„Барикада“ предлага анализ на своята авторка, журналистката международничка КЪДРИНКА КЪДРИНОВА, публикуван в брой 1-2 за 2020 г. на списание „НОВО ВРЕМЕ“. То е основано през 1897 г. от Димитър Благоев като „месечен преглед на умствения и обществения живот“. Списанието продължава да излиза и до днес, публикувайки статии и анализи от изтъкнати учени, експерти, общественици, журналисти.
Предстоящият пряк избор на лидер на БСП бе предложен от инициаторката му – председателката на соцпартията Корнелия Нинова, като демократичен инструмент, разпространен и в други социалистически и социалдемократически партии в Европа. Естествено, това събужда повишен интерес към опита на чуждестранните формации, които прилагат подобни практики.
Преки избори на своите лидери провеждат и Лейбъристката пария в Обединеното кралство, и Демократическата партия в Италия, и сродни организации в Белгия, Нидерландия, Ирландия и т.н. А управляващите и доста успешни соцпартии в Испания и Португалия организират гласувания за определяне не само на партийни водачи, но и на кандидати за премиерския пост или за оглавяване на местни власти.
Конкретните правила и техническото осъществяване на процедурите се различават в зависимост от уставите и решенията на съответните организации, но навсякъде се търсят гаранции за максимална прозрачност и демократичност.
Интересно е да съпоставим чуждия опит с наличните общи условия в БСП и с рамките, определени от специално създадената с доста широки пълномощия Централна комисия по провеждане на пряк вътрешнопартиен избор (ЦКПИ) за председател на БСП.
Има няколко точки, по които може да върви такова сравнение. Най-важните са две: кой всъщност гласува в такива избори и как се определят кандидатите?
Съдейки по документите, регламентиращи тази процедура в БСП и публикувани на партийния сайт, у нас за соцлидер ще гласуват само партийните членове.
В част от европейските партии, прилагащи пряк избор на лидер обаче, той е отворен за по-широк кръг избиратели. При британските лейбъристи могат да гласуват и членовете на свързаните с партията синдикати, ако преди това се регистрират като нейни поддръжници. Във вота за лидер на Демократическата партия в Италия пък могат да участват всички желаещи граждани, без да са длъжни да доказват дори, че са симпатизанти. Партията смята за успех, когато успява да привлече към гласуването колкото се може повече граждани. Това е и проверка за нейната привлекателност за масовия избирател. Там има и такса за участие – всеки гласоподавател плаща по 2 евро. Когато се съберат един милион участници в такъв вот, това осигурява на италианската Демократическа партия и два милиона евро – сума, която с лекота покрива разходите по организирането на изборите (у нас се планира те да се покрият от бюджета на БСП), че остава и за партийната каса. Подобни такси за гласуване са предвидени и при лейбъристите, и в Испанската социалистическа партия (ИСРП), и в още редица партии в други страни.
Когато вотът се осъществява само от партийни членове (така е например в ИСРП при избор за неин лидер, докато изборът на кандидат-премиер е отворен и за симпатизанти), се води постоянна и строга отчетност колко точно са тези членове.
Но в случая с БСП виждаме, че към началото на процеса по подготовка за избора на неин лидер (който стартира още преди пандемията – б.р.) всъщност няма яснота колко точно са нейните членове.
Подобна ситуация е просто невъзможна в Испанската социалистическа партия (ИСРП), например, на чийто опит във вътрешнопартийните избори симпатизиращи на Корнелия Нинова сайтове обичат да се позовават. Броят на партийните членове в ИСРП по начало се отчита редовно и прозрачно. Но и чисто технически там няма начин да се тръгне на такива избори без предварителна яснота за броя на членовете, защото самото определяне на кандидатите зависи от това. За да бъдат регистрирани кандидатите за лидерския пост, те са длъжни да представят подписите в своя подкрепа минимум на 1% от всички партийни членове. Такова беше условието при провеждането на преки избори за партиен лидер на ИСРП и през 2017 г. А при предишния такъв вот през 2014 г. се искаха подписите на 5% от членовете.
Подобно изискване съществува и при определянето на водач на британските лейбъристи. Кандидатите там трябва да бъдат номинирани или от 5% от лейбъристките регионални организации, или от 5% от членовете на три различни, съдействащи на партията формации, като поне две от тях трябва да са синдикални. Впрочем, при лейбъристите досега имаше и допълнително изискване – кандидатите да си осигурят подкрепата на 10% общо от представителите на партията в британския и в Европейския парламент. След Брекзит второто условие увисва.
У нас обаче изискване към кандидатите да представят подписи в своя подкрепа няма. Тук предложенията за председател се правят не пряко от членовете на БСП чрез събрани подписи, както е в ИСРП и другаде, а от основните партийни организации. Оттам предложенията отиват в общинските и районните съвети на БСП, а след това се издигат и гласуват на общинските конференции. Последният филтър за допускане или не на кандидатите до участие във вота е на широко упълномощената ЦКПИ. Тя решава кого да одобри и кого не като кандидат. Така претенцията за демократичност на този механизъм всъщност още на първото стъпало се превръща в стандартна подчиненост на партийната йерархия и на апаратните симпатии и антипатии. Да не говорим за възможността за жонглиране с енигмата относно реалния брой членове на БСП.
У нас са въведени и изисквания към кандидатите да имат зад гърба си партийна кариера във висшите органи. За лидерския пост може да претендира само такъв български гражданин и член на партията, който има не по-малко от 8 години партиен стаж и 4 години от тях да е прекарал като член на национален орган на БСП.
Този затворен кръг за издигане на кандидати също е със съмнителна демократична стойност, защото това предопределя, че за партийното лидерство не може да претендира никое „свежо лице” от низова организация, а само доказан партиен функционер от върхушката.
Ако се вгледаме в условието за предварително представяне на събрани подписи – както е в ИСРП и при лейбъристите, ще го разпознаем също като вид гаранция, че кандидатът няма как да е „паднал от небето”. Щом е съумял да организира такава подписка и подкрепа, значи пак идва от партийното „тяло”. Но при тази схема се запазва именно демократичният дух на предложението „отдолу”, а и това тласка кандидатите „да слязат” истински сред народа, да обикалят „села и паланки” и да се ангажират с реалните тревоги и грижи на хората.
Точно така, впрочем, постъпи слабо известният навремето Педро Санчес, когато за първи път мина през пряк избор за лидер на ИСРП през 2014 г. Трябва да се припомнят две важни неща от онова време. Първо, че Педро Санчес тогава беше „никой” – просто един редови депутат на ИСРП, който никога не беше членувал в никакви нейни ръководни органи. Второ, тази партия беше в дълбока криза. Тя бе притискана отляво от настъпващата с гневни срещу „кастата” площади новородена партия „Подемос”, към която започнаха масово да изтичат дотогавашни соцсимпатизанти, разочаровани от спазвалите неолибералния „консенсус” предишни управления на ИСРП. Санчес беше изтикан напред като „ново лице”, способно да обърне отново наляво партийня курс и да върне обратно бягащите избиратели. Това бе стратегията на влиятелната „баронеса” (така в ИСРП наричат силните партийни фигури в местните управления по автономии и общини) Сусана Диас, която от години оглавяваше важната автономна област Андалусия. В онзи период практически открито се лансираше сценарият, как след като намерилият общ език с народа Санчес консолидира партията, Сусана Диас пък ще стане партийната кандидатка за премиерския пост.
Нещата обаче се развиха другояче, защото Санчес стъпи точно на набраната сила „отдолу” и укрепи лидерството си начело на ИСРП дотолкова, че получи достатъчно самочувствие и за премиерска кандидатура, и за собствен поглед към идейно-политическата линия на партията. Той пое самоотвержено негативните откати от разбития двупартиен модел в Испания след изборите през 2015-та и след последвалия ги извънреден вот през 2016-та. Още тогава показа нетипична други лидери политическа комбинативност и изпробва различни варианти на съюзи с новоизгрелите „Подемос” и „Сюдаданос”. Те не проработиха, не им беше дошло времето. Но Санчес спокойно пое отговорността си за това.
Не се побоя и решително да се изпрви срещу „бароните” в ИСРП, когато през 2016-та те наложиха на ИСРП решението с вот „въздържал се” в парламента да бъде оставена да управлява отново потъналата в корупционни скандали Народна партия начело с премиера Мариано Рахой.
Категорично несъгласният с това безпринципно решение Санчес тогава подаде оставка и от лидерския пост в партията, и като депутат. И така не само запази личното си политическо достойнство, но спечели и уважението на споделящата позицията му членска маса. Издържа всички процедурни изпитания и получи своя реванш на новите вътрешнопартийни избори за лидер през 2017-та, които убедително спечели вече в пряк сблъсък с апаратно уж всесилната си бивша покровителка Сусана Диас и с още един формален фигурант.
Трябва да се знае още, че при онзи пряк вот за лидер през 2017 г. членовете на ИСРП гласуваха и за много съществени промени в компетенциите и отговорностите на нейните органи, в реда за взимане на важни решения като ангажиментите спрямо други политически сили, в регламентирането за провеждане на допитвания до членската маса и т.н.
Всичко това позволи на победилия Санчес – и щеше да позволи на всеки друг, ако го беше надвил – да започне преустройството на ИСРП по свой вкус, превръщайки я в типично лидерска партия. И днес, след свалянето на Рахой с вот на недоверие през 2018-та и поемането на премиерския му пост, след успешно социално управление с „Подемос” (първо само с парламентарната ѝ подкрепа, а по-късно и в коалиция) и особено след цялата серия от избори през 2019-та (два пъти извънредни парламентарни плюс европейски, местни и автономни), спечелени категорично от ИСРП, Санчес е по-силен отвсякога и на партийно ниво, и като премиер начело на първото от 30-те години насам коалиционно правителство в страната – между ИСРП и „Подемос”.
Примерът му, безспорно, е вдъхновяващ. Ако той подтиква някого в БСП да му подражава, това е достойно за поощрение. Но преди поощрението, е добре все пак да се изясни какво именно се следва като пример. Дали интструментариума за превръщането на партията във вождистка и за елиминиране на механизмите, които биха могли да упражняват някакъв контрол над лидера? Или пък политиката, която е открояващо се лява, при това значително по-лява, отколкото е доминиращата тенденция в сродните европейски партии от същото политическо семейство?
Съотнесено към БСП в днешното ѝ състояние, второто предположение е напълно нереалистично. В партия, чието ръководство харесва националистическата политика на унгарския десен премиер Виктор Орбан, линията на левичари като Педро Санчес или Джереми Корбин очевидно е нежелана за присаждане.
Тоест онова, което наблюдаваме, прилича на опит от страна на БСП-върхушката да присади изкуствено единствено механизма за изграждане на вождистка партия. Но без другата съставна част от модела на Педро Санчес – социалноангажираната лява, даже левичарска политика, съдържаща и настъпателното отстояване на правата на жените и малцинствените групи, на обществената и европейската солидарност, на борбата с неравенството чрез съответстваща данъчна политика, заплати, пенсии, трудово законодателство, образование и здравеопазване. Все проблематика, отдавна изплъзваща се от реалните действия на БСП, а частично дори и отхвърляна от мейнстрийма ѝ като ценностен подход.
Истината е, че и в ИСРП има притеснения от вече прекалено обсебеното и подчинено на личността на Санчес функциониране на партията. За момента поне политическата линия на генералния секретар и премиер отговаря на стремежите на членската маса. Но дали при промяна на обстоятелствата нещата ще продължат да са хармонични и приемливи за мнозинството, никой не знае.
Все пак няма спорове за легитимността и демократичността, с които Санчес е побеждавал в преките избори досега. Той не е създавал нови органи и комисии, които да организират вътрешнопаритйното гласуване. И в двата случая, когато се е състезавал за лидерския пост, с провеждането на изборите е била натоварена съществуващата в структурата на ИСРП Комисия по гаранциите и етиката – орган, в който се избират отдавна доказали се, добре познати, авторитетни партийни дейци с висок морален престиж и достатъчно доверие, за да се занимават и с други изискващи прозрачност и контрол дейности на ИСРП. Същата тази комисия е натоварен да бди за почтеността на целия изборен процес и за преброяването на гласовете. Тя обявява и резултатите от вота, подготвяйки и оповестявайки подробен отчет за него пред специално свикан партиен конгрес след провеждането на изборите. Конгресът на ИСРП е този, който утвърждава победата на спечелилия кандидат. Той се смята за избран, ако са го подкрепили над 50% от партийните членове. На конгреса се избират и членовете на колективните ръководни органи на партията, с които ще работи новият лидер.
Известно е, че и БСП също се готви да свика конгрес след своите вътрешни избори. Случайно или не, той обаче въобще липсва като съставен елемент в „хронограмата” за провеждането на пряко гласуване за партиен лидер. Не е споменат и в публикуваните на сайта на БСП правила за това гласуване. Означава ли това, че свикването на конгреса и становището на този най-висш партиен орган относно резултатите от избора за лидер няма да имат никакво значение? Специално сформираната за вота ЦКПИ ли ще има последната думя?
Ако отново погледнем към ИСРП, трябва да припомним, че преди дебюта на Педро Санчес в избора за партиен лидер през 2014 г., тази партия вече е имала опит в провеждането на предварителни избори, но за кандидат-премиер. Това става през далечната 1998 г. Решението за онзи вот се взима през 1997-ма. Това е годината след тежката изборна загуба на ИСРП през 1996 г., когато от власт пада легендарният ѝ водач и гуру Фелипе Гонсалес. Той рухва, изхабен от 14-годишно управление, от скандали с корупция и особено от разкритията за незаконна военизирана групировка „под чадъра” на държавата (отрядите GAL), директно избивала заподозрени във връзка с ЕТА лица.
Социалистите по онова време остро се нуждаят от „свеж въздух” в своите редици, от доказателство пред своята членска маса и пред избирателите изобщо, че още са в състояние да предлагат достойна алтернатива на десницата. Трябва да се има предвид, че всички провеждани в Испания след падането на франкизма сондажи винаги са сочели леви нагласи сред две трети от гласоподавателите. Но при избори много често това мнозинство се разпокъсва между различните партии с лява ориентация – за разлика от десницата, която поне по време на двупартийния модел (до 2015 г.) беше монолитно сплотена около Народната партия.
За да излезе от кризата след низвергването на Фелипе Гонсалес, който подава оставка и от партийното си лидерство, ИСРП по онова време бърза да представи пред обществото своя демократичен и обновяващ се образ. Затова прибягва и до прекия избор на свой бъдщ кандидат-премиер насред едва преполовения управленския мандат на десния Хосе Мария Аснар като министър-председател.
Във вътрешнопартийната надправера тогава участват двама кандидати. Единият е посоченият от Фелипе Гонсалес като негов наследник на партийния връх Хоакин Алмуня, бивш министър на труда (в периода 2004-2014 г. той ще е и еврокомисар, и зам.-председател на ЕК), който по онова време е дълбоко непознат на широката публика. Другият кандидат е също слабо популярният, но много напорист бивш секретар на финансовото министерство и бивш министър на общественото благоустройство Жозеп Борел. Да, същият, който по-късно ще бъде шеф на Европарламента, после външен министър на Испания, а днес оглавява дипломацията на ЕС.
За да се кандидатират, двамата трябва да си осигурят по тогава действащите правила подкрепата на половината от Федералната изпълнителна комсия на ИСРП, подписите на 15% от членовете на Федералния комитет, мнозинството на Териториалния съвет („бароните”) и 7% от членската маса. И Алмуня, и Борел се сдобиват с нужните подписи и лобисти.
Отначало партийният апарат е убеден, че всичко е само спектакъл и победата на Алмуня е само предрешена формалност – та нали той е благословеният от Фелипе лидер. Само че при провеждането на вота – с участието ина симпатизанти! – изненадващо печели Борел. Който се стреми да олицетвори обновената и динамична ИСРП в противовес на „апаратчика” Алмуня.
И тогава ИСРП влиза в уникална ситуация на двувластие. Борел си наема отделен офис като партиен кандидат-премиер, който е в другия край на Мадрид, възможно най-далеч от централата на ИСРП. Събира и свой екип съмишленици.
Така продължава една година. Докато публикация на в. „Ел Паис” през 1999 г. не разкрива злоупотреби на двама приближени сътрудници на Борел от времето на работата му във финансовото министерство. Няма никакви данни, които да уличават самия Борел в аферата им. Но поради високата чувствителност на испанското общество към корупцията и поради собствените си морални принципи Борел решава да се откаже от своята премиерска номинация. Така през 2000 г. на тогавашните избори се явява все пак партийният лидер Алмуня – и ИСРП я постига разгромна загуба…
Оттогава тази партия не е правила други опити за пряк избор на свой кандидат-премиер, въпреки че тази възможност продължава да съществува в партийните документи. Но те предвиждат, че избор се организира, само ако за премиерската кандидатура има повече от един претендент. А след казуса Алмуня-Борел просто повече не е бил издиган друг кандидат-премиер, освен действащият генерален секретар на ИСРП.
Следващият експеримент с вътрешнопартиен вот идва чак през 2014-та – когато, както вече беше описано, кандидатурата на Санчес за партиен лидер (не за премиер!) е лансирана от други апаратчици с оглед на техни собствени сметки за добиране до правителствената власт. Схема, която не проработва в очакваната посока и се превръща в стартова площадка за изтрелването на Санчес и към партийния, и към правителствения връх.
Струва си да се спомене и опитът на Португалската социалистическа партия, която през 2014 г. също решава да проведе свои избори не за партиен лидер, а за кандидат-премиер. Те са отворени и за симпатизанти. Със 70% от гласовете ги печели не тогавашният партиен водач Антонио Жозе Сегуро, а много популярният кмет социалист на Лисабон Антонио Коща. Не се стига обаче до конфронтация като при ИСРП в случая с Алмуня-Борел. Сегуро просто съвестно си подава оставката от партийното ръководство и то е поето от Коща. Днес Коща е пословично успешният премиер на Португалия, превърнал се в ориентир за повечето други соцпартии в Европа.
Коща е и изобретателят на уникалния португалски модел за управление, който смазано функционираше през първия му премиерски мандат – еднопартийното социалистическо правителство се облягаше на гласовете в парламента на двете по-леви формации в лицето на Португалската комунистическа партия и Левия блок. Този модел работеше в продължение на четири години съгласно специално сключено споразумение между трите партии. След изборите в кря на 2019-та ПКП и Левият блок отказаха да подписват ново споразумение заради недоволство на членските си маси от обвързването с чужда – на ПСП – програма. Но де факто съюзничеството продължава при гласуването в парламента на правителствени предложения и законопроекти.
Този модел силно вдъхновяваше и Санчес, който се надяваше да убеди и левичарите у дома си – „Подемос” и Обединена левица – да се съгласят на такъв тип управление и в Испания. Те обаче се заинатиха и накрая постигнаха коалиционно правителство – единственото за момента в Европа, в което наред със социалистите влизат и по-леви от тях представители. Тепърва има да се наблюдава как ще проработи този експеримент. Но испанските гласоподаватели гледат на него с голяма надежда, очаквайки отдавна желаните от обществото конкретни и ефективни социални политики. В програмата за управление например вече е заявено, че в рамките на четиригодишния правителствен мандат с 44,5% ще бъде увеличена минималната работна заплата, която в момента е 950 евро.
(Уви, връхлетялата човечеството пандемия от Covid-19 сериозно затруднява тези амбиции, но дори и в борбата с коронавируса под управлението на настоящия си социалноориентиран кабинет испанците получават значително повече от другите европейски граждани грижи за социалните си проблеми в извънредното изпитание, връхлетяло цялото човечество – б.р.)
Когато и БСП заложи в своите предложения към българските граждани такива ясни и точни социални параметри плюс будеща доверие програма за постигането им, когато се обърне към тях с послания за солидарност и социална справедливост, когато ги убеди, че е наясно със собствената си идейна идентичност и им предложи ценностна алтернатива на сегашното управление, тогава може да се появят и по-солидни основи за някакво сравнение между БСП и ИСРП. А провеждането или не на пряк избор на партиен лидер, при това по изобретени на местна почва правила, трудно може да предизвика други сравнения освен като от известните поговорки за „свинче със звънче” или пък за жабата, която видяла, че подковават коня и също вдигнала крак…
About The Author
