100 г. от рождението на Сергей Бондарчук: Той се сражаваше за човечността

Навършват се 100 години от рождението на Сергей Бондарчук – легенда на някогашното съветско кино, а и на световното, поне от времената му, когато още беше изкуство и търсеше човешкото у хората…

Сергей Бондарчук идва на бял свят на 25 септември 1920 г. в украинското село Белозьорка, Херсонска област. Това става в самия край на гражданската война, разрушила окончателно Руската империя и отворила път за раждането на Съюза на съветските социалистически републики две години по-късно.

В селото задружно живеят хора от всякакви етноси. Самият Бондарчук по-късно така шеговито обобщава родословието си: „Дядо ми е българин, баба ми – сръбкиня, в паспорта ми пише, че съм украинец, а пък аз съм руснак.”

Родителите му се казват Татяна и Фьодор Бондарчук. В биографиите му от съветската епоха пише, че майката била колхозничка, а бащата – работник. С една дума – класически работническо-селски произход. Всъщност семейството няколко години след раждането на малкия Серьожа се мести от селото и основания в него колхоз първо в град Таганрог, Ростовска област, а после в град Ейск, Кубанска област, на брега на Азовско море – един от центровете на кубанското казачество.

Там момчето тръгва на училище и веднага проявява артистичен талант – участва в драмсъстава, играе в самодейни спектакли. Завършва средното си образовяние през 1938 г. и решава да кандидатства в театрален институт, с което силно ядосва баща си – той държи синът да получи „сериозната” професия на инженер. Въпреки бащината воля, Сергей се явява на изпити в Московската театрална школа към тогавашния Театър на революцията (днес – Московски академичен театър „Маяковски”).

Не го приемат, но той решава да не се връща победен у дома, а заминава за Ростов на Дон, където също се опитва да щурмува местната театрална школа. Макар изпитите за нея вече да са приключили, преподавателите правят изключение за напористия Бондарчук, който ги омайва с таланта си на встъпителното прослушване – и го приемат. Като студент показва отлични данни и получава възможност успоредно с обучението да играе в ростовския театър. Праща у дома снимки от сценичните си изяви. Нона Мордюкова, която по-късно също става известна актриса, а по-онова време е съученичка и близка приятелка със сестрата на Бондарчук (те са земляци), разказва в мемоарите си: „Забравила съм от какви роли бяха снимките, но на тях той винаги изглеждаше като направо неустоим красавец”.

Бондарчук така и не завършва ростовската театрална школа. През 1941 г. нацистка Германия напада СССР, започва Великата отечествена война и 21-годишният младеж заминава за фронта. Участва в боевете в Северен Кавказ, получава бойни медали и ордени, включително „За отбраната на Кавказ”. След войната остава още известно време в армията, служи край Москва.

Чак през 1947 г. решава да се върне отново към любимата си актьорска професия, но иска първо да си доучи. Същата година прочутият ВГИК (Всесъюзен държавен институт по кинематография) обявява допълнителен прием в курса, воден от известния режисьор Сергей Герасимов и съпругата му, актрисата Тамара Макарова. Бондарчук се явява на прослушването и рецитира откъс от „Мъртви души” на Гогол. Твърди се, че след проникновеното му изпълнение Герасимов му казал: „На какво да те уча? Ти си завършен актьор”.

Макар и с десетина години по-голям и значително по-зрял от другите студенти, Бондарчук все пак постъпва в този легендарен курс, събрал такива бъдещи звезди като Вячеслав Тихонов, спомената Нона Мордюкова, Ина Макарова, която ще му стане жена…

Герасимов ги снима всичките през 1948 г. в нашумялата екранизация по романа на Александър Фадеев „Млада гвардия”. Това е разказ за истинската история на десетки момчета и момичета от окупирания от немците град Карснодон, които през 1942 г. създават там нелегалната съпротивителна организация „Млада гвардия”, а когато са разкрити и ги арестуват, са подложени на чудовищни изтезания и след това избити…

Поради възрастта си Бондарчук не може да играе в този филм никого от младите герои, но Герасимов му казва да си избере когото иска от по-зрелите персонажи – и той се спира на партийния наставник на младите антифашисти Андрей Валко.

Филмът е удостоен с високи държавни отличия, събира огромна аудитория и дава старт не само на много големи актьори, но и на известни актьорски семейства. Така се женят Нона Мордюкова и Вячеслав Тихонов, а и Ина Макарова и Сергей Бондарчук.

През 1950 г. Ина ражда на Сергей дъщеря им Наталия, която по-късно също ще стане известна актриса и режисьорка. Една от първите ѝ нашумели роли ще е в „Соларис” на Андрей Тарковски през 1972 г.

Около брака на Ина и Сергей обаче се завърта напрегната интрига. Щом се разчува, че са се оженили, се появява ростовчанката Евгения Белоусова, с която Бондарчук е поддържал отношения, докато за известно време след войната пак е живял в Ростов, преди окончателно да се установи в Москва. Жената е родила син Алексей, за чието съществуване обаче Бондарчук не е подозирал. Когато той научава за него, решава да уреди правния статут на детето, като се развежда формално с Ина и сключва фиктивен брак с Евгения, предварително договаряйки се с нея, че след „признаването” на сина им, ще се разведат, за да може той да се върне при Ина. Разводът с Евгения обаче се проточва, защото тя нарочно не се явява на делата.

На свой ред Ина е под огромен стрес заради общественото внимание към тях и партийния натиск за „неморално поведение” на любимия ѝ мъж. В крайна сметка все пак разводът с Евгения е уреден и Сергей се връща при Ина, женейки се отново за нея, но отношенията им са наранени.

На това влияе и различното развитие на артистичните им кариери. В началото на 50-те по-търсена от мъжа си в киното е Ина Макарова – тя влиза от филм във филм, става всеобща любимка с жизнерадостни роли, бързо печели звездна слава.

При Бондарчук напредъкът е по-бавен – след „Млада гвардия” отначало го канят предимно за епизодични участия. Но получава и важната роля на Тарас Шевченко в едноименния филм, излязъл през 1952 г. Филмът много се харесва на Сталин – и Бондарчук веднага става народен артист на СССР и получава Сталинска награда.

Важна година за по-сериозно разгръщане на актьорския му талант на екрана става 1955-та – тогава се снима едновременно в три филма: „Незавършена повест”, „Лекокрилата” (по разказа на Чехов) и „Отело” (по творбата на Шекспир).

На снимачната площадка на „Отело” се заражда и новата любов на Бондарчук – към изпълнителката на ролята на Дездемона Ирина Скобцева. Впрочем, според мълвата самата Скобцева изключително много се постарала, за да омае изпълнителя на ролята на ревнивия мавър…

Бондарчук дълго не се решава да разруши брака си с Ина Макарова след всичките им изпитания. А тя, увлечена в собствената си кариера, също дълго не забелязва какво преживява мъжът ѝ. Малко преди да си отиде през март т. г. на 93-годишна възраст, Макарова разказа в телевизионно интервю, че когато накрая все пак разбрала за изневярата на съпруга си със Скобцева, гордостта ѝ била много уязвена. Той още се терзаел и я питал как да постъпи, но тя, вместо да се бори за него, му отвърнала да решава сам. В интервюто Макарова споделя, че още не може да си прости задето го отблъснала тогава.

В деликатните човешки отношения никога и нищо не е еднозначно. Приятели и колеги на Бондарчук и Скобцева пък твърдят, че двамата били изключително щастливи да се намерят, че освен любовна страст, ги е свързвала дълбока личностна хармония и човешко разбирателство, за което свидетелстват и 35-те години, които прекарват неразделни, след като се женят през 1959 г. Други представители на винаги богатата на подобни истории артистична гилдия обаче разказват, че Скобцева се била вкопчила в Бондарчук само по сметка, за да се снима във всичките му филми и за да получава облаги покрай него, а всъщност не се свеняла да му изневерява…

Разнопосочните клюки не секват и до днес, като в доста податливите към тях руски медии може лесно да се проследи как върху версиите влияят тълкуванията на потомците на Бондарчук ту от страна на Ина Макарова, ту от страна на Ирина Скобцева…

В семейството му със Скобцева се раждат още двама бъдещи актьори – дъщеря им Елена и синът им Фьодор, който днес е с най-многостранно и масирано присъствие в руския културен живот от тази артистична династия. Освен актьор и режисьор, Фьодор Бондарчук е и продуцент, и телевизионен водещ.

Периодът на съюза със Скобцева е най-плодотворен за Сергей Бондарчук и по отношение на творческата му реализация. Историята им вече е започнала, когато той е завладян от желанието да снима филм по излезлия през 1956 г. разказ на Михаил Шолохов „Съдбата на човека”. Бондарчук иска сам да режисира екранизацията. Нещо, което съветските киночиновници отначало категорично отхвърлят. Никой не желае да погледне сериозно на Бондарчук като на режисьор. Въпреки всичко неговата прословута упоритост успява да  сломи преградите – и той получава зелена светлина да снима. За това допринася и съдействието на самия Шолохов, който е бил възхитен от участието на Бондарчук в радиодраматизация по разказа.

Започвайки работата по филма, Бондарчук първоначално иска само да режисира, а ролята на главния герой Андрей Соколов да играе друг актьор. Прави много проби, но никоя не излиза успешна и накрая разбира, че най-добре ще се справи сам. Шолохов обаче отначало е скептичен – счита ръцете на Бондарчук за прекалено „градски”, изнежени за образа на отрудения и преминал през всякакви изпитания Соколов. Такова противоречие обаче по никакъв начин не се забелязва във филма, излязъл по екраните през 1959 г. Той се превръща в разтърсващ киноразказ за обикновения съветски човек, връхлетян от всички жестокости на войната и излязъл от нея не само като победител, но и с живо за обич сърце.

Легендата приписва на Уинстън Чърчил думите: „Искате ли да разберете защо Хитлер не покори Русия? Гледайте „Съдбата на човека”…” От творбата е възхитен и Пабло Пикасо. А тогавашният папа Йоан XXIII – Анджело Джузепе Ронкали, известен и като „българския папа”, защото е бил папски нунций в София – препоръчва „Съдбата на човека” да се прожектира по училищата, защото поражда доброта и състрадание…

Филмът обира многобройни награди на различни кинофестивали в СССР и по света. През 1960 г. получава и Ленинска награда – най-високото съветско отличие за изкуство.

Това е и триумфалното утвърждаване на Бондарчук като режисьор. Вече са му отворени всички врати и в тази посока. В началото но 60-те той замисля да снима филм по любимата си повест на Чехов „Степ”, но не отказва и интересни актьорски предложения. Той става първият съветски актьор, поканен да се снима във филм оттатък Желрязната завеса – в Италия. Известният италиански режисьор Роберто Роселини през 1960 г. го взима за филма си „В Рим беше нощ”. Сюжетът се върти около млада италианка, която в разгара на Втората световна война крие в дома си трима избягали военнопленници – англичанин, американец и руснак. Бондарчук, естествено, играе руснака.

През 1961 г. той започва да се готви за реализация на замисъла си за „Степ”, но от Съюза на кинематографистите и министерството на културата го изненадват с практически ултимативното предложение да зареже всичко друго и да се захваща с мащабна екранизация на епохалния роман на Лев Толстой „Война и мир”. През 1956 г. вече е излязла американско-италианска филмова версия по романа, възприеман като „най-руския” в световната литература. В Москва смятат за недопустимо да изостават и искат да представят на света достоен, истински руски кинопрочит на епохалната творба на Толстой. Задачата е възложена на Бондарчук.

Снимките на четирите серии на „Война и мир” започват през 1962 г. и продължават пет години, надскачайки по размах и разходи (над 100 млн. долара) всички дотогавашни световни суперпродукции. Заради заснемането на баталните сцени именно в тази екранизация към „Мосфилм” е сформиран специален военен кавалерийски полк, който оттам-нататък участва и във всички следващи кинопродукции с такава тематика. Общо в кинобитките от „Война и мир” се включват около 100 000 войници.

Поканени са многобройни консултанти за достоверно пресъздаване на костюмите, въоръжението, обстановката, атмосферата на епохата. За изготвянето на филмовия реквизит работят много заводи и фабрики из целия Съветски съюз.

Особено важно за Бондарчук е да се постарае да предаде чрез образите на екрана и цялата философска дълбочина и психологическа многопластовост на романа. Затова е много взискателен и при подбора на актьорите. Прави многобройни проби, отказва дори на известни имена, ако не е убеден в близостта им до духа на Толстой. Но дори полемичните му решения, като например утвърждаването на Вячеслав Тихонов за ролята на княз Андрей Болконски, се оказват изключителни попадения. „Откритието” пък на филмовата Наташа Ростова – пленителната Людмила Савелиева – не е заслуга на режисьора Бондарчук, а на сценариста Василий Соловьов, който намира младата Савелиева в Ленинградското балетно училище. Ключовата роля на Пьер Безухов обаче Бондарчук оставя за себе си, както и задкадровото четене на авторския текст с неповторимия си проникновен глас…

Необичаен е и изборът на композитор. Вместо да се спре на някой от маститите музикални асове, Бондарчук предпочита студента от консерваторията Вячеслав Овчиников, с когото после ще продължи да работи и в други свои филми. Интересното е, че Овчиников пише голяма част от музиката си още преди да започнат снимките – така, че Бондарчук пригажда ритъма в много от сцените към музиката, а не обратното, както е обичайно. Това също зарежда филма със специфична вътрешна хармония и с висока емоционалност.

Работата по такъв гигантски проект сама по себе си е свързана с огромно напрежение. Но то е било подсилено и от пришпорването от страна на ръководството на „Мосфилм” първата серия на „Война и мир” да е напълно готова през 1965-та, за да бъде показана на провеждалия се тогава Московски международен кинофестивал. Снимките, които по начало винаги се водят разбъркано, а не хронологично по сюжета, и са обхващали и четирите серии едновременно, са прекъснати, за да се форсират монтажът и озвучаването на първата серия. В тези екстремални условия сърцето на Бондарчук не издържа и спира… Лекарите буквално го връщат от „оня свят”… Дъщеря му Наталия Бондарчук разказва, че когато дошъл на себе си, първото, което казал, било: „Сега вече знам, как да снимам сцената с раняването на княз Андрей! Той трябва да се почувства отнасян не от тъмнина, а от светлина!“…

Пълната 4-серийна версия на филма тръгва през 1967 г. и става световно събитие. Отрупана е с многобройни награди, включително „Оскар” и „Златен глобус”. Филмът влиза в историята на световното кино, удивително съчетавайки мащаба на суперпродукцията, художествената образна изтънченост, великолепната актьорска игра, философската задълбоченост.

Международният успех на „Война и мир” изкушава известния италиански продуцент Дино де Лаурентис само две години по-късно, през 1969-та, да покани Бондарчук за режисьор на друг амбициозен филмов проект за същата епоха – „Ватерло”. Идеята е да се направи подобно по въздействие мащабно киноплатно за разгрома на Наполеон в битката край Ватерло, където през 1815 г. срещу него се сражават обединените английско-пруски сили.

Бондарчук отново дава всичко от себе си. Събира блестящ международен екип от актьори, координира със същия талант масовите батални сцени… Резултатът обаче като зрителски успех е слаб. Някои критици натякват, че не може в толкова кратък период да се предлага на публиката още от същото, че това я отегчава. Но други обръщат внимание на по-същественото – слабата драматургична подплата на „Ватерло”. Просто там го няма Толстой…

През същата 1969-та Бондарчук се включва вече само като актьор в още една чуждестранна продукция – поканен е да се снима в югославско-итало-германския филм „Битката на Неретва”. Пак мащабен епос, пак огромни разходи, само тематиката е от по-близко време – от Втората световна…

Следващата година, през 1970-та – още една смяна в амплоато. Превъплащава се в Астров от камерната и много красиво снимана екранизация на пиесата на Чехов „Вуйчо Ваньо”, направена от Андрей Михалков-Кончаловски и събрала в актьорския състав още Ирина Купченко, Ирина Мирошниченко, Инокентий Смоктуновски…

А през 1974 г. Бондарчук изиграва академик Игор Курчатов, бащата на съветската атомна бомба, във филма на Игор Таланкин по сценарий на Даниил Гранин „Избор на цел”. Филмът, изграден по реални сюжети за реални персонажи, е за моралния избор на учения и за отговорността на науката пред човечеството – проблем, който днес е дори още по-драматичен, но за който вече никой не прави филми…

През 1975 г. Бондарчук режисира и участва като актьор в екранизацията на още една емблематична творба на Михаил Шолохов – останалия незавършен негов роман „Те се сражаваха за родината”. Филмът с право се счита да един от върховете в кинонаследстото на Бондарчук. Тук отново блестят отлични актьори, наред с самия него. Това са и Вячеслав Тихонов, и Нона Мордюкова, и Юрий Никулин, и Василий Шукшин, и Лидия Федосеева-Шукшина… Уви, удостоеният с Държавната награда на Руската федерация „Те се сражаваха за родината” се запомня и с една трагедия – точно по време на снимките умира Шукшин…

През 1977 г. Бондарчук най-после се заема с толкова дълго отлагания си замисъл да екранизира „Степ” на Чехов. В сюжета няма никакви неочаквани обрати. Разказва се за пътуване през степта на вуйчо и племенник. Отиват към града, където момчето ще се запише и ще остане да учи в гимназия. Всичко, което се случва, са срещите по пътя, видяни през очите на момчето. Това е заснето „по чеховски”, с попиване на детайла и на настроението на един или друг отлитащ миг.

Филмът не се ползва с широк успех, част от критиката го смята за скучен. Но пък големият режисьор Сергей Юткевич е във възторг: „Това е пример как, оказва се, когато днешният кинематограф се захваща с такива сложни неща и когато това извънредно дълбоко вълнува художника, може да се получи такова произведение на екрана, което да е напълно равностойно на литературното произведение. Това е рядък случай… Това възхищава и удивлява”.

Чехов, Шолохов, Толстой… Бондарчук постоянно се връща при тези автори във филмите си. Така е и с „Отец Сергий”, заснет от Игор Таланкин през 1978 г. по едноименната повест на Толстой. Бондарчук играе главния герой – и отново предава с изумителна дълбочина и философските, и етичните измерения на вечното противоборство у човека между притегателността на греха и съпротивата срещу него.

Още една епична режисьорска работа на Бондарчук е двусерийният филм „Червените камбани”, който възпроизвежда двете репортажни книги на американския журналист Джон Рид, описал двете големи революции от началото на 20-ти век, разиграли се почти паралелно – мексиканската и руската. Първата серия на „Червените камбани”  – „Мексико в огън” – излиза през 1981 г., а на следващата година е премиерата на втората серия – „Десет дни, които разтърсиха света”. В ролята на Джон Рид е италианската кинозвезда Франко Неро.

През 1983 г. Бондарчук се докосва и до българското разклонение в корените си, участвайки в 4-серийния българо-съветски телевизионен игрален филм на режисьора Николай Машченко „Семейство Карастоянови”. Филмът разказва трагичната сага на семейството български революционери и участници в Септемврийското въстание от 1923 г. Александър и Георгица Карастоянови. Александър е убит след потушаването на въстанието в Лом, а бремената Георгица е хвърлена в затвора заедно с двете ѝ дъщери Лилия и Елена съответно на 6 и на 3 гозини. Малкото им братче Александър се ражда скоро след това в Ломския затвор. Майката все пак успява да се измъкне на свобода заедно с децата и организира цял конвой от деца на загинали революционери, които, заедно със своите, съумява да прехвърли в СССР. Там те са поети в детски домове или в приемни семейства, а Георгица се връща в България да продължи антифашистката борба. Тя загива през април 1944 г. в София.

Междувременно най-голямото от децата ѝ – родената през 1917 г. Лилия, израства в СССР и става журналистка във в. „Комсомолска правда”. Омъжва се, ражда син. Когато през 1941 г. започва Великата Отечествена война, мъжът ѝ заминава за фронта и загива година по-късно. Малкият им син е евакуиран от Москва с детската си градина. А Лилия, след като изкарва курсове за подготовка, заминава като кореспондентка на „Комсомолска правда” в партизански лагер в Беларус, действащ в тила на германците. Убита е в сражение на 6 февруари 1943 г. край беларуския град Гомел.

Реалната история е толкова разтърсваща, че Бондарчук веднага откликва на поканата на режисьора Николай Машченко да участва във филма – още повече, че така влиза и в жива връзка с народа на един от дядовците си…

Последният епичен филм, който прави Бондарчук като режисьор, е излезлият през 1986 г. „Борис Годунов” по едноименната поема на Пушкин. Самият Бондарчук изиграва главната роля, за която е мечтал цял живот. Във филма участва цялото му семейство – и Скобцева, която по начало той снима редовно, и синът им Фьодор, и дъщеря им Елена.

Приемът на филма от критиката и публиката обаче е хладен. Вече са дошли перестроечните времена. Историческите епоси и философските въпроси слабо вълнуват обществото. На дневен ред е свалянето на дотогавашните величия. А Бондарчук е едно от тях. Толкова е награждаван, толкова е величан – завистниците решават, че е настъпил моментът да бъде ударен.

На състоялия се през 1986 г. конгрес на Съюза на кинодейците не го избират не само в състава на ръководството, но дори и за делегат. Обсипват го с нападки. Започват унищожителни медийни критики срещу негови филми. Отхвърлят се и не се финансират новите му предложения.

Така става и с отдавна подготвяната от Бондарчук нова екранизация за телевизията на романа на Шолохов „Тихият Дон”. Той е предвиждал да започне снимки по нея през 1986 г., но Госкино не му отпуска средства. Дъщеря му Наталия Бондарчук разказва, че първоначалният сценарий, написан от баща ѝ, бил за 20 серии. Казали му да ги намали с две – той пренаписал сценария за 18 серии. После настояли да свие сериите до 16 – и така постепенно ги намалили до 13. Той изпълнил всички условия, но накрая чул заключението, че е по-добре вместо за „Тихият Дон”, парите да отидат за селското стопанство…

Според Наталия Бондарчук баща ѝ тежко преживявал тези чиновнически гаври и нападките в пресата. „Той само външно изглеждаше горд. Отвътре беше с напълно оголена душа,” казва още дъщерята.

Все пак той не се предава до последно. През 1990 г.  подписва договор с италианска компания, която да финансира „Тихият Дон”, и започва да снима. Само че условията на компанията съсипват филма. Изисква се в главните роли да се снимат само чуждестранни актьори и да се говори на английски. Колкото и добри актьори да подбира Бондарчук, като чужденци, те не са в състояние да усетят и предадат духа на казачеството, с който е просмукан „Тихият Дон”.

Идват и други проблеми. Когато през 1992 г. вече са заснети останалите в крайна сметка само 10 серии на филма и започва монтажът и озвучаването, италианската фирма-продуцент фалира. Тогава банката кредиторка изземва целия заснет материал. Работата по филма спира.

Притесненията и напрежението само за броени месеци предизвикват рак на стомаха у Бондарчук. Дори и вече с установена диагноза, той не остава в болница, за да се оперира, а лети до Италия, за да урежда неразбориите около „Тихият Дон”. Негов приятели там се опитват да го убедят да постъпи в италианска клиника, но платеното лечение не е по джоба му.

Сергей Бондарчук умира в Москва на 20 октомври 1994 г. и е погребан на Новодевичевото гробище. Близките му са убедени, че фаталният край е можел да бъде предотвратен при повече щадене и своевременна операция…

12 години след смъртта на баща си Фьодор Бондарчук успява да монтира и озвучи откупения най-после филмов материал на „Тихият Дон”. Получава се 7-сериен филм. Руските телевизии го излъчват през 2006 г. Критиката така и не го приема. Никой никога няма да разбере доколко този филм е правен от бащата и доколко от сина…

Онова обаче, което е сигурно, е, че легендарните филми на Сергей Бондарчук като „Съдбата на човека”, „Война и мир”, „Те се сражаваха за родината” остават завинаги в съкровищницата на световното киноизкуство не само с изключителните си естетични качества, но и с вечните си послания за хуманизъм. А за самия Бондарчук не може да има и капка съмнение – през целия си живот и с всичките си филми той се сражаваше за човечността.