Кризата COVID-19 ще постави много предизвикателства пред съвременните общества, които към момента все още ни е трудно да разберем, защото сме изцяло концентрирани в овладяването на първо място на медицинските измерения на тази криза. Несъмнено това е правилният подход, но моята цел е да поставя акцент върху т.нар. „посткризисен“ период, където вече „общия враг“ няма да го има и когато на всеки индивид ще му се наложи да се спасява както може. Тогава онази колективност и сплотеност, която сега ни обединява, вероятно ще започне постепенно да изчезва. Малко по малко икономическият, социалният, политическият, дори и религиозният живот вероятно ще претърпят значителни промени.
Една от тези промени ще бъде развитието в близко бъдеще на по-големи социално-икономически неравенства, отколкото наблюдавахме до този момент. Всъщност, светът така или иначе имаше сериозен проблем с неравенствата, но вместо да се постараем да го решим през годините, ние го задълбочавахме. Това в пълен смисъл е валидно и за нашите географски ширини. Очаква ни нарастване на неравенствата в резултат от предстоящото разместване на социалните пластове в обществата.
Кое ме кара да мисля така?
На първо място, този вирус е опасен за всеки човек, но е една идея по-опасен за хората в най-долния децил (10%) и най-долния квинтил (20%) в разпределението на доходите. Казано по-друг начин, най-бедните 20% във всяко едно общество са изправени пред по-голяма опасност спрямо най-богатите 20%. В тази опасност не се включват само медицинските рискове – като вероятност от зараза, вероятност от усложнения и летален изход. Налице са и изцяло икономически рискове тази част от хората да обеднеят много повече, отколкото са били преди началото на кризата. Например, над 70% от хоспитализираните болни (заразени с коронавирусна инфекция) по света в момента принадлежат към най-долните три децила в разпределението на доходите. Причините са много, но не може да пренебрегнем и факта, че по-бедните хора не могат да се грижат за своето здраве пълноценно, често те страдат от много придружаващи заболявания, което ги постава една идея по-рискова група спрямо хората, които са в горните децили на разпределението.
На второ място, според Оксфам (2020), около 500 млн. души биха могли да бъдат изтласкани към крайна бедност в резултат от тази пандемия. Това са хора, които до този момент са се намирали или във втория или в третия квинтил по отношение на доходите (т.нар. „средна класа). Става въпрос за между 6 – 8% от глобалното население, което ще бъде принудено да изпадне в тази ситуация още през 2020 г., като резултат от закриването от страна на правителствата на цели икономики, за да може да се управлява разпространението на вируса. Развитието на този процес потенциално ще забави борбата срещу бедността и неравенствата в глобален план с цяло десетилетие, като в определени части по света (Африка и Близкия Изток) това забавяне се оценява на поне 30 години (Оксфам, 2020).
На трето място, към този феномен можем да прибавим и първоначалната оценка на МОТ (2020), че минимум 25 млн. работни места ще бъдат изгубени и няма да могат да бъдат възстановени след края на пандемията. Това от своя страна ще доведе до загуба на доход от домакинствата по света в размер на повече от 3,4 трилиона долара, като това число прогресивно нараства всяка следващата седмица. Повечето международни организации, като Световната банка и Международният валутен фонд, твърдят че светът се насочва към рецесия, която е по-голяма по своите мащаби от глобалната финансова и икономическа криза от 2008 г. Например, според Макинзи (2020), икономиката на САЩ търпи загуби, които са равносилни на поствоенния период в средата на 50-те години, което само по себе си е исторически спад на икономиката. Все по-ясно става на всички, че размерите на тази криза ще бъдат по-големи по мащаб спрямо кризата от 2008 г.
На последно място, пандемията също заплашва да увеличи неравенствата между половете. Въпреки че вирусът се появява повече при мъжете, жените ще страдат повече по други начини. Например, около 70% от здравните работници в света – най-изложени на вируса – са жени. В бедните страни над 92% от жените, които работят, са заети в неформалната икономика и нямат здравна осигуровка, нито социална такава, което не им гарантира права за подпомагане в настоящата ситуация. Освен това, докладите вече показват, че домашното насилие се е удвоило в провинциите в Китай, където са наложени ограничения – и този модел се повтаря при почти всички страни по света (особено в Южна Америка, Турция, Близкия Изток).
Аз не знам дали тази криза има симетричен характер, както министърът на финансите твърди, или има несиметричен характер, както заяви премиера, но съм сигурен в едно: Тъй като правителствата в Европа започват да се справят с извънредните ситуации с фискални мерки, разбирането как различните социално-икономически неравенства ще се преплитат, трябва да бъде сред основните въпроси в момента за всички политици. Това е дългосрочният проблем, който трябва да решаваме.
Къде е България?
В зависимост от доходите си и от това дали икономическият им сектор е блокиран или не, работниците са изложени на различни рискове у нас. Някои от хората, които получават по-ниски доходи, продължават да работят и получават заплатите си. Примерите включват здравни работници и работници в критични вериги за доставки (храни, фармацевтични продукти, доставки, основни индустрии). Те са освободени от блокиране, но се излагат на риск от инфекция, като не работят от вкъщи. Но това са по-малката част от хората. Истината е, че мнозинството от работниците с по-ниски доходи не могат да работят от вкъщи, но също така не им е позволено да ходят на работа. Статистиката много пъти е доказвала корелацията между способността за работа от дома спрямо принадлежността на работника към определен квинтил на доходите. По този начин, работата от вкъщи по време на карантината в повечето случаи е запазена за хората, които се намират в най-горните децили и съответно получават относително по-висок доход спрямо всички останали.
Промишлените работници, работниците на дребно и транспортните работници едва ли ще имат тази възможност, която би им позволила да запазят нивата си на доходи или поне прилична част от тях по време на шока. Няма да са малко работниците, които ще трябва да избират между излагане на по-голям риск, като не се отказват от заплатата си или да се самоизолират, но да преминат към по-ниски децили на доходно разпределение.
В крайна сметка, мнозинството от хората отдават преимущество на тяхното здраве, което е рационално поведение, но това несъмнено ще доведе до тяхното падане към по-долен децил или квинтил в доходната пирамида във всяко общество. Графично, това би означавало, че кривата ще има ясно изразена лява асиметрия и все повече хора ще попадат в категорията, която се намира под средната класа. Освен това, домакинствата с по-ниски доходи имат традиционно по-лоши финансови буфери и по-малък капацитет да заемат или спестяват, което вероятно ще усложни допълнително нещата в дългосрочен период. Тези хора обикновено разчитат изцяло на своя доход, тъй като натрупаното богатство или липсва или е прекалено малко.
Това предстои да се случи през 2020 г., вероятно и през 2021 г., защото част от негативните ефекти имат по-широк лаг на въздействие и тяхното влияние ще се прехвърли и през следващата година. Наскоро Евростат актуализира статистиката за неравенствата за няколко европейски страни, включително и България, прибавяйки последните данни валидни към края на 2019 г. Хубаво е да ги погледнем двата основни показателя – коефициентът Джини и индекса S80/S20 на Евростат, за да знаем от каква изходна база влизаме в настоящата криза.
Графика 1: Коефициент на Джини в България в периода 2010 – 2019 г. (годишни данни в %)
Източник: Евростат (Архив, 2020)
Графиката пределно ясно показва, че тенденцията в България през последните девет години е към нарастване на нивата на неравенствата. Колкото е по-висок коефициентът на Джини, толкова са по-големи неравенствата у нас. Най-новите данни на Евростат показват, че към края на 2019 г. стойността е 40,8%, което е рекорд за България въобще, тъй като страната ни никога не е отчитала толкова висока стойност (единствената година, когато бе премината границата от 40% бе през 2017 г.).
Данни за Джини се събират още от времето на края на Втората световна война, така че това е доста дълъг период, и спокойно можем да твърдим, че сме свидетели на нещо историческо. Тук дори не е отчетена настоящата криза в резултат от пандемията през началото на 2020 г., както стана ясно, данните са към края на 2019 г. Изводът е, че страната ни се намира освен на дъното по този показател в целия ЕС, но и в много незавидно положение спрямо ситуацията в момента – рецесия и икономическа криза. Ако приемем, че в периода 2010 – 2019 г. регистрирахме сравнително умерен икономически растеж и въпреки това позволихме неравенствата да нарастват, нямаме никакви основания да смятаме, че сега или следващата година нещата ще се подобрят. Щом не сме постигнали това нещо във възходящата фаза на икономическия цикъл, няма как в условията на стагнация да се надяваме на каквото и да е подобрение.
Графика 2: Разлика между доходите на най-горния и най-долния квинтил сред населението в България за периода 2010 – 2019 г. (брой пъти по ординатната ос)
Източник: Евростат (Архив, 2020)
Тук ситуацията е сходна, но разликата идва оттам, че този показател измерва само нивото на доходното неравенство между най-богатите 20% от населението и най-бедните 20% от него. През 2019 г. се отчита повишение спрямо 2018 г. и разликата между доходите на първия и петия квинтил достига до 8,1 пъти. През 2017 г. стойността е била дори повече, но тенденцията е към плавно нарастване за период от девет години, което е поредното доказателство за наличие на статистически значим процес на консолидация на все повече ресурси в ръцете на все по-малко хора.
Бързам да кажа, че неравенствата не са задължително нещо лошо, но не и когато те станат твърде високи. По този показател сме на последно място в ЕС, като няма страна-членка при която разликата между доходите на най-богатите и на най-бедните да е толкова висока. И причината едва ли е в това, че доходите на най-бедните са намалели, напротив, те растат, но с недостатъчен темп, който е неспособен да отговори на поскъпването на живота и цените на стоките и услугите и и на темпа на прираст на доходите на хората от най-горните квинтили. Така, при равни други условия, в дългосрочен период реалната покупателна способност на хората с най-ниски доходи намалява спрямо реалната покупателна способност на хората с най-високи доходи. За да потвърдя тази теза, нека погледнем следващата графика:
Графика 3: Дял от общия национален доход в топ 20% от най-богатите хора в България: 2007 – 2018 г.
Източник: WIID (World Income Inequalities database, 2020)
Тя показва каква част от националния доход е съсредоточена в ръцете на най-богатите 20% от обществото. Очевидно е, че графиката има положителен наклон и прогресивно стойностите нарастват през годините. През 2018 г. е отчетен лек спад спрямо 2017 г., но той е пренебрежимо малък (едва 0,2 пр. п.) на фона на общата тенденция за покачване. В началото на периода едва 36% от националния доход е бил консолидиран в ръцете на 20% от най-богатите хора у нас, докато през 2018 г. близо 46% от националния доход вече е в ръцете на същите тези 20%. Нарастването е цели 10 пр. п. за период от едно десетилетие. Имайте предвид, че неравенствата са дългосрочен и системен проблем, който изисква дългосрочни решения. Не е нормално за толкова малък период от време да се отбелязва такъв скок и в трите разгледани показателя до този момент.
В заключение, искам да мислите за представените данни от мен като един предкризисен социален контекст, върху който обществото ни се наложи да стъпи и да влезе в новата ситуация. В началото защитих тезата, че неравенствата предстои да се задълбочат, както на международно, така и на национално ниво. В такива моменти ясно си проличава пропуснатото време, което всъщност имахме, за да ограничим бедността и социалната стратификация в България. Макар че имахме добър растеж и стабилна макроикономическа конюнктура години подред, ние не успяхме да бъдем по-прогресивни в социалната сфера.
В условията на кризата, която предстои, наистина ще усетим какво означава фразата „пропуснати ползи“, както и фразата „алтернативни решения“. Това не са клишета. Не е и популизъм. Да изпитваш емпатия към определени деструктивни процеси и да настояваш те да се променят, не означава задължително да си популист. Надявам се следващата година, когато Евростат актуализира за 2020 г. числата за неравенствата в България, да не трябва да се сравняваме със страни от Северна и Централна Африка.
About The Author
