Първи май в локдаун: силата е все още в наши ръце

Изпитано оръжие на работодателите в усилията им да определят правилата, по които ще работят техните служители, е локаутът. Когато са заплашени от някаква форма на неподчинение, но могат да си позволят временно прекратяване на дейността, те вземат инициативата в свои ръце, като заключват предприятията, лишавайки работниците от надница. По този начин работодателите практически показват на служителите си (които надали могат да издържат дълго без доходи) колко силно са зависими.

Затова може да се каже, че локаутът е обратната страна на стачката – най-мощното оръжие на работещите. Символното начало на Международния ден на труда е огромната стачка в Чикаго от 1 май 1886 г., предявила историческото искане за 8-часов работен ден. Днес американските работници отново ще изковат повратен момент в историята на Първи май, когато хиляди от тях излязат навън срещу все по-бруталните условия на труд в предизвиканата от пандемията криза. Част от вълната трудови протести, заляли най-голямата световна икономика през последните седмици, акцията цели да засили импулса към общонационална стачка.

Подобно на локаута, настоящият локдаун поставя труда в твърде неизгодна позиция. Отвъд буквалното ограничение на движението, хората срещат неочаквани бариери както пред самата възможност да работят, така и пред перспективите за своето бъдеще.

Едно след друго се нароиха мрачни вещания. Различни анализатори (сред които и авторът на тези редове) започнаха да предупреждават за различни негативни сценарии. Перспективите пред нас не са никак светли, тъй като очертаващите се икономически срив и трайно унищожаване на работни места могат да доведат до все повече обременяваща работа вкъщи, все по-опасни условия на труд навън и все по-хлабаво нормирано работно време.

Всички тези упражнения по прокобно гадателство не са безполезни в степента, в която ни подготвят за реалните неблагоприятни възможности. Но те със сигурност остават непълни, ако се ограничат само до това. Особено в ден като днешния, длъжни сме да мислим и за силата, която остава в ръцете на работещите хора да се преборят за достоен труд.

Въпреки всички трудности, потенциалът ни да въздействаме не е никак малък. Дори ако тенденциите наистина са така негативни, както изглеждат, това не значи, че не може да им окажем съпротива и да ги преобърнем. Тук тезисно ще изложа няколко посоки.

Силата на „критичните“ работници е огромна, тъкмо защото са критични, или с други думи – незаменими. Без доставки, без прибиране и обработване на реколтата, без уж тривиални неща като продажби по магазините, цялата машина ще рухне много бързо. Изключително рискова обаче е работата на тези хора, независимо дали продават лекарства в кварталната аптека, чистят офиси, опаковат в склад на Амазон, разнасят храна за Фууд панда, или берат пролетните култури в Германия. Да не говорим за лекари, сестри и останалия медицински персонал.

Тъкмо защото степента, в която не само икономиката, но и останалите работещи зависят от тях, е огромна, критичните професии имат силата да извоюват по-добри условия, в които да полагат своя интензивен и опасен труд. Свидетелство за това са работещите във френското подразделение на Амазон, които принудиха съда да забрани на гиганта всякакви доставки във Франция, освен тези на някои стоки от първа необходимост. Именно заради комбинацията от висок риск и висок потенциал за въздействие, в Щатите се надигат работещите в доставките и търговията.

Незаменимите работници са в положение да изискат –

на първо място: мерки за безопасност на работното място, определени от тях самите, не от работодателя или правителството;

също така: гарантиране на възможността за ползване на болничен и допълнителна компенсация при заболяване на работното място;

не на последно място: ясно нормирано работното време и правила за заплащане на положения извънреден труд.

Те могат да принудят работодателите си на това чрез временно спиране на работа в ключови за производствения процес моменти. А ако това бъде направено в координация между различните браншове и при ясна комуникация с останалата част на обществото, то би довело до още по-силен обществен резонанс и по-бързо постигане на целите.

Вече все повече хора осъзнават, че сравнена с рисковете на критичните работници и трудностите на останалите без работа, ситуацията на онези, които могат да работят от вкъщи всъщност е почти луксозна. Но това не трябва да скрива от очи факта, че работата от вкъщи потенциално прехвърля тежести от работодателя върху служителите, както и че размива нормата на работното време и потенциално го удължава.

Затова справедливо би било работещите home office да предявят следните искания –

първо: ясно нормирано работно време и правила за заплащане на положения извънреден труд;

след това: осигуряване от работодателя на необходимите работни средства според характера на работа (компютър, телефон, софтуерна инфраструктура, интернет връзка и др.);

също така: допълнителна компенсация за всички допълнителни тежести, произтичащи от работата вкъщи (напр. трудности с работния процес заради непригодеността на дома за офис, вкл. присъствието на други работещи членове на семейството).

Тук ключово място заема съсловието на учителите, чийто труд, заради самия си характер, изисква повече време и усилия, а е присъщо по-неефективен в условията на дистанционна работа – но същевременно е от ключово значение за бъдещето на всяка нация. Добре си спомняме, че у нас в България учителите вдигнаха може би последната истински голяма стачка. Те знаят как да бъдат сплотени и са в положение да постигнат исканията си.

Не на последно място, днешната ситуация извежда на преден план незаменимата роля на синдикатите. Първоначално възникнали в резултат от работническата самоорганизация, може би днес те наистина са се бюрократизирали и са станали твърде склонни да сътрудничат на държавната власт и бизнеса. Но все пак в ръцете им остават някои действителни лостове за съпротива. А в работещите остава реалният потенциал да изпълнят синдикатите отново с живот и смисъл – да ги върнат в свои ръце.

Първи май е ден на работническата солидарност и това не е празна фраза. В настоящата ситуация тя е все по-насъщна. Европейският съюз с лека ръка вдигна забраната за пътуване на критичните работници, за да могат да стигат до полетата и кланиците на Западна Европа. Така наречената европейска солидарност се оказа сведена до солидарност с нуждите на компаниите от богатите държави-членки да експлоатират евтин източноевропейски труд. Стотици наши сънародници са вече там, в твърде съмнителни здравни условия. 200 румънци със сходна съдба вече бяха тествани позитивни за covid-19; уви, още преди това беше факт и първият смъртен случай.

В тези условия, националните синдикати са длъжни да засилят сътрудничеството със своите колеги в другите европейски страни, особено членките на ЕС. А също така – да насочат специални усилия в посока временните работници от други държави, тъй като те са сред най-уязвимите. Разбира се, по този начин ще работят също така и за цялостно по-добрите условия на труд в своите страни, както и против подбиването на заплатите на собствените си съграждани.

Не можем да си позволим да се вслушваме в уверенията, че ситуацията е извънредна и налага едно или друго. Тя действително е извънредна, но позволява множество решения, някои от тях в полза на едни, а други – на други. На този етап много от мерките засилват ощетяващи хората тенденции, които отдавна вече са в ход. А налице са основания да мислим, че рестрикциите, които се окажат изгодни за силните на деня, могат бъдат запазени при „нормализацията“, която ще дойде рано или късно.

Всички тези посоки на действие изискват последователна и неотклонна организация. Положението го налага. Една от работничките, организиращи днешната стачка в Щатите, казва: „Първи май не е просто еднократна символна акция – целта ни е да изградим истински, обхватни и мощни мрежи на въздействие.“

Ако правителствата прекратят локдауна и разхлабят здравните рестрикции (под постоянния натиск на компаниите – в Америка, в Италия, в България), това ще бъде не за да ни върнат свободата, а за да се върнем да работим на пълни обороти. Ще продължим да спасяваме икономиката, а не хората. Но дотогава, докато не заработи за всички, „икономиката“ ще продължи да означава „печалбите на акционерите“. Не заплатите на служителите.

Свобода не се дава, а се извоюва. В дълги, упорити борби са били спечелени нормираният работен ден, правилата за трудова безопасност, правото на отпуск и болнични. Те не са били въведени от добронамерени работодатели или провъзгласени от справедливи политици. Ще се откажем ли с лека ръка от тези завоевания?

Положението днес е изключително трудно. Хората са атомизирани, независимо дали тичат от доставка на доставка или са прикрепени към компютъра си вкъщи. Но Денят на труда е и за да ни припомни, че някога са се изправяли срещу картечниците на „бизнеса“, за да извоюват свободите, на които се радваме сега.

Както тогава, така и днес залог на Първи май са не само нашето препитание и здраве, а на първо място – нашето достойнство.