В категории:Полемики

Обичам родината, мразя държавата, да живее кризата!

Призивът към родолюбивото чувство на етническия българин е последната и най-сигурна патерица, на която властта се опира, ако трябва да легитимира действията си.

Патриотични граждани демонстрират българщина, като се спускат облечени в носии по пистите в Пампорово Снимка: btvnovinite.bg

Известната фраза „Обичам родината, мразя държавата“ е станала любимо мото на мнозина. Около трети март тя придобива и конкретно значение – ще се преклоня пред подвизите на миналото, ще отбележа какво ми дава предполагаемо чувство за общност и ще се насиля за момент да оставя на заден план колко зле е животът в страната ми по рождение всъщност. Ще направя границата между държава и родина, между политика и ежедневие, между едно и друго общо в пъти по-дебела, отколкото всеки друг ден.

„Обичам родината, мразя държавата“ има и известни социологически стойности. Вече трайно проучванията на основните агенции сочат доверие в парламента и в правителството у едва между една трета и една четвърт от гражданите. Също традиционно държавният глава, вероятно като символ на националното единство, се радва на доверие у приблизително всеки втори. Паралелно, 81% от младите хора у нас се гордеят, че са българи.

Не бива да има и капка съмнение, че за власт като настоящата в България подобно заклинание е най-доброто, което може да си пожелае. Все пак управляващата коалиция се състои от партии, чиито официални идеологии са тъкмо за минимално участие на държавата в социалния и икономически живот и за силно национално самосъзнание. Нещо повече – подобието на политика, което те водят, протича в условията на постоянна и дълбока криза, предостатъчно причини за омраза към държавата, в която криза всеки ход може да бъде обяснен и всяка жертва може да бъде направена в името на родината.

Криза връз криза

Водните ресурси, инфраструктура и унищожението на околната среда, състоянието на здравеопазването, избухващи на пресекулки, но трайни социални недоволства, крайно несправедлива фискална политика, колабираща съдебна система и корупция по всички етажи на държавата – всичко това са вече не просто отделни проблеми, а взаимосвързани, системни, перманентни кризи. В последните дни и точно на трети март властта се оказа по изключение изправена пред кризи, неидващи от самата нея, което още по-ясно показа откъде тя черпи своята стабилност.

Държавният глава отиде на паметника на връх Шипка, за да отбележи трети март, въпреки препоръчителната отмяна на масовите мероприятия като превантивна мярка срещу вирусните епидемии. Обвини правителството в манипулация и недостатъчно родолюбие. От страна на църквата същото направи старозагорският митрополит – отслужи молебен в Шипченския манастир с аргумента, че „[н]икой вирус не ще събори паметта на българина”. А правителството, освен здравни, има и други проблеми с патриотичен залог тези дни. Турция „пусна“ бежанците, които задържаше като заплаха към ЕС. Подобно на конспирациите за нарочното освобождаване на коронавирус тези хора трябва да се възприемат също като епидемия, отприщена в геополитическа офанзива срещу „Крепостта Европа“ и срещу България в частност. От Министерство на отбраната първо обявиха, че цели 60 бежанци „атакували“ българската граница, та имало готовност да бъдат изпратени 1000 военни и бойна техника, които да не позволят, по думите на вицепремиера Каракачанов, „и пиле да прехвръкне“. После се оказа, че няма никакъв „бежански натиск“. А според международни организации имаме готовност да настаним 10 000 души, но явно правителството работи с такива организации само колкото да не ги обиди и това да се приемат бежанци, както повелява международното право, не е тема в публичното пространство по абсолютно никакъв начин. Като на магия междувременно почти изчезна другата скорошна международна криза, в която България се оказа въвлечена – корупционният скандал с къщата на Бойко Борисов в Барселона и изобщо с връзките му с престъпния свят. Днес премиерът е отново дипломат, работещ за благото на България и Европейския съюз с телефонни разговори и приятелски договорки с Турция и Гърция в новосъздадената ситуация.

Какво изясняват тези международни кризи?

Първо, че правилата в глобализирания свят са против националното чувство и интерес. Т.нар. „кризисен щаб“ срещу коронавируса и без това въвежда нечувани другаде иновации и се държи като цяло неадекватно. Но за да подсили държавната неадекватност от позицията си на по-патриотичната опозиция и използвайки ниското доверие в правителството, президентът Радев, подкрепен в случая и от представител на висшия църковен клир, казва на гражданите „Правителството ви манипулира с измислени заплахи и ви пречи да сте българи,“ с което ги изложи на опасност. Паралелно по отношение на бежанците сме свидетели на драстични нарушения на принципите на убежището от международното и европейско право и на собствената ни Конституция. Готовността за насилие по границата, съчетани със съвършения отказ от страна на правителството дори да споменава увеличения капацитет и задължение на България да приема бежанци, са свидетелство за пълна откъснатост от световния институционален и правов ред.

Второ става ясно, че на всяка криза, била тя външна или вътрешна, властта отговаря или с репресии, или където те не са възможни, желателни или достатъчни, с изолация и лъжи. Препоръка за избягване на масови мероприятия, поне заради безспорните проблеми със сезонния грип? Няма такова нещо или ако има, ние пък имаме по-важни патриотични дела. Епидемия от недостатъчно проучен вирус? Попълваш декларация при връщане от рискова зона, а при съмнения излизаш в препоръчителна самоналожена карантина за твоя сметка. Кои са рисковите зони, каква е практическата стойност на декларацията, как така сам ще си плащаш карантината и как изобщо тя е препоръчителна – въпроси без отговор. Бежанци се очакват към България? Ще ги бием, стреляме и връщаме, откъдето са дошли, а какво ще правят „там“ оцелелите – не е наша работа. Но насилническите и манипулативни политики са вече отдавна прозрачни. Миналата седмица ДАНС изнесе директор направо от училище в Пловдив, след като МОН системно не е реагирало на сигнали на КТ „Подкрепа“ за злоупотреби и тормоз над учители. Цялата показност на прокуратурата доскоро е също именно PR акция за силата на държавната репресивна ръка. По отношение на социокултурните проблеми като насилието над жените, дискриминацията срещу ЛГБТИ общността или правата на децата неофициалната, но вече безспорна позиция на властта е: не ни трябва международно право, имаме си достатъчно добри закони или ако нямаме, ще си направим (макар че по последното, въпреки всички обещания, се забелязва почти нулев напредък).

А абсолютната криза, кризата на кризите, в която властта в България функционира, е т.нар. „демографска криза“, за която редовно излизат в медиите всякакви новини и анализи. В целия свят сме една от най-бързо изчезващите нации и страната с най-висока смъртност. Тази непрестанно произвеждана криза окончателно размива границата между „родина“ и „държава“ и съответно, обич и омраза, като поставя нерешим проблем на живот и смърт: от една страна, все по-малко остават хората, която да наричат България „родина“, и основен причинител на това е държавата; от друга страна, никой не може да реши този проблем, освен отново държавата. Тоталната власт за решения на всяка една цена е предадена в ръцете на правителството. И как то я прилага? Отново чрез дисциплина и манипулация, разбира се. Националната стратегия за демографско развитие 2015-2030 е програмният документ, към който следва да се обръщаме по въпроса. От него става ясно следното: „[о]собеностите на българската демографска политика са в това, че стратегическата цел е ориентирана не само и не единствено към механичното демографско възпроизводство, но и към развитие на високо качеството на човешкия капитал, включващ хората с тяхното здравословно състояние, образованост, квалификация, способности и умения.“ За пет години, откакто стратегията е в сила, явно и дума не може да става за фактическите перманентни кризи, които буквално унищожават „човешкия капитал“. Ако се съди от приоритетите и мерките в стратегията, достатъчно е да контролираме абортите и да задържаме възрастните хора на работа колкото се може по-дълго. Имигрантите също били ценен ресурс, но явно това не могат да бъдат кои да е имигранти.

Да живее кризата!

През ден анализатори и медийни студия се занимават с въпроса „Стабилно ли е правителството?“, независимо какъв пореден скандал го е предизвикал. Едни опитват да видят в съответния нов скандал поводи за разпад, други само констатират, че властта вирее в условия на постоянна криза. Истинският въпрос е, че положението в България е такова, че ако кризите сваляха правителства, настоящото нямаше да оцелее и една година. Но то върви към завършване на пълния си мандат. Затова е необходимо да се говори много, много повече, че кризите са структурно необходими на съвременната официална власт и използването им става по определен начин.

Особено полезна, за да се разбере всичко това, е работата на италианския философ Джорджо Агамбен. Като доразработва в съвременен контекст понятието на Карл Шмит за „извънредно положение“, Агамбен твърди, че днешните правителства лишават перманентно гражданите от глас и участие във вземането на решения, понеже обясняват всяко свое действие като отговор на някаква криза. Кризата е инструмент на властта, всичко може да бъде ход, продиктуван от извънредните нужди, които една криза извиква. Така например правителството вече си има традиция да трупа целенасочено бюджетен излишък, който в края на годината да раздава като жестове на добра воля или като фиктивни мерки за справяне с проблеми на всякакви институции и групи. Всяка една от гореспоменатите вътрешни кризи – от водната, през тази с въздуха до всеки един социален протест – си има по един такъв отговор, разиграван като театър щедро за по няколко дни: системният проблем избухва, най-често премиерът демонстрира някакъв абсурден диалог със засегнатите, раздават се едни пари и случаят се забравя. Никой не може да каже, че е нямало реакция, а дали проблемът е решен – всички са наясно, че не е.

Но най-вече, чрез усещането за извънредност се налага ограничаване правата и свободите на хората. Така поголовно бяха избивани свине, без доказателства за заболяване, за да се стигне накрая до забрани за отглеждане в личните стопанства и до огромен подарък за едрите производители на месо. Така миналата пролет в Габрово, след боя в един магазин, целият град се настрои яростно срещу ромите и властите официализираха чрез бездействието си погрома, извършен над ромски домове. Така за мръсния въздух в София отговорност вече поемат бедните – собственици на стари автомобили или тези, които евентуално и без възможност се отопляват на твърдо гориво, а не общината и едрия капитал. Така възрастните хора и нуждаещите се от аборт жени се очаква да понасят чрез насилие над самите си тела отговорността за бягащите от страната и за състоянието на здравеопазването. Така в ситуация на нова епидемия гражданите трябва да попълват декларации и да си самоналагат карантини, вместо правителството, чрез професионалистите и службите „отдолу-нагоре“ да провеждат масирана информационна кампания и мерки за достъп до консумативи и тестове. Така и абсолютно нищо, освен създаваната морална паника, не оправдава правителството да бие, стреля и изтласква бежанци по границата и да не ги допуска на територията на страната.

„Обичам родината, мразя държавата“ прозира по един или друг начин във всички тези случаи. Призивът към родолюбивото чувство на етническия българин е последната и най-сигурна патерица, на която властта се опира, ако трябва да легитимира действията си, а консервативната пропаганда, извираща от управляващи и опозиционни политически субекти и медии служи като гаранция, че това ще проработи. Днес нищо не може да осигури на управляващите по-добър комфорт да продължават да са управляващи чрез насилие, смазване правата на гражданите и лишаване от участие в политическия живот, от национализма. Не е важно дали мерките срещу вирусните епидемии са адекватни и съхраняващи здравето и живота на хората, не е важно колко трупа ще се появят по границите на Крепостта Европа – единственото важно е да обичаме дълбоко в душата си природата, миналото и простичкото обстоятелство, че сме се родили на тая територия. А където патриотичен залог трудно може да бъде използван, правителството просто прави, каквото си иска. Например в здравеопазването медицинските сестри отново са на протест, вече една година без фактическо отразяване на исканията им; по отношение на националната детска болница предстои строеж върху крайно опасна сграда и при много съмнителна обществена поръчка, а гласовете на професионалните съсловия и гражданското общество остават напълно пренебрегвани.

Ако нямате проблем с всичко това и настоявате родината да е нещо толкова различно от държавата – честит трети март и да живее кризата!

 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар