С какво доверие управлява Борисов?

75 поредни дни хиляди български граждани протестират срещу третото правителство на Бойко Борисов и срещу главния прокурор Иван Гешев. За вечерта на 22 септември, Денят на независимостта на България, е насрочен трети голям национален протест под мотото „Велико Народно въстание III“ – заигравка с основния механизъм, с който Борисов се опита да отклони внимание и да спечели време – желанието му да свиква Велико Народно събрание, за да се приеме нова Конституция.

Засега протестът не постига основната си цел – оставките на премиера и главния прокурор, които днес изглеждат дори по-далеч, отколкото в пика на протестите около първото „Велико Народно въстание“ на 2 септември. Един от основните аргументи на Бойко Борисов този път да не подава оставка, е легитимността, която лидерът на ГЕРБ е получил на последните парламентарни избори, проведени през 2017-та година.

Струва си да припомним, че този вот за Народно събрание и съответно нова изпълнителна власт също беше предсрочен и дойде след далеч по-малко обществено недоволство. Оставката на кабинета „Борисов 2“ беше резултат от обещание на Борисов, дадено публично, че ще подаде оставка, ако загуби президентските избори. След категоричната победа на Румен Радев над Цецка Цачева, Борисов беше принуден да изпълни обещанието си. Роля вероятно изигра и разпадът на тогавашния му основен партньор – Реформаторския блок – и нуждата от преформатиране на управленската коалиция.

Срещу „Борисов 2“ практически липсваха протести, докато днес сме свидетели на най-мащабното и продължително улично недоволство, но въпреки това той отказва да подаде оставка – акт, който е осъществявал неведнъж и не само заради обещание, но и по време на първия си мандат, в онзи случай именно след протест, завършил с полицейско насилие и ранени протестиращи, донякъде сходни с онези, на които станахме свидетели на 2 септември.

Защо този път е различно? Очаква ли нещо Борисов, което не желае да рискува? Страхува ли се от служебен кабинет на Румен Радев в съвършено различна обстановка на политическо противопоставяне от онази през 2017-та година? Въпрос на его и нежелание да бъде запомнен като премиерът, незавършил нито един свой мандат? Отговорите на всички тези въпроси на този етап могат да бъдат обект единствено на спекулации. Но онова, на което си струва да обърнем внимание отвъд спекулациите, е въпросът с легитимността на настоящата власт.

Легален не значи легитимен

В последните месеци, макар да е подавал оставка и при далеч по-високи резултати за своята партия в миналото, Бойко Борисов обича да изтъква доверието, дадено към него и формацията му на последните избори.

Макар в юридическия смисъл законосъобразното провеждане на изборите да означава произвеждане на легитимни резултати, има една ключова подробност: легалността на избора не води по презумпция до легитимността му. Избраните от нас държавници може и да са станали такива легално, но това не ги прави носители на особено голяма легитимност. Ето защо онова всепоглъщащо усещане, че уж избраните с мнозинство от нас политици не ни представляват, всъщност е самата реалност.

И тук дори няма нужда да изброяваме всички настъпили впоследствие обстоятелства, които рушат доверието и легитимността към управляващите – скандалните „гейтове“ из цялата страна в последните години, шокиращите записи и снимки с участието на Бойко Борисов, разрушителните критики и обвинения в корупция от чуждестранни медии и политици, разпадът на собствените му редици, хилядите хора по улиците и т.н.

Истината е, че още в самото си начало, кабинетът „Борисов 3“, както и почти всички правителства преди това, потеглят легално (било то и с всички уговорки относно изборните манипулации) към управлението на държавата, но с изключително ниска легитимност.

Спецификата на представянето и изчисляването на изборните резултати е такава, че от най-популярните числа, достигащи до широката публика в дните и часове след изборите, е изключена позицията на огромен брой имащи право на глас български граждани – отказващи изобщо да гласуват, чертаещи рисунки и епитети в бюлетините, посочващи избора „Не подкрепям и т.н. – зад тази активна или най-често пасивна позиция стоят твърде много хора.

„Кой ги избра тези?!“

Така например, официалните резултати от предсрочните избори през 2017-та година показват победа на ГЕРБ с 33.54% спрямо 27.93% за основния им конкурент БСП. Други 9.31% пък стоят в графата „резултат“ срещу коалиционния партньор на Борисов – „Обединени патриоти“. Така формално се оказва, че зад настоящата управленска коалиция стоят близо 45% от хората, а когато в сметките се включат специфичните правила и бариери за представителство в парламента, тези проценти се превръщат в 122-ма народни представители, което означаваше (макар и крехко) мнозинство в парламента.

Картината обаче коренно се променя, ако съотнесем реално получените гласове за ГЕРБ към всички имащи право на глас. На последните парламентарни избори ГЕРБ спечели 1 147 292 действителни гласа. От имащите право на глас на тези избори – 6 838 235 души, това означава, че за Бойко Борисов и компания са гласували едва 16,78%. Толкова е доверието, с което днес управлява Борисов – под 17%. Над 83% са поискали друго.

Да добавим в сметките гласовете за „Обединени патриоти“, като тук е задължително да отбележим, че днес е невъзможно доверието към тях да бъде изчислено реално, тъй като от коалицията отпадна „Атака“. За тях в стария им формат преди три години гласуваха 318 513 души. Това са едва 4,66% от имащите право на глас. Под 5% (а вероятно и под 3,5%, ако извадим „Атака“ от сметките) – с такова доверие се ползват коалиционните партньори на Борисов в лицето на Валери Симеонов и Красимир Каракачанов, които в последните месеци и години поставят разнообразни и понякога почти налудни идеи. А според някои анализатори, именно заради тях и техните около 3% общо доверие, той не подава оставка до днес.

Заедно гласовете за ГЕРБ и „Обединени патриоти“ са общо 1 465 805 или точно 21,44% от имащите право на глас 6 838 235 български граждани. Казано с думи прости, третият кабинет на Бойко Борисов управлява страната с доверието на под една четвърт от хората с избирателни права у нас. Зад него съвсем официално стои около една пета от българския народ. Другите четири пети не са пожелали той да ги управлява.

Бойко Борисов има легалните основания да твърди, че хората предпочитат него пред опозицията от БСП – легитимността на основния му конкурент е още по-ниска спрямо всички, имащи право на глас. Но е добре, когато се изкуши да говори за подкрепа към себе си от „мнозинството от българските граждани“, да погледне към реалните данни – и то преди всички гафове, скандали, гейтове, изключени десни ръце, записи, снимки и други обстоятелства, пред които се изправи след това. Използването на думата „мнозинство“ относно подкрепата за него в най-добрия случай е огромна спекулация, а още по-откровено казано – лъжа.

За протокола и във връзка с острото противопоставяне с президента Румен Радев си струва да отбележим, че настоящият президент беше подкрепен на втори тур от 2 063 032 души от 6 848 311 имащи право на глас, което прави 30,12% от всички – почти два пъти повече от онези под 17%, подкрепили ГЕРБ на последните парламентарни избори.

(Не)представителна демокрация

Подобен поглед върху данните е изключително важен в момента, когато знайни и незнайни близки на властта или партийни членове, представени като „независими анализатори“, налагат опорката за „легитимно избраното правителство“.

Но тези числа си струват вниманието и извън настоящата протестна ситуация, защото хвърлят по-различна светлина и върху онова добре познато у нас усещане, че „има нещо гнило“ не само в родните конкурси за „Мис България“, например, но и в „конкурсите“ ни за политическа власт. Обяснимо и предпоставено от самите числа е чувството, че полученият избор не притежава необходимата легитимност, за да му се доверим. Що се отнася до момичето, което ще даде няколко интервюта за световния мир и ще ни представи на една гала вечер, усещането за липса на легитимност няма особени последици. Но когато сме обзети от подобно настроение спрямо онези, на които изборите делегират права да взимат всички важни решения за общото ни съществуване, от това произтичат редица проблеми.

Нека само за миг си представим теорeтично, че такова правителство трябва да проведе страната през безпрецедентна световна криза, свързана с глобална пандемия, например… Само можем да предположим как ли биха се налагали, обяснявали и спазвали дадени мерки и какъв ли би бил възходът на всякакви конспиративни теории, когато мнозинството не вярва на нито думичка от официалната власт.

Едно общество просто не би могло да функционира нормално и да върви напред пълноценно, ако във все по-голяма степен е изпълнено с общо недоверие към управниците си, независимо кои са те в определен момент. Вече не говорим за недоверие, базирано на конкретика, а на почти подсъзнателно отвращение от „всички тези маскари“. Както посочват някои политолози, вече има семейства, които възпитават децата си в ненавист към политиката като механизъм за определяне на общото ни бъдеще.

Това прави споделения ни живот особено трудно възможен, доколкото все още редица ключови обществени системи работят на солидарен принцип. Трайно настаняващата се идея, че взимащите решения не ги взимат от „наше име“, води до хронично увреждане на онези системи, които в крайна сметка зависят от солидарния принос на всички ни към тях. Дори да ни се иска да финансираме по-добре демографската си политика, образованието на бъдещите поколения, опазването на тяхното и нашето здраве, подпомагането на хората с увреждания, общата ни инфраструктура и така нататък, това трудно ще се случи докато сме убедени, а и фактите го потвърждават, че събиращите нашия солидарен принос, за да се случва всичко това, не са легитимните ни представители.