Човек почти може да усети напоената със страх пот, която започна да се стича от порите на телевизионни предавания и социални медии, след като политическият и медиен естаблишмент най-после осъзна какво означава коронавирусът. И не говоря за заплахата за здравето ни.
Един светоглед, който избутваше всеки различен начин на мислене в продължение на близо две поколения, се срива пред очите ни. Той няма отговор на текущото ни затруднение. Има някаква трагична карма в това, че толкова много големи държави – разбирай големи икономики – днес са управлявани точно от тези хора, които са най-зле екипирани в идеологическо, емоционално и духовно отношение да се справят с вируса.
Това си проличава ясно навсякъде на Запад, но Обединеното кралство е особено показателен случай.
Дълго подмотване
В края на март се разбра, че Доминик Къмингс, главен идеологически съветник на палячото-премиер Борис Джонсън, е имал ключова роля за забавянето на отговора на британското правителство на пандемията – което на практика вкара страната в италиански (лош) сценарий, вместо в южнокорейски (добър) такъв.
Според съобщения в медиите, Къмингс първоначално е възпрепятствал действията на правителството с аргумента, че ако идващата зараза „означава, че някакви пенсионери ще умрат, то жалко за тях“. Този подход обяснява защо властите в Лондон се подмотваха и колебаха толкова дълго, преди да предприемат нещо.
Това се случваше в средата на март, когато по света вече измираха хиляди хора, а Световната здравна организация умоляваше правителствата да налагат социално дистанциране и да „тестват, тестват, тестват“. В средата на април свързаните с коронавирус смъртни случаи в Обединеното кралство надминават 10 000. Грубата небрежност на правителството на Джонсън не трябва да бъде забравяна и прощавана.
Къмингс, разбира се, отрича да е казвал това и нарича тези твърдения „клевети“. Но нека оставим формалностите настрана. Нима някой се съмнява, че това е била първата мисъл на хората в консервативния кабинет, когато са видели, че са изправени пред неминуема зараза, която заплашва да разнищи социалната и икономическа теория, на чието превръщане в масов култ те са посветили цялата си политическа кариера? Икономическа теория, от която те – по съвсем случайно съвпадение – извличат политическата си власт и класовата си привилегия.
Още през първата седмица на кризата тези твърдолинейни монетаристи започнаха да се преструват на социалисти, за да могат да издържат. А предстоят още много такива месеци.
Остеритетът на боклука
Както можеше да се очаква, британското правителство изхвърли на боклука политиките на остеритет, които бяха репер на ортодоксията на Консервативната партия повече от десетилетие, и обявиха огромни харчове, целящи да спасят бизнеси, останали без бизнес, както и гражданите, останали без препитание.
След финансовия срив от 2008 г., консерваторите орязаха социалните разходи до кокал, с което създадоха огромна подкласа във Великобритания. Местните власти бяха оставени без средства и възможности да покриват недостига. През изминалото десетилетие консервативните правителства оправдаваха бруталния си подход с мантрата, че не съществува „магическо дърво, на което растат пари“, което да помогне в тежки моменти.
Свободният пазар, настояваха те, е единственият фискално отговорен път. И в своята безкрайна мъдрост, пазарът е решил, че „единият процент“ – милионерите и милиардерите, които потопиха икономиката през 2008-ма – трябва да станат още по-безобразно богати, отколкото са били досега.
Междувременно останалите трябваше да наблюдаваме изсмукването на доходите и перспективите ни, така че единият процент да може да трупа още повече богатство в офшорни зони, където не могат да ги застигнат никакви данъци.
„Неолиберализъм“ се превърна мистифициращ термин, използван за предефиниране на неустойчивата, късна фаза на корпоративния капитализъм, не само като рационална и справедлива система, но и като единствената система, която не включва гулаци и опашки за хляб.
Не само британските политици (включително по-голямата част от Лейбъристката партия) възприеха тази идеология, но и всички корпоративни медии – при все че „либералният“ Guardian от време на време кърши неубедително ръце дали не е време да направим турбо капитализма малко по-грижовен.
Само заблуденият, опасен корбинистки „култ“ си позволяваше да мисли различно.
Самоцелна приказка
Но изведнъж се оказва, че консерваторите все пак могат да намерят вълшебно дърво за пари. То си е било там през цялото време и изглежда има достатъчно узрели плодове, че да бъде позволено на всички ни да си вземем.
Не е нужно човек да е политически гений като Доминик Къмингс, за да види колко политически ужасяващ е този момент за естаблишмента. Историята за суровите икономически реалности, която ни разказват вече повече от 40 години, е на път да бъде изобличена като самоцелна приказка. През цялото време са ни лъгали – и скоро ще осъзнаем ясно това.
Поради това наскоро консервативният политик Зак Голдсмит, милиардерски син, който бе издигнат до член на Камарата на лордовете, нарече „тъпанар“ всеки, който има нахалството да критикува Борис Джонсън. Пак заради това уважаваният „политически журналист“ Изабел Оукшот се захвана да аплодира „саможертвата“ и отдадеността на правителството в справянето с вируса.
Можем да очакваме през идните седмици все повече и повече журналисти да зазвучат като севернокорейска пропагандна служба, бълващи дитирамби за „скъпият ни лидер“ и изискващи да се доверяваме, че той знае какво е най-добре да се прави в този тежък час.
Спасяване на капитализма от самия него
Сегашното отчаяние на политическата и медийна класа е подклаждано от един съществен проблем, който трябва да притеснява и нас, и то повече от самия вирус.
Преди 12 години капитализмът стигна ръба на пропастта, неговите структурни недостатъци бяха изложени на показ за всеки, който си направи труда да погледне. Сривът от 2008 г. почти разби глобалната финансова система. Тя бе спасена от нас, обикновените граждани и данъкоплатци. Правителството бръкна дълбоко в джобовете ни и прехвърли парите ни на банките. Или по-скоро на банкерите.
Ние спасихме банкерите – и политиците – от собствената им икономическа некомпетентност, чрез финансови инжекции, които също бяха мистифицирани като „количествено облекчаване“.
Но не ние бяхме възнаградените за това усилие. Не получихме собственост върху банките или поне значим дял в тях. Не получихме дори по-силен надзор над финансовия сектор в замяна на огромните инвестиции на публични средства. След като ги бяхме спасили, банкерите веднага се заеха да обогатяват себе си и приятелите си по същия начин, който спъна икономиката през 2008 г.
Спасителното финансиране не поправи капитализма, то просто забави малко неизбежния му колапс. Капитализмът все още е изпълнен със структурни недостатъци. Зависимостта му от безкрайно увеличение на потреблението не съдържа отговори за екологичните кризи, които неизбежно вървят с подобно потребление. Икономиките, които „растат“ изкуствено, докато ресурсите се изчерпват, в крайна сметка надуват балони, изпразнени от съдържание – балони, които скоро отново ще се спукат.
Режим на оцеляване
Вирусът е илюстративен за един от тези структурни недостатъци – той е ранно предупреждение за по-мащабната екологична криза, напомняне, че капитализмът, чрез преплитането на алчността в икономиката с алчността в околната среда, е подсигурил, че двете сфери ще се сринат в тандем.
Пандемии като тази са резултат от нашето унищожаване на естествените местообитания – за да отглеждаме добитък за бургери, за да садим палмови дървета за торти и бисквити, за да изсичаме гори за сглобяеми мебели. Животните биват набутвани във все по-малки територии, което позволява на заразите да прескачат между видовете. И след това, в този свят на нискотарифни полети, заразите намират лесен и бърз транспорт до всяко ъгълче на света.
Истината е, че в моменти на срив, като сегашния, продължаващ вече десетилетия, на капитализма му остават само вълшебните парични дървета. Първото, към което посегнаха след 2008-ма, бе запазено само за банките и големите корпорации – богатият елит, който управлява нашите държави като плутокрации.
Второто вълшебно парично дърво, което трябва да се справи с още по-катастрофалните икономически щети, причинени от вируса, е необходимо да включи и нас. Но не си правете илюзии – кръгът на бенефициентите не бива разширен, защото капитализмът изведнъж се е загрижил за бездомните или за тези, които разчитат на хранителни банки. Капитализмът е аморална икономическа система, движена от натрупването на печалба за собствениците на капитал. Това не сме вие или аз.
Не, капитализмът просто е влязъл в режим на оцеляване. Поради това западните правителства, поне за известно време, ще се опитат да „спасят“ и части от обществото, връщайки обратно част от богатството, което е акумулирано през десетилетията. Правителствата ще се опитат да прикрият за още известно време факта, че капитализмът е съвършено неспособен да реши кризите, които сам създава. Те ще се опитат да купят подчинението ни на една система, която унищожава планетата и бъдещето на децата ни.
Това няма да работи вечно, както Доминик Къмингс вероятно се досеща. Поради това правителството на Джонсън, администрацията на Тръмп и имитациите им в Бразилия, Унгария, Израел, Индия и другаде, се захванаха да въвеждат драковновски извънредни законодателства, които имат по-дългосрочни политически цели от непосредствената задача за ограничаване на заразата.
Западните правителства ще заключат, че е време да подсилят имунната система на капитализма срещу собствените си народи. Рискът е, че ако получат шанс, те ще започнат да се отнасят към нас, а не към вируса, като към истинската чума.
