Специалният кореспондент на испанският вестник „Ел Паис” ХАЙМЕ САНТИРСО ежедневно публикува репортажи от китайския град Ухан – затворения от карантина епицентър на причиняваната от коронавирус епидемия. 11-милионният Ухан е под специалното внимание на местните и централните власти, но в същата провинция Хубей под карантина са още няколко града, като населението, засегнато от тази мярка, общо е над 30 милиона души. Как е в другите градове – не се знае. Но в Ухан можем да надникнем през очите на ХАЙМЕ САНТИРСО, чийто пореден репортаж за „Ел Паис” предлагаме тук.
Кръстили са ги вече „белите ангели”. Заради цвета на полиетиленовите защитни костюми, които ги покриват от главата до петите. Заради възвишената им всеотдайност. Заради доброволно поетия от тях риск за живота им.
Ако обстановката беше обичайна, здравните работници в Ухан сега щяха да са си по домовете, следвайки традицията да празнуват семейно Лунната нова година. Но е третият ден от карантината в града и коронавирусът 2019-nCoV е наложил извънредни мерки.
Официалните данни за Китай сочат вече 56 смъртни случая и 1700 заразени. Последната цифра обаче се удвои само за последното денонощие, а скоро може да се увеличи и още. 2000 нови случая очакват да бъдат потвърдени.
Часовете минават, а „белите ангели” не спират да оказват помощ на първа линия в борбата с епидемията, докато помощните им средства и медикаментите намаляват все повече. Те са героите на тази история.
Отговорността, умората, страхът – всичко е в огромни размери. Само приличат на ангели. Но и те са хора. И те могат понякога да рухнат. Емоционалните реакции на здравния персонал от болниците в Ухан предизвикват силни вълнения в китайските социални мрежи – и съчувствие, и адмирации.
В едно от видеата медицинска сестра плаче пред камерата: „Ако се опитаме да починем за малко, ни гледат като предатели. Само смъртта ни чака тук”. Друг медицински работник сочи три трупа в претъпкан коридор – никой няма време да ги прибере.
Тази сутрин се разбра за смъртта на Лианг Удонг, 62-годишен доктор, заразил се, докато лекувал болни – ярка илюстрация за рисковете и саможертвите на тези хора.
В квартал Киаокоу, близо до центъра на Ухан, се намират две от болниците, приели най-много заразени – „Тонгхи” и „Ухан Юниън”. В тях мерките за сигурност са по-хлабави, отколкото в основния медицински център на града – „Хинийнтян”, където достъпът се препречва от силите за сигурност. Какво става вътре в „Хинийнтян” е пълна тайна.
Но в „Тонгхи” не е така. През прозорците може да се види как „бели ангели” бързо се прехвърлят от една група пациенти към друга. Повечето от болните са възрастни и са включени на системи. Описвам обстановката във вестибюла. Това дори не е чакалнята. Няма нито един свободен стол.
В „Ухан Юниън” вратите са широко отворени. Когато двама санитари влизат, носейки кислородна бутилка, един глас от улицата ги изпраща с възклицание: „Късмет!” Вътре лекари успокояват близките на заразени. В течение на два часа всеки ден тази болница дава възможност да се получи информация за болните от техни роднини. Никакъв друг контакт с постъпилите на лечение е невъзможен. Не се приемат нито подаръци, нито храни за тях. Край пропуска са се струпали цели семейства и задават въпрос след въпрос. Плотът, който прегражда достъпа навътре, е пълен с найлонови торбички с плодове. От другата страна стои медицинска сестра, която отказва да приеме плодовете за болните.
Колкото и да е странно в един 11-милионен град, в който всички ходят със закриващи половината им лице маски, успявам да срещна и разпозная Чжан Венжен – същата жена, която видях преди два дни отчаяна да чака известие за майка си пред вратата на болница „Хинийнтян”. Майката била взета на лечение там, след като изследванията показали, че е заразена. „Още нищо не съм научила за нея. Само знам, че продължава де е там,” оплаква се Чжан Вежнен. Сега тя е дошла в „Ухан Юниън”, защото и по-голямата ѝ сестра била диагностицирана като възможен носител на вируса. „Правят ѝ изследвания и ако те са позитивни, ще я поставят в изолация,” казва Чжан Вежнен, подкашляйки. Тя не е разтревожена за собственото си здраве – „сестра ми живее отделно, а и аз се чувствам добре”.
Властите обявиха тази неделя, че след полунощ се забранява движението из улиците на частни коли. На бензиностанциите се забранява да зареждат автомобили с местна регистрация. Така блокадата на Ухан става пълна – град, от който не може да се излезе и в който не може да се влезе. Вътре в него няма друга възможност да се придвижваш, освен пеша или с велосипед. Това силно ограничава възможността за движение на хората върху градската площ от 8 494 квадратни километра -14 пъти по-голяма от площта, заемана от Мадрид.
Дори тази мярка обаче не може да обезсърчи господин Чжоу. Той твърди, че се е подготвил за кризата. „Заредих си килерите още през декември с много ориз и много брашно. Купих си и около стотина маски, както и няколко бутилки с медицински спирт. Затова сега не съм в паника,” казва той. Стои си сам в своя апартамент, откъдето не е излизал от 23 януари. Така е решил, за да опази „както своето здраве, така и здравето на другите”. Но в неделя все пак излязъл. Защо ли? „Като видях в социалните мрежи какви ужасни неща се разказват за града ни, почувствах се длъжен да изляза на улицата и да покажа истинската реалност. В крайна сметка всички живеем заедно на тази земя,” заявява господин Чжоу. И се аргументира със стих от класическия поет Као Жи: „Ако клоните и бобът излизат от един и същи корен, защо клоните бързат да се запалят и да сготвят боба?”
Господин Чжоу прекарва деня, обикаляйки Ухан и снимайки всичко наоколо, за да покаже как населението на града полага усилия да надвие епидемията. Разходката му го отвежда в една от болниците. „Щом влязох, лекарите веднага разбраха, че не съм болен, а само проявявам любопитство, за да разбера как вървят нещата. Казаха ми, че не мога да стоя там и не ми разрешиха да снимам. Разбирам, че го направиха, за да ме предпазят, така че си тръгнах,” разказва той. И добавя: „Здравните работници са изтощени, но нямат алтернатива. Видях доктори и сестри да колабират и да припадат. Всеки човек си има праг на издържливост”.
Тук вече преминава полунощ. Автомобилният поток е секнал. Свършва един ден, в който епидемията се влоши. Положението се влоши и за света, и за Ухан, и за „белите ангели”, които още една нощ ще се борят с вируса, вместо да спят, докато броят на жертвите расте. Дали сред тях ще се окажат майката или сестрата на Чжан Вежнен, или пък тя самата? Спря да отговаря на телефонните ми обаждания…
About The Author
