Неотдавна университетът “Оксфорд” публикува изследване, според което конспиративните филмчета в YouTube са събрали повече зрители от аудиторията на първите пет най-гледани американски телевизионни канали.
В кръговете, които се занимават професионално с фалшиви новини, тази информация създава много притеснение.
Netflix продуцира неотдавна документален филм, който събира важни имена от индустрията на дигиталните технологии: инженерът, който изобретява бутонът like, човекът, създал алгоритъма, чрез който YouTube препоръчва нови видеа, шефът на отдела за етичен дизайн на Google, важни играчи на пазара на инвестициите в цифровата област, активисти. Netflix ни представя хора, които са заемали много важни позиции на върха на управленската йерархия на дигиталните гиганти: Google, YouTube, Instagram, Facebook. Интересното е, че всички са напуснали тези свои висши позиции и още си подбират приказките заради страх, свързан с договорите им за конфиденциалност.
Без да искам да разваля удоволствието от гледането на документалния филм, ще се опитам да анализирам няколко интересни неща.
Когато влязох преди много години във Факултета по журналистика и комуникационни науки, нагласите относно обществените ефектите на медиите бяха много либерални. Смяташе се, че медиите съществуват, за да правят пари, а не за да се занимават с образование или с култура. Медийните ефекти бяха считани за ограничение. Твърдеше се, че няма директна причинно-следствена връзка между излагането на дадено послание и поведението. Доминиращата парадигма в комуникацията (идеите на Грамши и на Франкфуртската школа) беше опростяваща и елитарна едновременно, защото гледаше на медиите като на нещо единно, а на публиката като на аморфна маса. Спомням си как преподавателят по “Въведение в системата на масмедиите” и тогавашният декан със садистично удоволствие ни казваха, че сме отишли там, за да пишем за една посредствена публика и че трябва да пишем ясно, да изоставим високия стил и идеализма, за да бъдем четени. Според тях да се пише екзалтирано може да работи в литературата, но не и в журналистиката. Това беше приетата мъдрост на епохата.
Ясно е, че голяма част от критиката на консуматорското общество е белязана от една проста идея: ефектите на масмедиите трудно се измерват и идентифицират, така че трябва да приемем и да сме доволни от телевизиите и вестниците, които имаме.
Интересно е, че част от либералните теоретици следват една и съща теза, когато говорят за порнографската индустрия, за насилието в компютърните игри, за новините в прайм тайма, или за рекламите, насочени към непълнолетни. Предполага се, че сме рационални възрастни, способни да решаваме сами за себе си, и опитите за регламентиране на медиите ще превърнат държавата в заплашителен и инфантилизиращ ни чичко, който ни пази от нас самите.
Изправяме се отново пред същия въпрос: въздейства ли ни или не излагането на медийни съобщения? Как можем да оценим медийните ефекти върху обществото?
Имаме няколко възможности:
- Първата върви по линията на либерализма: индивидът е автономен, той е рационален агент и егоист. Има силата да различава истина от лъжа. Излагането на дигитална дезинформация не му влияе. Нямаме нужда от регулации. Не е необходимо държавата да влиза в ролята на защитник, които стои между нас и социалните мрежи;
- Втората е, че либералната перспектива не работи и няма обяснителна сила, защото си имаме работа с фундаментално различна пропаганда, извършвана чрез традиционните медии;
- Може и всъщност през цялото време върху нас да е упражнявано силно влияние – ако вземем например забележителните изследвания на Джордж Гербнер за масмедиите – но в миналото е било в интерес на елитите да нямаме регулации. Либералните теории за медиите, минимизиращи влиянието на съобщенията, е служело на политическите елити, така че целият критичен потенциал да бъде ограничен до борба с авторитарните инстинкти на хората, които искат да отнемат на добрите граждани достъпа до право на свободен избор.
Сега ще се опитам да анализирам тези възможности от гледна точка на документалния филм на Netflix – „Социалната дилема“.
Интересно, цялата етична паника, създадена от фалшивите новини, като че ли изтрива цели десетилетия, през които сме били убеждавани, че сме автономни индивиди, дарени със сила да преценяваме сами, и в никакъв случай нямаме нужда от регулация на медийния пазар. Но ние в качеството си на рационални хора решаваме какво да изберем. Смяташе се, че съвкупността от нашите предпочитания ще доведе до победа на качествената журналистика. Само че още преди експлозията на социалните медии, тази гледна точка започна да се подлага на силно оспорване. На първо място, тя изхожда от концепцията, че имаме изолирани индивиди, чиито избори са израз на техните собствени желания. Това ми напомня за известната реплика на Стюарт Юън, че в консуматорското общество властта не е в хората, в техните желания. Това е малко по-различно от концепцията, за която говорех дотук.
Явно е, че либералните теории върху медийните ефекти изхождат от опростена перспектива, виждаща света като формиран от отделни обекти с различни характеристики. И хората не са изключение. Тази концепция оставя отворени въпроси като например: как се е появило обществото? Може би индивидите са плували някъде в аморфна субстанция и изведнъж решават по неясни причини да формират общност?
Независимо колко критики са отправени към либералната парадигма, тя доминира лагера на медийните изследователи. Суверенността на изборите и на индивидуалните решения остана дълго време напълно неоспорена в един медиен пейзаж, който се страхуваше се от регулация.
С учудване виждам, че тази парадигма се променя решително през последните години. Участвам в конференции за дигиталната дезинформация, където се говори все по-често за нуждата от регулация, за защита на демокрациите от злите намерения на държави като Русия и Китай. А какво стана със суверенния индивид, с капацитета му да се защити сам без регулация? Само за няколко години преминахме от едната крайност в другата по отношение на способността на индивида да се защити сам от пропагандата.
Това, което документалният филм на Netflix ни показва чрез гласовете на авторитетите (някои от най-важните инженери и мениджъри) от различни дигитални компании е, че имаме причини да изоставим старата и наивна гледна точка. Преди се говореше, че заради живота на жените, потенциално пострадали от порнографската индустрия, или заради живота на децата, потенциално пострадали от насилието на компютърните игри, не си струва да се спират печалбите. Цената бе приемлива, защото живота на тези категории хора бе на заден план. Едва когато социалните мрежи удариха политическите елити по политическите върхове, либералите от CNN и MSNBC, традиционни защитници на липсата на регулация, започнаха да стават ултраси в другата посока. Едва през 2016 г. когато социалните мрежи отказаха да играят по правилата на демократичния медиен театър и показаха, че имат потенциал да развалят играта на високо ниво, либералите бяха принудени да преглътнат част от вината за безотговорността, с която са третирали медийните ефекти и идеята за регулация. Със сигурност резултатите от изборите през 2016 г. не бяха само предизвикани от социалните мрежи. Опростенческо мислене е да смятаме, че те са имали магическата сила да доведат Доналд Тръмп в Белия дом. Но те показаха, че са важен играч, способен да създаде много паника.
Тази паника, напълно лицемерна у либералите, изглежда има няколко елемента, които трябва да бъдат добре осмислени.
Появата на социалните мрежи постави на преден план нов вид продукт. Както разбираме от филма, средствата за комуникация по принцип са били пасивни. Те са си били там и са чакали да започнем да ги използваме. Но сега новите медийни продукти разговарят с нас, след като са интегрирали в себе си елементи на изкуствения интелект – чиято сила и ефекти са преувеличени. Те са активни, изпращат ни съобщения и нотификации.
Но това не е нещо ново само по себе си. Друг документален филм – “Векът на Аз-а” показва как индустрията на убеждаването и комуникацията прави първите си стъпки с инструментите на психологията, за да продава продукти, политици, начини на живот. Тези неща се знаят. Когато въвеждат камерите за наблюдение в магазините, компаниите започват да следят внимателно потребителите и да анализират тяхното поведение. Шпионажът, невромаркетингът (свързването с апарат, за да се видят реакциите на мозъка и различни стимули), използването на психологията, за да продава нещо – всичко това са добре известни неща и се практикуват от десетилетия. В документалния филм “Консумиращи деца” можем да видим някои от най-спорните практики за изследване и убеждение, които се целят в децата. Гласовете на критиците обаче са заглушавани.
Днес, както твърдят бившите шефове на отделите по развойна дейност и монетизация на продуктите във Facebook и в YouTube, съществуват цели отдели, които се занимават с моделиране на алгоритмите за изкуствения интелект, така че да използват социалните мрежи и да създават зависимост. Казва ни се директно, без увъртания. Но какво е новото и тук? Знаем добре, че тютюневата промишленост бе обвинявана в използването на вещества, които създават зависимост от цигарите. Тя се противопоставя над половин век на инициативите за регулация в Съединените щати.
Странно е да чуеш хора от върховете на йерархията на дигиталните гиганти, че Русия не е хакерска държава и че просто използва това, което Facebook предлага. Това е нечувано. В скоба добавям, че не съм изненадана да видя как дигиталните гиганти успяват да се измъкват от полезрението на анализаторите и експертите по дезинформация и сигурност в Румъния. Добре е хора, които можем да подозираме във всичко, но не и че са агенти на чужда сила, да ни посочат истинския слон в стаята, когато става въпрос за дезинформацията и бизнес модела на дигиталните гиганти.
Героите на филма описват как печалбата е в центъра на интереса на тези компании. Това ни води до днешната ситуация. Говоря без особен успех от години, че ако печалбата е върховната цел, нашите битки с фалшивите новини са нелепи. Добре е, че почти всички интервюирани във филма казват, че гонитбата на печалби е проблем.
Една подправена и емоционално представена новина – тоест партенка – циркулира онлайн шест пъти по-бързо от истината! А какво стана с рационалния и автономен индивид? Изглежда, че той е бил чиста измислица, с която се е работело, за да се блокира регулацията. Освен това изглежда, че печелившата дезинформация е бизнесмодела на дигиталните гиганти. Така се правят пари, нали? И тогава всички наши възмущения срещу фалшивите новини изглеждат наистина незрели. Това е нещо системно. Не е въпрос на морал. През 2017 г. използвах израза “дезинформацията носи печалби”. Сега същият израз се чува от един от интервюираните във филма. Удовлетворението, което това развитие ми носи, има горчив вкус.
Активистите, които призовават за затварянето на всички акаунти в социалните мрежи, ни предупреждават, че сме създали свят, в който сме поставили манипулацията и измамата с цел пари в центъра на живота си. Но какво е новото тук? Ще изчезнат ли тези неща, ако изтрием акаунтите си в социалните мрежи?
