Днес ни бе представена поредната подигравка на Бойко Борисов и депутатите от ГЕРБ, ВМРО, НСФБ, ВОЛЯ с парламента. Народните представители от тези партии не се явиха в пленарна зала, като така провалиха кворума и осуетиха провеждането на днешното извънредно заседание на НС.
То бе поискано от БСП, за да се изслушат премиерът и вътрешният министър относно агресията срещу граждани и журналисти по време на неотдавнашния форум на ГЕРБ в София. Предвидено бе също да се обсъди актуализация на бюджета, за да се изкара на светло разпределението на средствата по линия борбата с ефекта от пандемията на Covid-19.
Вместо това кипналото вече общество и многобройните протестиращи около Народното събрание отново видяха как от полупразната пленарна зала им се плези наглата физиономия на управляващите: няма кворум – няма заседание – няма контрол – не ни пука – ще си правим каквото щем! Все същото, което непрестанно показва и лично премиерът Борисов, който никога – дори и в по-спокойни времена от днешните – не си прави труда да се явява пред парламента и да отговаря на депутатски въпроси.
Тази демонстративна гавра с най-важната институция в една парламентарна република означава не само, че се плюе върху конституцията, постановила разпределението на властите в държавата и взаимоотношенията им, но и че най-цинично са сритани основите на демокрацията. Хора, способни на това, никога няма да са способни да се засрамят и да си тръгнат сами. Нито пък ще са способни някога да организират честни избори. Ако не им се отговори колкото се може по-бързо и по-енергично с формиране на ясна, демократична и с възможно най-широк спектър алтернатива, ще продължат да правят каквото си искат.
И оглеждането към Брюксел няма да помогне – Европейският съвет ще обсъжда на онлайн срещата си на 14 август положението в Беларус и… Венесуела, но не и в България…
Впрочем, като става дума за Беларус, интересни асоциации може да си направи човек, ако по-внимателно наблюдава процесите там. Гражданското възмущение на беларусите от самозабравилата се и нетърпима вече власт сякаш много прилича на нашето, а и от задкулисието им лъха също тъй неприятно, както от тукашното. Освен това те си имат „Женско трио”, ние пък си имаме „Отровно трио”…
Но някои от тамошните дистанционни играчи са по-нетърпеливи и по-откровени от нашенските, а и имат по-категорична и нескрита външна опора. Та затова при тях по-ясно и по-бързо пролича замисълът един кръг олигарси с една геополитическа ориентация да бъде сменен с друг кръг олигарси с друга геополитическа ориентация. А живият им щит са множеството нормални хора, които искрено искат по-справедлив и по-честен живот за страната си. Все същото, което, уви толкова често е ставало и става в историята и в настоящето на толкова много народи…
Само че понякога нещо се обърква и народите все пак успяват да проявят достатъчно сила и зрялост, за да изтръгнат инициативата от „диригентите”, да изградят своя реална алтернатива и да постигнат истинска промяна – има и такива случаи в историята, и не са малко. Затова е добре да намалят малко кресчендото всички онези, които сега в захлас искат да прекършат устрема на протестите със заклинанията, че все едно нищо няма да се промени.
На такива бих отговорила с една стара китайска история, която чух тези дни, без, за съжаление, да запомня имената на философите, които провели следния спор. Единият казал, че не си струва да се будят хора, които спят в стая без прозорци и врати, защото като се събудят, все едно няма да могат нито да излязат, нито да пуснат свеж въздух, и така или иначе ще умрат от задушаване. Другият обаче отговорил: „Не можем да знаем, дали ако се събудят, няма да успеят да счупят стената и да намерят своя изход. Ако не се събудят, нямат никакъв шанс. Но ако се събудят, той се появява”.
Та така е, мисля си, и с протестите и желанията за промени – било у нас, било в Беларус, било където и да е.
Разбира се, доста е важно след събуждането да се осъзнае каква е наличната ситуация и да се изгради именно онази алтернатива, която ще е способна да счупи стената и да осигури реална промяна. Жизненоважно е най-широкото възможно единение около базисни демократични ценности, за да може да се възстанови изгорения от прекалено проточилото се мафиотско управление епител на политическия живот. За да се върнат на нормалното си място ляво, дясно, център, за да се съживи спорът между идеи и програми – вместо сегашните договорки за порции между обръчите от интереси на приближените до властта.
Една такава алтернатива не означава решение на всички проблеми, в никакъв случай. Тя е само инструмент, стъпало към един несвършващ процес на обществено развитие, който в момента е затънал в блато. Трябва да го извадим оттам и да го върнем в нормалното му русло – колкото и да е прашно и буренясало. От зрелостта ни като граждани и общество зависи как ще напредваме нататък и какви избори ще правим ежедневно. За да имаме повече справедливост, за да имаме повече свобода, за да имаме повече морал – нужни са непрестанни усилия от всички ни, непрестанна активност, контрол, участие. Тази енергия, която сега блика по площади и кръстовища, би трябвало да прелее в дейни граждански организации, които постоянно да бранят, да бдят, да изискват спазване на правата ни, изработване на ефективни закони в обществен интерес, контролиране на всички институции.
Няма нужда да измисляме топлата вода. Други страни и народи вече са минали по този път. Можем да се заинтересуваме например от опита на такива граждански организации, които се родиха в кипналата срещу бруталните социални орязвания Испания в периода 2011-2014 г. Много от тези формации действат и днес – например активната Платформа на пострадалите от ипотеки (PAH), с която се съобразяват и банки, и правителствата. Такива организации са костната система на всяка жизнеспособна демокрация.
И отново ще повторя, че край, приключване в обществената енергия за промяна не би трябвало да има. Ако в един момент все пак падне правителството на Борисов и бъде махнат Иван Гешев, това не може да е финал за събудилите се у нас хора, а само начало за разширяване на изхода към чистия въздух, начало на същинската промяна, която да стане едно неспирно продължаване напред.
Ще цитирам пак един мъдър китаец – писателя Лю Сюн (1881-1936 г.), който е казвал, че човешкото развитие е една постоянна поредица от надежда и отчаяние. Надеждата вдъхновява всяко обществено движение за промяна, но когато тази промяна се достигне, неизбежно идва периодът на отчаянието – защото се откриват непоправените при обрата несъвършенства. Но именно затова дори отчаянието е конструктивно, защото при натрупването си, то води до нов обществен импулс за промяна, зареден с нова надежда. И така до безкрай – защото това е развитието, това е двигателят на прогреса. Движението, участието, активността – това е самият живот… Събудихме ли се за него?
About The Author
