На 20 август 2020-та година се навършат точно две години от провеждането на първата училищна стачка за климата. Много неща се случиха през това време. Милиони излязоха на улицата, за да се присъединят към дългогодишната борба за климатична и екологична справедливост. А на 28 ноември 2019 г. Европейският парламент обяви „извънредно положение в климата и околната среда“.
Но през последните две години, светът също така е отделил над 80 гигатона въглероден диоксид (CO2). Станахме свидетели и на непрекъснати природни бедствия по целия свят: пожари, горещи вълни, наводнения, урагани, бури, размразяване на пермафроста и срутване на ледници и цели екосистеми. Много животи и поминък бяха загубени. И всичко това е едва в самото си начало.
Днес лидерите в целия свят говорят за „екзистенциална криза“. Климатичната спешност се обсъжда на безброй конференции и срещи на върха. Поемат се ангажименти, изнасят се големи речи. И все пак, когато става дума за действие, ние все още сме в състояние на отричане. Климатичната и екологичната криза никога не са били третирани като кризи. Разликата между това, което трябва да направим, и това, което всъщност се прави, се увеличава с всяка минута. В крайна сметка загубихме още две решаващи години заради политическо бездействие.
Миналия месец, точно преди срещата на върха на Европейския съвет, публикувахме отворено писмо с искания към лидерите на ЕС и световните лидери. Оттогава повече от 125 000 души са подписали това писмо. Днес ще се срещнем с германския канцлер Ангела Меркел и ще предадем писмото и исканията, както и подписите.
Ще кажем на Меркел, че тя трябва да се изправи пред климатичната криза – особено щом Германия сега е председател на Европейския съвет. Европа има отговорност да действа. ЕС и Обединеното кралство са отговорни за 22% от глобалните емисии, на второ място след САЩ. Неморално е страните, които имат най-малка роля за причиняването на проблема, днес да страдат най-лошо. ЕС трябва да действа сега, както се е подписал в Парижкото споразумение.
Нашите искания включват спиране на всички инвестиции и субсидии за изкопаеми горива, освобождаване от изкопаемите горива, превръщането на екоцида в международно престъпление, разработване на политики за защита на работниците и най-уязвимите, защита на демокрацията и създаване на годишни, обвързващи бюджети за въглеродни емисии, основани на най-добрата налична наука.
Ние разбираме, че светът е сложен и че това, което искаме, може да не е лесно или да изглежда нереалистично. Но е много по-нереалистично да вярваме, че нашите общества ще успеят да оцелеят в глобалното затопляне, към което се насочваме – както и към други катастрофални екологични последици от днешното ни стандартно поведение. Неминуемо ще трябва коренно да се променим, по един или друг начин. Въпросът е дали промените ще бъдат по нашите правила или по правилата на природата?
В Парижкото споразумение световните лидери се ангажираха да поддържат средното глобално покачване на температурата до доста под 2C и се стремяха към 1.5C. Нашите искания показват какво означава този ангажимент. И все пак това е само самият минимум от онова, което трябва да се направи, за да се изпълнят тези обещания.
Така че, ако лидерите ни не са готови да направят това, ще трябва да започнат да обясняват защо се отказват от Парижкото споразумение. Отказват се от своите обещания. Предават хората, които живеят в най-засегнатите райони. Предават шансовете да завещаят безопасно бъдеще за децата си. Предават се, без дори да опитат да направят нещо.
Науката не казва на никого какво да прави, тя просто събира и представя проверена информация. От нас зависи да проучим и свържем точките. Когато прочетете доклада на IPCC SR1.5 и доклада за пропастта в производството на ЮНЕП, както и това, което лидерите всъщност подписаха в Парижкото споразумение, виждате, че климатичната и екологичната кризи вече не могат да бъдат решени в рамките на днешните системи. Дори дете може да види, че днешните политики не са в синхрон с най-добрите налични научни достижения.
Трябва да прекратим непрекъснатото разрушаване, експлоатация и унищожаване на нашите системи за поддържане на живота и да преминем към напълно декарбонизирана икономика, която е съсредоточена върху благосъстоянието на всички хора, демокрацията и природния свят.
Ако искаме да имаме шанс да се задържим под 1.5C затопляне, емисиите ни трябва незабавно да започнат бързо да намаляват към нула и след това да достигнат отрицателни стойности. Това е факт. И тъй като нямаме всички технически решения, необходими за постигането на това, ние трябва да работим с онова, което имаме под ръка днес. Включително и да спрем да правим определени неща. Това също е факт. Факт е също обаче, че повечето хора отказват да приемат ситуацията. Само мисълта, че сме в криза, от която не можем да спечелим, построим или инвестираме, изглежда създава някакво колективно умствено късо съединение.
Тази комбинация от невежество, отричане и неосъзнаване е в основата на проблема. Точно както и досега, можем да правим колкото си искаме срещи и климатични конференции. Но те няма да доведат до достатъчни промени, защото желанието за действие и необходимото ниво на осведоменост все още не се виждат. Единственият път напред е обществото да започне да третира кризата като криза.
Все още държим бъдещето в свои ръце. Но времето бързо се изплъзва през пръстите ни. Все още можем да избегнем най-тежките последици. Но за да направим това, трябва да се изправим пред климатичната спешна ситуация и да променим начина, по който действаме. И това е неудобната истина, от която не можем да избягаме.
*Грета Тунберг е 17-годишна екологична активистка от Швеция. Тази статия е написана в съавторство с младежки активисти за климата Луиза Нойбауер от Германия, Ануна де Уевър от Белгия и Аделаида Шарлие от Белгия.
About The Author
