Военните действия между Армения и Азербайджан в Нагорни Карабах внезапно доведоха до съюзяване на „великите” държави, пише политическият коментатор Дмитрий Дризе в руския в. „Коммерсантъ”. Съюзът може да е временен, може да и принудителен, но фактът си е факт – Русия, Франция и САЩ като съпредседатели на Минската група към ОССЕ за мирно регулиране на нагорно-карабахкия конфликт заеха консолидирана позиция за незабавно прекратяване на огъня и сядане на масата на преговорите. Френският лидер Еманюел Макрон обяви, че поддържа постоянен контакт с колегите си от Москва и Вашингтон Владимир Путин и Доналд Тръмп по повод ситуацията в Южен Кавказ. А всичко това дава шанс и за сближаването между Русия и Запада – независимо от негативния фон, свързан с инцидента с руския опозиционер Алексей Навални или с кризата в Беларус.
Но откъде идва това единодушие относно Нагорни Карабах?
Първо, то е предопределено от ролята на трите страни като съпредседатели на Минската група. Те са пряко отговорни за развитието на ситуация в невралгичния регион.
Второ, практически официално е признато участието в конфликта на протурски бойци от Сирия и Либия. А това значи, че и кавказкият регион може да се взриви по модела на Сирия и Либия. Последствията от което пак ще се стоварят на плещите на „великите сили”. Най-тежко ще ѝ се пише на по-близката до зоната Русия, но и в САЩ, и във Франция са много силни позициите както на местните арменски общности, така и на азербайджанските, и на турските. Тоест – и за Вашингтон и Париж ще има нови главоболия на домашен терен.
На общото становище на президентите на Русия, САЩ и Франция, призовали за мирно решение, реагира и турският лидер Реджеп Ердоган. С всеки изминал ден крепне увереността, че именно той заема главна роля в сегашния конфликт, заставайки твърдо даже не зад, а пред Азербайджан. Турският президент отсече, че Минската група (Русия, САЩ, Франция) за изтеклите 30 години напълно се е дискредитирала, защото нищо не е направила, за да бъде решен конфликтът. И затова сега призивите ѝ за спиране на огъня нямат значение. Според него мирът ще дойде само тогава, когато „се махнат арменските окупатори и азербайджанските братя възвърнат земята си”.
Онова, за което е прав Ердоган, е, че действително за 30 години е направено твърде малко, за да не кажем нищо, за регулиране на конфликта – иначе нямаше да се стигне до сегашната ескалация. Но в останалото ясно личи, че турският водач е настроен демонстративно войнствено.
На този фон Русия няма как да бъде другаде, освен в съвместен отбор с Франция и САЩ, за да се намери ефективна формула за овладяване на все още малкия пожар. Така на дело проличава и че тя все още има важни общи интереси със Запада, че е в състояние да играе сериозна и конструктивна роля в международната политика. А и Западът несъмнено я предпочита като „по-малкото зло” пред Ердоган.
About The Author
