които разбира се изобщо не са безпристрастни експерти, хората от юридическия екип на Вашингтон се опитват да твърдят, че свидетелстващите експерти всъщност не са експерти, както и да спорят с аргументите на тези свидетели относно политиката, законодателството и конституцията на САЩ. Това са аргументи, които според мен е невъзможно да бъдат представяни убедително, най-малкото защото повиканите на свидетелската скамейка експерти са по дефиниция по-запознати с тези въпроси от британските адвокати, наети от САЩ.
Резултатът от това неизбежно бе поредица от унижения, тъй като експертите многократно хващат адвокатите да правят елементарни грешки относно фактите и интерпретациите. Не е изненадващо, че адвокатите се стараят да компенсират това, опитвайки се да сплашат и очернят експертите, по начин, който само подчертава собствената им липса на опит и експертиза в съответните области.
Предвид срива на аргументите на САЩ не са изненадващи слуховете, че британският им юридически екип се е опитвал да убеди съдията да отмени изслушването на заключителни изказвания. След всички извъртания и промени в позицията на САЩ, подготвянето и представянето на заключително изказване трябва да е истински кошмар. Аз все пак очаквам да има заключително изслушване, и ще е наистина интересно да се види на кои от всички противоречащи си аргументи и теории ще се спрат адвокатите на Вашингтон в крайна сметка.
Наглед искането за екстрадиране на Асанж няма как да не се разпадне. По време на изслушването дори имаше момент, в който юридическия екип на Вашингтон сякаш призна пред съдията, че причината за второто заместващо обвинение е, че първото се “проваля”. Ако е така, и като се има предвид, че обвиненията срещу Асанж, все още са основно тези, изложени в първото заместващо обвинение, то делото срещу Асанж трябва да бъде прекратено и искането на правителството на САЩ за екстрадицията му трябва да бъде отхвърлено.
Отвъд очевидното
Остава обаче да видим какво точно ще се случи. Това ни води до най-важния факт – истината, която лежи в основата на този необичаен случай. Много е лесно при следенето на такъв сложен правен процес човек да изпусне от поглед за какво всъщност става дума.
В крайна сметка властта в САЩ не преследва Джулиан Асанж, защото е помогнал на Челси Манинг да скрие самоличността си при работа с компютърни системи, или защото е имал някакви контакти с хакери, или защото се е оказал въвлечен в някакви дейности в Исландия, които са му докарали неприязънта на един измамник (и информатор на ФБР). Нито дори защото е получил и публикувал секретни материали. В САЩ публикуването на класифицирана информация от медии се е разраснало до почти индустриални мащаби.
Преследването срещу Асанж е защото той, в много по-голяма степен от всеки друг журналист след Виетнамската война, изобличи най-мрачните и ужасяващи тайни на властта в САЩ.
Делото срещу Асанж води началото си от катастрофалната „Война срещу терора“, започната от администрацията на Буш непосредствено след атентатите от 11 септември. Тази „война“ осигури прикритие за поредица от военни агресии, предимно в Близкия изток, от страна на САЩ и най-близките им съюзници – преди всичко Великобритания, но и други страни като Саудитска Арабия и Франция.
Резултатът от поредицата войни в Афганистан, Ирак, Либия, Сирия и Йемен, водени от САЩ, техните съюзници и проксита, бе опустошаването на цели общества и смъртта и прогонването от домовете им на милиони хора. В течение на този процес САЩ се въвличаха все повече в практики, които някога осъждаха, или поне твърдяха, че осъждат. Това включваше “извънсъдебни екзекуции” (т.е. убийства) с дронове на хора, в това число деца и американски граждани – нещо, което вече е станало рутинно. Други такива практики са отвличането на хора и задържането им без процес в места като Гуантанамо – нещо, което въпреки неубедителните отричания от страна на Вашингтон, безспорно продължава и в момента. И разбира се практиката на изтезания, едно време наричана „усъвършенствани техники за разпит“, която почти със сигурност все още продължава и изглежда нормализирана. Всички тези дейности представляват фундаментално нарушение на международното право (както и законите на САЩ), включително постановленията за военни престъпление и законите за човешките права.
Прилагането на политиките, произтичащи от тези незаконни дейности, изискваше създаването на огромен и неконтролируем апарат за национална сигурност, какъвто в крайна сметка не е съвместим с демократичното общество. Този апарат неизбежно предприема действия, които са незаконни, както в границите на САЩ, така и извън тях.
Това се проявява по всякакви начини, например чрез мащабната, безразборна и незаконна програма за масово наблюдение, която бе изобличена от Едуард Сноудън, както и систематичните нарушения под прикритието на Закона за наблюдение на чуждестранното разузнаване, които бяха разкрити в хода на “скандала” Русиягейт.
Степента, в която самото съществуване на този апарат, необходим за различни незаконни дейности на Вашингтон, както и за постигане на външнополитическите му цели, е станало несъвместимо с демократичното общество, си проличава по едно от най-тревожните развития както в САЩ, така и във Великобритания. Става въпрос за засилващото се съучастие на голяма част от медиите в прикриването на незаконните дейности. Очевидно е, че без това съучастие тези незаконни действия щяха да са невъзможни – включително нарушенията на международното право и човешките права, които САЩ и някои от съюзниците им рутинно извършват.
Всичко това обяснява крайната реакция срещу Джулиан Асанж, упоритите усилия да унищожаване на репутацията му и на самия него.
Джулиан Асанж и неговата организация WikiLeaks направиха точно тези неща, от които властта в САЩ и нейният апарат за национална сигурност се страхуват най-много и полагаха всякакви усилия да предотвратят – изобличиха ужасната реалност за нещата, които властта в САЩ постоянно върши и прикрива с помощта на голяма част от медиите.
С публикуването на т.нар. Дипломатически грами Асанж и WikiLeaks направиха удивителни разкрития за извънредно манипулативното външнополитическо поведение на САЩ; в серията публикации “Трезор 7” разкриха инструментите, които ЦРУ използва, за да “лъже” и “мами”, по думите на държавния секретар Майк Помпео; и най-важното, в сътрудничество с Челси Манинг разкриха необузданите военни престъпления и груби нарушения на човешките права, извършвани от щатските военни по време на незаконната война и окупация в Ирак.
Това са изключителни постижения за един журналист, както и за организация, съществуваща едва от 2006 г. Не е изненадващо, че преследването на Асанж от страна на властта в САЩ е безмилостно, а медиите, голяма част от които са съучастници в прикриването на престъпленията, предпочитат да се правят на разсеяни.
Тази реалност, скрита зад претенцията, придаде на процеса в Лондон сюрреалистични качества.
Това, че истинската цел на безпощадното преследване на Асанж от страна на властта в САЩ е да му се попречи да изобличи още нейни престъпления, да бъде наказан за тези престъпления, които вече е разкрил, или най-малкото да бъдат сплашени всички останали да не правят като него, е напълно очевидно за всеки реалистичен наблюдател. От тук идват и невероятните зиг-заци на Вашингтон по време на процеса, тъй като не може да признае открито причината за преследването. Това обяснява и сериозните усилия, които представителите на САЩ полагаха по време на процеса, за да предотвратят представянето на доказателства за престъпленията, които Асанж е изобличил.
Обвинението яростно се противопоставяше на всички опити да бъде представено като доказателство отблъскващото видео “Съпътстващо убийство”, което показва умишлено избиване на иракски цивилни от страна на военните на САЩ. Адвокатите на САЩ усилено се противяха и на изслушването на свидетел на защитата, който да разкаже изтезанията, на които е станал жертва. Тези усилия идваха въпреки факта, че и в двата случая става въпрос за престъпления на САЩ, които отдавна са широко известни, и които на практика са признати.
Резултатът от това бе парадоксална и странна ситуация, в която властите в САЩ се опитват да скалъпят достоверен процес срещу Асанж на основата на объркващ миш-маш от противоречащи си твърдения и факти, и то на фона на пълната липса на търсене на отговорност за тези, отговорни за разкритите от WikiLeaks твърде сериозни престъпления.
Всъщност в течение на процеса аргументите на Вашингтон постепенно бяха насочвани към страничния въпрос дали като е разкрил тези престъпленията, Асанж “безотговорно” е поставил под риск безопасността на различни информатори на САЩ.
Но и по този въпрос доказателствата ясно сочат, че не е. По време на изслушването на съда бяха представени данни за многобройните и сериозни усилия на Асанж да скрие самоличността на тези информатори, както и за безотговорните и вероятно злонамерени действия на други хора, които всъщност са разгласили имената на хора в риск.
Пред съда бе посочена и липсата на каквито и да е доказателства, че някои от информаторите е претърпял вреда в резултат на публикациите на Асанж и WikiLeaks. Освен това свидетелстващите експерти убедително се аргументираха, че така или иначе разкриването на самоличността на такива хора от страна на журналист не би било престъпление според законодателството на САЩ.
В отговор адвокатите на американското правителство разчитаха не на доказателствата на действителни свидетели, а на пасажи от книга на двама журналисти от „Гардиън“, за които е известно, че са враждебни към Асанж. Във въпросната книга (WikiLeaks: Inside Julian Assange’s War on Secrecy) са публикувани данни като пароли, с което авторите ѝ вероятно са направили повече за компрометиране на самоличността на информаторите, отколкото Асанж.
Нито един от тези журналисти не бе извикан да даде показания под клетва относно съдържанието на книгата им. Това разбира се би ги изложило на кръстосан разпит относно достоверността на твърденията в книгата им. Но предвид това каква тежест придаваха адвокатите на САЩ на тази книга, наистина бе забележително, че авторите ѝ не бяха привикани по време на изслушването.
Сюрреалистичното отношение на САЩ към този въпрос си пролича още повече когато един истински свидетел на събитията – германският журналист Джон Гьотц – предложи да даде показания под клетва за конкретни обвинения, съдържащи се в книгата – а именно, че по време на една вечеря Асанж е направил коментар, показващ безотговорно отношение към безопасността на информаторите. Гьотц, който е присъствал на въпросната вечеря, обаче опровергава това твърдение. Адвокатите на Вашингтон обаче възразиха срещу изслушването му и успяха да накарат съдията да не приеме неговите доказателства.
За мен обаче най-открояващото се в този процес бе зашеметяващата диспропорция между мащаба на престъпленията, които Асанж е изобличил, и престъпленията, в които е обвиняван – ако това изобщо са престъпления – и за които той така или иначе изглежда невинен.
Асанж и WikiLeaks разкриха чудовищни военни престъпления и нарушения на човешките права, извършени в хода на незаконни войни, водени от правителството на САЩ и неговите съюзници. Броят на жертвите от тези войни достига най-малко десетки хиляди души, а по-правдоподобните оценки са за стотици хиляди или дори милиони.
За разлика от това, в хода на цялото изслушване не бяха представени никакви доказателства, че в резултат на някое от действията на Асанж някой е понесъл действителна физическа вреда.
Въпреки това Асаж е в затвора, изправен пред заплаха от екстрадиране в Съединените щати, където може би го чака 175-годишна присъда. Същевременно хората, отговорни за колосалните престъпления, изобличени от него, не само са на свобода, но и са сред тези, които се опитват да вкарат Асанж в затвора. Това бе посочено особено убедително от най-силния свидетел на защитата – Даниел Елсберг, разкрил “Пентагонските документи”.
Наблюдателите също така посочват, че престъпленията, които Асанж разкри пред света, очевидно попадат в дефиницията за военни престъпления, установена от Нюрнбергския трибунал, чиито решения са общоприети като основа на международното право. Решенията на Нюрнбергския трибунал също така ясно посочват, че не само съществува позитивно задължение да отказваш да участваш в такива престъпления, дори да ти е наредено, но и че не е допустимо да бъдат налагани наказания за изобличаване на подобни престъпления.
С други думи, Асанж и неговите източници, на първо място Челси Манинг, са истинските защитници на международното право, включително нюрнбергските принципи. В течащото срещу тях преследване всъщност обвинителите им са нарушителите на международното право.
Това е най-важният факт за този процес, който обяснява всичко за него.
Асанж и Манинг платиха невъобразима цена заради своята защита на международното право и на принципите на човещината и порядъчността.
Доскоро Манинг бе държана за дълги периоди в изолатор, а спестяванията ѝ бяха конфискувани от властите в САЩ, като единствената причина за това бе отказът ѝ да свидетелства срещу Асанж. Той от своя страна от дълги години е подлаган на неща, които експерти от ООН определят като незаконно задържане и психологически изтезания. Той продължава да е разделен от семейството си и му се отказва освобождаване под гаранция, въпреки сериозните му здравни проблеми.
На Асанж продължава да бъде пречено да се консултира насаме с адвокатите си, а по време на изслушването бе подлаган на унижения, като бе държан в тясна стъклена клетка в съдебната зала – отношение, каквото в други случаи е било определяно от Европейския съд по правата на човека като нарушение на човешките права.
Журналистът Джон Пилджър многократно и подробно е описвал нечовешките условия, на които Асанж е подлаган ежедневно. Това представлява толкова очевидно нарушение на човешките му права, че не би трябвало да са нужни обяснения и убеждаване.
Международни конвенции
Това отношение към Асанж нарушава редица международни конвенции, подписани от Великобритания, включително тези срещу изтезанията и самоволното задържане, правото на справедлив процес, правото на личен живот и достойнство на личността, правото на семеен живот. Това също са неща, които не би трябвало да се нуждаят от обяснение.
Напоследък във Великобритания се разрази недоволство заради предложено от правителството законодателство, което ще позволи на Лондон да променя едностранно условията на споразумението за излизане от Европейския съюз, което е в нарушение на международното право.
Без да оспорвам важността на този проблем, който ще има съществени последствия за мира в Ирландия, намирам за някак нелеп гнева на някои британски журналисти и политици, които обясняват как Великобритания досега никога не е нарушавала международното право.
Ако искат примери за такива нарушения е нужно само да погледнат фактите около случая на Асанж. За тях би било полезно и да проверят какво бе изговорено по време на изслушването в Централния наказателен съд в Лондон.
Въпреки всичко, ситуацията не е безнадеждна.
Невъобразимите зиг-заци, които американското обвинение бе принудено да извършва, докато се опитва и се проваля да изгради убедителни аргументи против Джулиан Асанж, показват, че законът, при всичките си кусури, остава важна защитна линия.
Наясно съм с многото критики, отправяни към съдията по случая на Асанж Ванеса Барайцер, и не ги оспорвам. Въпреки това оставам с впечатлението, че търпението на съдията бе поставено на голямо изпитание от многократните объркващи промени в позицията на САЩ. Тя ми се стори особено раздразнена, когато в самото навечерие на изслушването представителите на САЩ представиха ново обвинение, което на практика обезсмисляше първото.
Това може би обяснява защо британският адвокатски екип на обвинението до голяма степен се държеше сякаш второто заместващо обвинение не съществува, и изграждаха аргументите си основно върху твърденията, съдържащи се в първото заместващо обвинение – макар че към края на изслушването правеха все повече твърдения, които нямат основа в никое от собствените им обвинения.
Вероятно също е важно и това, че Барайцер отхвърли редица опити на обвинението да изключва изцяло доказателства от свидетели на защитата, макар да наложи времево ограничение за разпитите. В обобщение бих казал, че според мен все още има шанс, макар и малък, съдията да вземе решение в полза на Асанж. Но дори да не го направи, като се има предвид това, което се видя по време на изслушването, Асанж има добър шанс да обжалва.
По-окуражаващо бе случващото се пред сградата на съда. Моята съпруга, която присъства на едно от заседанията, е видяла как някои от протестиращите са опънали плакати, призоваващи преминаващите шофьори да надуят клаксона, ако подкрепят Асанж. За нейна радост и учудване, въпреки медийното затъмнение около процеса, и въпреки цялата кампания за очерняне, впечатляващо голяма част от минаващите по пътя са оповестявали своята солидарност.
Това засилва усещането ми, че балансът на общественото мнение, поне във Великобритания, се променя. Битката далеч не е приключила и все още може да бъде спечелена.
/Съдебното изслушване за екстрадиране на Асанж приключи миналата седмица, като решението трябва да бъде оповестено на 4 януари 2021 г. Бел.прев./
About The Author
