Наскоро попаднах на някакъв случаен туит, описващ движенията на индексите на финансовите пазари като „графики на настроенията на богатите хора„. Това елегантно и простичко обобщение, подхвърлено от някакъв непознат човек във виртуалното пространство, успя изведнъж да изкристализира нещо, което ме хвърляше в недоумение през годините на репортерстване, в които се занимавах с дописки за S&P 500, DAX, деривати и корпоративни сезони. А именно защо нагледната ирационалност и капризност на „пазарите“, сравнима само с хормоналния дисбаланс на разглезен пубер, се приема като някаква неизбежна природна сила, като кардиограма, отразяваща достоверно и в реално време пулса на световната икономика.
Ако „пазарите“ наистина бяха просто хаотични, това би било някак по-приемливо. Но когато човек започне да ги наблюдава по-внимателно, осъзнава, че те всъщност си имат логика, която е по своему последователна – макар и напълно самоцелна, изопачена и в някои случаи направо извратена, ако се гледа през призмата на нормалните човешки разбирания. Всъщност, ако вземеш стандартното мислене за това, какви трябва да са приоритетите и причинно-следствените връзки, и го обърнеш на 180 градуса, имаш добри шансове да се превърнеш в достоверен „пазарен анализатор“, който да бъде цитиран по медиите (но вероятно не и успешен пазарен „играч“, за което се изисква още по-дълбоко навлизане в огледалния свят).
По време на „дълговата криза“ например, твърде често публикуването на положителна статистика за реалната икономика, да речем, за повишаване на производството в САЩ или еврозоната, означаваше спад на индексите – защото за „инвеститорите“ (разбирай спекулантите), позакрепването на икономиката се равняваше на повишена вероятност централните банки да „затегнат“ кранчето на „евтината ликвидност“(разбирай изливането на трилиони „напечатани“, „безплатни“ пари във финансовата система).
При текущата криза тази антилогика достига истински апогей – за „пазарите“ в САЩ април бе най-добрия месец от 1987 г. – макар от началото на кризата с коронавируса новите безработни в страната да са вече над 30 милиона души, което е по-зле от… ами от когато и да било. И сякаш като допълнително доказателство за откъснатостта на „пазарите“ от реалния свят, в първия ден на май индексите в САЩ тръгнаха надолу – но не заради позакъсняло осъзнаване, че вероятно се задава нова Голяма депресия, а заради туитове на Тръмп и по всяка вероятност злоупотребилия с наркотични субстанции Илон Мъск.
Съвсем наскоро имаше и друго показно – безпрецедентният срив на цената на щатския лек суров петрол до отрицателни нива, който възбуди въображението на медии и социални мрежи преди десетина дни. Това в голяма степен бе следствие от факта, че огромната част от търгуващите с петролни фючърси го правят изцяло виртуално и спекулативно, и бяха готови да плащат, за да се отърват от договорите, преди да е изтекъл срока за реална доставка.
На теория финансовите пазари съществуват, за да осигуряват финансиране за реалната икономика, поради което би могло да се предполага, че те са нейна функция и обективно отражение – макар още първият финансов „балон“ с цените на луковиците на лалета през 17 век да хвърля сериозно съмнение върху това. Днес спекулативната търговия с деривати, суапове, секюритизации, фючърси и прочее все по-сложни и все по-откъснати от истинския свят финансови инструменти живее свой живот, а стойността на финансовите активи надхвърля в пъти размера на глобалния БВП.
Пряката причинно-следствена връзка между реалната икономика и финансовите пазари в много отношения е напълно скъсана. Същевременно обаче връзката в обратна посока не е – политиките на най-големите централни банки са насочени главно към успокояване на лабилните „инвеститори“, управлението на най-големите корпорации е подчинено на възвръщаемостта на акционерите, от оценките на пазарите за риск и рентабилност зависи дали и на каква цена могат се финансират държавите.
Кризата от 2008 г. бе ясна демонстрация как „сложните финансови инструменти“ могат да повлекат към дъното както финансовия, така и реалния сектор. Тя трябваше да послужи и като последно предупреждение, че нещо в тези взаимоотношения трябва да се промени. Вместо това обаче имаше само закърпване на положението, а фундаментите на системата за приватизиране на печалбите и социализиране на загубите си остана непокътната – защото „въртящята се врата“ между финансовия сектор и политиката гарантира, че хората, от които зависят регулациите, на свой ред са зависими от едрия капитал.
Когато чуят „борса“ и „финансови пазари“ или „Уолстрийт“, в съзнанието на повечето хора вероятно изникват онези сцени от холивудски филми с истерично надвикващи се костюмари, държащи по два телефона в едната ръка и наръч смачкани разписки в другата. Значителна част от обема на тази търговия обаче всъщност е автоматизиран – извършва се от алгоритми и ботове, надпреварващи се помежду си колко транзакции ще осъществят за милисекунда. Изглежда някак подходящо богатите да оставят настроенията им да се изразяват от машини, изпразнени от всякакви хуманни съображения, и настроени да приоритизират самоцелната печалба преди всичко друго. Това би могло да служи и като опростено обяснение – донякъде алегорично, донякъде съвсем буквално – за очевидно самоубийствената логика, наложена върху всички ни от върховенството на финансовия капитал.
