Днес изпратихме Миряна Башева.
Събрахме се колеги и приятели, поети, писатели, певци, композитори, журналисти, фотографи, артисти, преподаватели, шофьори, лекари, инженери и т.н. Известни и не толкова. Просто хора, които я обичахме.
Някои не се бяхме виждали от години, други – от месеци, заради коронавируса. Казахме си, че ето, тя ни събра. Че винаги ще е с нас. Че никога няма да си отиде. Чухме официални съболезнователни послания от президента, вицепрезидента, кмета на София. Изредихме се във върволицата с цветя край ковчега – и някои дори не посмяха да погледнат към него. Защото наистина там нашата Миряна я нямаше.
Вечната бунтарка с тежък характер и с ироничен поглед зад очилата вече беше избягала от тягостната траурност и официалност – някъде навън, в светлосенките под дърветата, в димните струйки от недопушената цигара на ръба на пейката, в градския шум оттатък гробищната ограда… В живота. В нашия живот.
На много погребения често се повтаря, че отишлият си човек завинаги остава със скъпите си същества – и чувството винаги е искрено и силно.
За Миряна това важи дваж по-силно, защото така го усещаме не само ние, които сме имали щастието физически да бъдем край нея и да знаем какъв страхотен човек беше тя и откъде извираше талантът ѝ. Миряна остава своя и за всички, които са си тананикали песните по нейни стихове, които са чели дръзките ѝ строфи, които първо са се смели, а после са се замисляли над саркастичните коментари в създадената тъкмо от нея легендарна страница „После” във вестника, в който тя работеше до последно.
Сигурна съм, че повечето от тези хора днес са на протестите с искания за оставка на правителството на Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев.
И изобщо не се съмнявам, че невидимата Миряна, която винаги остава с нас, също е там, сред множеството.
Истината е, че във физическия живот тя не беше по масовите прояви. Но никога нито за миг не се е откъсвала от обществения пулс – кипеше и гореше в страстите му, от нашите ширини до най-далечните точки на планетата. Влизаше във всевъзможни виртуални дискусии, в реално време следеше всичко важно, което се случва на България и човечеството. Интернет беше нейният вечно отворен прозорец.
А и истинските ѝ прозорци, надвесени над Орлов мост, я правеха практически пряк участник в какви ли не блокади и протести на възловото кръстовище. Винаги знаеше какво и защо става там – каквото не виждаше пряко, интернет прозорецът ѝ го доразкриваше. И неизменно имаше ясно мнение и отношение. Коментарите ѝ бяха убийствено точни.
Така се случи, че преди няколко години, когато ѝ се наложи да претърпи операция, временно ограничаваща движението ѝ, при мен пък семейните ангажименти се бяха разхлабили – отишли си родители, отраснали деца… И можех да си позволя вечери наред след работа да наминавам при нея, просто за да си говорим, да провокирам чувството ѝ за хумор, докато отмине трудният период.
Преките необходими грижи за нея се полагаха от семейството ѝ и най-близките ѝ. Моето включване беше главно за разтуха.
Тя не допускаше лесно до себе си. На мен ми беше провървяло, че се разбирахме с нея, „имахме си приказката” и се блазня, че бяхме приятелки. Работили сме заедно с Миряна в два вестника в продължение на 8 години. Поддържахме връзка и след като аз отидох да работя другаде, но беше предимно по телефона преди да се заредят онези вечери след операцията ѝ.
Беше невероятна. Как не чух едно физическо оплакване от нея! Затова пък колко ме е разсмивала – с характерните ѝ филипики по иначе много сериозни, главно политически въпроси, които винаги живо я вълнуваха. Уж аз се опитвах да я „разсейвам”, а всъщност тя с неукротимия си дух, с непобедимото си чувство за хумор и с неизбродните теми от литературата, историята, политиката, из които ме повеждаше в разговорите ни, ме зареждаше всяка вечер с идеи и вдъхновения… Винаги ще съм ѝ благодарна за огромното богатство на тези преживявания…
Когато тя се стабилизира, контактите ни продължиха главно по телефона, макар и по-нарядко, разбира се. Чувахме се винаги, когато имаше някакви сътресения у нас или по света – и тя всекиго от героите на събитията заковаваше на мястото му само с няколко заострени думи.
Помня и коментарите ѝ за протестите срещу тогава все още само номинацията на Иван Гешев за главен прокурор. Затова нямам и капка съмнение, че ако Миряна сега беше физически с нас и в състояние да излиза, щеше да загърби фобията си към масовки и да тръгне с протестиращите по „булеварда с лиричния ритъм” – тя винаги знаеше къде е истината и лъжата и никога не мълчеше за тях.
Дано повече хора продължат да я усещат тук, в живота ни, като неизменен морален ориентир. Защото талантливото ѝ писане идваше главно от това – от морала ѝ.
Не искам да потъвам в многословие за Миряна Башева. Тя няма нужда от това. Ние сме тези, които имаме нужда от нея. Особено сега. Но и не само.
Ако поне мъничко се опитаме всекидневно да приличаме на онези непримирими хора, които тя харесваше, ако обичаме и животните така, както тя ги обичаше, ех, ще започне такъв живот, че само да си викаме: „Дано!”…
НЕПРИМИРИМИТЕ
Миряна Башева
Много са малко.
Все пак ги има.
А пък аз точно такива харесвам –
дето ги няма.
Непримирими.
И към земята строго отвесни.
Биват прочути
и забранени.
Те са измислили дясно и ляво
и мислят
петото измерение.
Непримирими към бог и дявол.
Все са поети –
без варианти.
И политици да ги направиш,
В своите черни
служебни чанти
ще носят само лирични държави!
Обикновено
не са щастливи.
(В простия смисъл, прост като „здрасти“.)
А им завиждат,
и то – красиво –
всички, които си имат щастие.
Още са малко.
Чакаме нови!
Трябва да дойдат, ако сме хора!
Ако сме дух,
материя, слово –
с божествена аудитория.
И кой ги знае
отде се взимат…
Е, пак оттам, отдето и всички.
Но и с природата
са НЕПРИМИРИМИ!
А пък аз точно такива обичам.
