Въпреки непредсказуемостта, която заобикаляше преговорите, едно нещо беше сигурно от самото начало на шумно рекламирания опит на САЩ да нормализират отношенията между Сърбия и Косово – че ще има много фанфари и малко съдържание.
Така че резултатът не бе изненада – два отделни документа, подписани индивидуално от всяка страна, които отразяват повърхностността на инициативата и липсата на планиране. Постигнатата миналата седмица “сделка” на практика бе потвърждаване на неща, вече договорени между Косово и Сърбия, а основната ѝ цел бе не напредък на диалога, а напредък за предизборната кампания на Доналд Тръмп.
В миналото Сърбия и Косово са подписвали заедно множество споразумения и прокламации. Въпреки това и въпреки предполагаемото политическо внимание от най-високо ниво към тези разговори, посланикът на САЩ Ричард Гренел не успя да убеди двете страни да подпишат общо становище. Което повдига въпроси за правния статут на подписаните документи и отразява небрежността, която неминуемо върви с приоритизирането на скоростта и показността пред съдържанието.
При това не е изненадващо, че всички участници напуснаха срещата, въоръжени със собствени разкази за вътрешна консумация. Белия дом твърди, че е постигнал победа в насърчаването на мирния процес в този дълъг конфликт. Сръбският президент Александър Вучич интерпретира събитието като двустранна среща с Вашингтон, целяща подобрение на двустранните отношения. Косово пък си писа плюс, защото спечели признаване от Израел.
Нито една от тези предполагаеми победи обаче не придвижи напред диалога Косово-Сърбия в какъвто и да е аспект. Противно на твърденията на Гренел, че Вашингтон е постигнал нещо “ново” и “градивно”, повечето обещания на срещата вече съществуваха в рамката на водените от ЕС преговори и на Берлинския процес, или като самостоятелни инициативи – включително инфраструктурни проекти, регионално сътрудничество, гранични контролно-пропускателни пунктове, вътрешни бежанци, признаване на дипломи, издирване на изчезнали.
Някои от инфраструктурните проекти вече се осъществяват с финансиране от ЕС, като например т.нар. “Магистрала на мира”. Постигнатото на срещата във Вашингтон споразумение за железопътна връзка между Белград и Прищина се оказва в конкуренция със съществуващата инициатива на ЕС, като предлага алтернативен маршрут през непроходим жп тунел, бомбардиран през 1999 г.
Доколкото има някакво истинско развитие, това е официалното признаване на Косово от страна на Израел, което обаче е свързано не толкова с диалога със Сърбия, колкото с желанието на Тръмп да се хареса на евангелистките си избиратели.
Недостатъкът на този т.нар. израелски пакет е това, че двете страни рискуват да се отдалечат от ЕС – тъй като въпросният пакет изисква да се отворят посолства в Йерусалим (тоест да се признае Йерусалим за столица на Израел, което САЩ вече направиха, но е неприемливо за ЕС – б.р.). Дали Сърбия и Косово наистина ще го направят е съвсем отделен въпрос, но при всички положения тези ангажименти създават допълнителни проблеми относно привеждането на външната им политика в съответствие с тази на ЕС.
След обявяване на договорките говорител на ЕС заяви пред медиите, че “всякакви дипломатически стъпки, които биха могли да поставят под въпрос общата позиция на ЕС по отношение на Йерусалим, предизвикват сериозно безпокойство и съжаление”.
По подобен начин ангажиментите за използване на щатски скринингови и информационни системи могат да подкопаят процеса по присъединяване на Сърбия и Косово. Разбира се, отворен остава въпросът до каква степен те все още вярват в присъединяването към блока. Но докато все още играят играта, подобни отклонения от изискванията на ЕС имат значение.
Другият нов елемент са обещанията на САЩ да поемат по-голяма роля, включително чрез инвестиции. Далеч обаче не е ясно до каква степен има интерес сред съответните институции за инвестиране в региона и какво може да ги стимулира да го правят.
Щатската Служба за развитие, финансиране и сътрудничество, например, е известна със строгия подбор при проекти за инвестиции, тъй като нейният начин на действие изисква кредитите им да минават през частните пазари. Поради това инвестициите се основават на оценки за жизнеспособността на бизнеса, политическата стабилност, предвидимостта на регулаторната рамка и безопасността на инвестиционната среда – все изрази, които не са първото нещо, за което човек се сеща, като се спомене за погранични проекти между Сърбия и Косово.
Редно е да се запитаме и дали тази скромна “сделка” ще издържи след президентските избори в САЩ. Изглежда малко вероятно да оцелее, ако Тръмп изгуби през ноември, а Белия дом няма да е особено заинтересуван да полага усилия за прилагането ѝ, ако той победи.
От по-оптимистична гледна точка, все пак е позитивно развитие, че лидерите на Сърбия и Косово потвърдиха предишни ангажименти и че темата получава политическо внимание от високо ниво.
Но на каква цена идва това? И струваше ли си? За да се стигне до това споразумение, Вашингтон помогна за свалянето на реформисткото правителство на Албин Курти в Косово, заплашваше с изтегляне на американските войски от там чрез Доналд Тръмп-младши, и задълбочи трансатлантическия разрив, който със сигурност ще бъде експлоатиран от регионални политици. Това е аматьорска дипломация, чиито щети далеч надвишават ползите.
Истинското предизвикателство в диалога между Сърбия и Косово, както и другаде в региона, се крие в изпълнението на ангажиментите, а не в принуждаването на лидерите да се подписват под тях. Безброй регионални споразумения, по-добре подготвени от това, остават неприложени.
Ако Белия дом има искрен интерес от постигане на договорки, които да са от реално значение на терен, трябва да работи в тясно сътрудничество със специалистите от собствения си Държавен департамент и с ЕС за определяне на същността, планирането, финансирането и стимулите.
Това не означава, че ЕС разполага с всички отговори. През последните години ЕС също е твърде пасивен и без стратегия за стимулиране на спазването на съществуващите споразумения. Освен това целите на европейската политика в региона често са били постигани благодарение на силния натиск от страна на САЩ върху страните. Но идеята на Вашингтон, че ще задвижи нещата в правилната посока, само като се включи – без план, фокус, стратегия и без координация с ЕС – е дълбоко погрешна.
About The Author
