Ако успеем да оцелеем от климатичната криза, може би ще започнем да мислим за десетилетията на „Студената война“ като за доста идиличен период – поне в сравнение с това, пред което сме изправени сега.
Студената война представляваше борба за глобално надмощие между две икономически империи – между Съединените щати и техните васални държави, включително Западна Европа, от една страна, и Русия и васалните ѝ държави, събрани в Съветския съюз и социалистическия блок, от друга. Битката беше между предвождания от САЩ капитализъм и това, което бе представяно като предвождан от СССР „комунизъм“.
Тази борба доведе до всепоглъщаща надпревара във въоръжението, бързо натрупване на огромни ядрени арсенали, постоянна заплаха от гарантирано взаимно унищожение, военни бази във всяко кътче на планетата и взаимно демонизиране на двете страни.
Днес няма големи промени в никое от тези отношения, въпреки официалния край на Студената война преди три десетилетия. Светът все още се намира на ръба на ядреното унищожение. Надпреварата във въоръжението все още тече с пълна сила, макар сега да е доминирана от частни корпорации, трупащи печалби от „хуманитарни интервенции“, изразяващи се в бомбени кампании тип „шок и ужас“. Земното кълбо продължава да е опасано от военни бази, макар огромното мнозинство от тях да са на американците, а не на руснаците.
„Краят на историята“
Сред колапса на Съветския съюз в края на 80-те ние преминахме от двуполюсен към еднополюсен свят – свят, в които САЩ няма сериозен военен съперник, и в който вече няма никакъв баланс на силите, пък бил той и от типа „гарантирано взаимно унищожение“.
Поради това интелектуалци на щатската империя като Франсис Фукуяма можеха да обявят смело – и с голяма доза облекчение – че е настъпил „краят на историята“. САЩ победиха, капитализмът излезе отгоре, идеологията на Запада надделя. След като разгроми своя съперник, империята САЩ – предполагаем застъпник на демократичните ценности – вече ще може да управлява света неоспорвано и благосклонно. Диалектиката на историята приключи.
В известен смисъл Фукуяма бе прав. Историята – ако я разбираме като съревноваващи се разкази, разминаващи се митове, конфликтни твърдения – наистина свърши. И от това не произтекоха много добри неща.
Лесно е да се забрави, че началото на Студената война съвпадна с етап на интензивно изграждане на международни институции, достигнал връх с Организацията на обединените нации и различните ѝ агенции. Националните държави признаха, поне на теория, универсалността на човешките права – принципът, че всички човеци имат същите основни права, които трябва да бъдат защитавани. Правилата за водене на война и защита на цивилните като Женевската конвенция също бяха подсилени.
Изграждането на нов международен ред след Втората световна война не бе съвпадение. Целта беше да се предотврати трета такава война, която в ядрената епоха би била потенциално апокалиптична. Двете нови суперсили нямаха голям избор освен да признаят взаимно силата си, което означаваше, че никоя от тях не можеше да получи всичко, което иска. Те се договориха за ограничения – хлабави и гъвкави, но все пак достатъчно здрави, за да сложат някакви граници на собствения им капацитет за разрушение.
Морков и тояга
Но докато тези две империи бяха приклещени във външна, физическа борба една с друга, те се страхуваха в не по-малко и от вътрешните идеологически битки. Опасността бе, че системата на едната страна може да започне да изглежда привлекателна за гражданите на съперничещата империя.
В САЩ на тази заплаха бе отговорено както с морков, така и с тояга.
Тояга бе осигурена от периодичен лов на вещици. Най-пословичният такъв, който бе предвождан от сенатор Джо Маккарти през 50-те години, издирваше и демонзираше тези хора, които бяха считани за „неамерикански“ по дух и поведение. Няма нищо изненадващо, че този режим на терор, изобличаващ „комунисти“, беше фокусиран най-вече върху медиите и машината за създаване на митове „Холивуд“. Посредством чистките хората от креативната класа на практика бе сведени до щурмоваци на щатския капитализъм, разпространяващи у дома и по света посланието, че това е по-висшата икономическа система.
Но като се има предвид залога, бе нужен и морков. Поради това в продължение на няколко десетилетия корпоративният капитализъм бе опитомяван чрез кейнсиански икономически политики. В този период „просмукването“ на богатството не беше просто куха опорна точка, каквато е сега. Това бе начин да се разшири благосъстоянието достатъчно, за да се подсигури, че средната класа ще блокира всякакво клатене на лодката, което би могло да застраши богатите елити, контролиращи империята.
Война на изтощение
Студената война бе война на изтощение, която Съветският съюз загуби. Той започна да се разпада идеологически и икономически през 80-те, първоначалният сигнал за което бе появата на синдикалното движение „Солидарност“ в Полша.
На фона на отслабването на съветската империя и финансовия ѝ колапс вътрешните ограничения на капитализма бяха вдигнати, което позволи на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън да отприщят нерегулирана неолиберална икономика в страните си. Този процес се засилваше с времето, докато глобалният капитализъм ставаше все по-уверен. Развързаният капитализъм бе на косъм да срещне окончателната си съдба през 2008 г., когато глобалната финансова система бе поставена на колене. Същото ще се повтори достатъчно скоро.
Въпреки това съветският колапс често се цитира като доказателство за две неща: не само, че капитализмът е по-добра система от съветската, но и че се е доказал като най-добрата политическа и икономическа система, която човек е способен да създаде.
Истината е, че капитализмът изглежда впечатляващо само в сравнително отношение – защото съветската система беше ужасно неефективна и брутална. Авторитарните ѝ лидери репресираха политическото несъгласие. Скованата му бюрократщина задушаваше цялото общество. Параноичните му служби за сигурност следяха цялото население. Съветската централизирана икономика не беше гъвкава, липсваха ѝ иновации и редовно водеше до дефицити.
Слабостите и зверствата на капитализма не бяха толкова очевидни за нас, единствено защото културата, в която сме толкова дълбоко потопени, ни повтаряше толкова дълго и толкова неумолимо, че капитализмът е перфектна, ненадмината система, произтичаща от нашите предполагаемо състезателни и алчни натури.
Инсталиране на диктатори
Историята, да не забравяме, се пише от победителите. А капитализмът спечели. Тези, които живеем в капиталистическия Запад, чуваме само едната страна на историята – тази за надвиването на комунизма.
Ние не знаем почти нищо за собствената си история през Студената война: как империята САЩ не е давала и пет пари за демокрацията в чужбина, а се е интересувала единствено от ресурсите на другите народи и създаването на зависими пазари за стоките си. Тя постигаше тези си цели чрез култивиране и инсталиране на диктатори по целия свят, обикновено с претекста, че те са необходими, за да не дойдат на власт злите „комунисти“ – които често всъщност бяха популярни социалдеморкати, ангажирани с преразпределяне на богатството.
Мислете за генерал Аугусто Пиночет, който предвождаше бруталната диктатура в Чили през 70-те и 80-те години. САЩ му помогнаха да предприеме военен преврат срещу демократично избрания ляв лидер Салвадор Алиенде през 1973 г. След това той създаде общество на страх, екзекутирайки и изтезавайки десетки хиляди от политическите си опоненти така, че да може да приложи „Шокова доктрина“ – система на свободен пазар, разработена от щатски икономисти, която вкара икономиката в състояние на свободно падане. Богатството в Чили, подобно на всякъде другаде, се насочи към джобовете на елита на САЩ и местните му съюзници.
Това катастрофално социално и икономическо вмешателство бе възпроизведено в цяла Латинска Америка и не само. Вашингтон не е отговорен само за ужасните страдания, които военната му машина е причинила директно в следвоенните години, за да спира „комунистите“ в Латинска Америка и Югоизточна Азия. САЩ носят не по-малка отговорност за огромния брой жертви на клиентските му режими през същия период, било то в Южна Америка, Африка, Иран или Израел.
Военно-промишлен комплекс
Вероятно най-голямата иновация на щатската империя бе аутсорсването на зверствата към частни корпорации – към този военно-промишлен комплекс, за рисковете от който бившият генерал Дуайт Айзенхауер предупреждава в прощалното си изявление като президент през 1961 г.
Глобалните корпорации, намиращи се в сърцето на империята САЩ – оръжейните производства, петролните компании и технологичните фирми – спечелиха войната на изтощение не защото капитализмът бе по-добър, по-справедлив, по-демократичен или по-човечен. Корпорациите спечелиха, защото бяха по-креативни, по-ефикасни, по-психопатични и готови на повече рискове в задоволяването на своя глад за богатство и власт, отколкото съветските бюрократи.
Тези им качества вече са напълно освободени от ограниченията, които някога бяха налагани от двуполюсния свят, споделян от две суперсили. Сега глобалните корпорации имат напълно необуздана власт да изстискват планетата до капка, за да подхранват движената от печалбата и обсебената от консумацията система на капитализма.
Преди 16 години човек беше охулван като нелеп теоретик на конспирацията, ако посочеше, че САЩ са си измислили два претекста – предполагаемото притежание на оръжия за масово унищожение от страна на Ирак и също толкова въображаемите връзки на режима с Ал Кайда – за да могат да си присвоят контрола над петролните залежи на страната. Днес Доналд Тръмп, глупавият и безочлив президент на Съединените щати, дори не си прави труд да прикрива факта, че щатските войници са в Сирия, за да контролират петролните полета.
Беззъби контрольори
Еднополюсния свят, родил се от срива на Съветския съюз, премахна не само последното ограничение за способностите на империята САЩ да води война – външното противопоставяне. Той също така имаше ужасни последствия на вътрешния, идеологически фронт.
Собствеността върху медиите стана още по-концентрирана. В САЩ потокът на информация се контролира от шепа глобални корпорации, често имащи връзки със същите оръжейни, петролни и технологични индустрии, за които е важно да гарантират, че политическият климат ще им позволява да продължават да плячкосват планетата безпрепятствено.
От доста време се опитвам да описвам примерите за фалшификации, пробутвани от корпоративните медии. Но проблемът не се изчерпва с медиите – щатските елити вече доминират и следвоенните международни институции, които бяха създадени, за да държат суперсилите отговорни, за да служат като контрольори на глобалния ред.
Днес те са изолирани и изключително зависими от САЩ и европейските им съюзници за финансирането и легитимността си. В тези условия международните надзорни агенции са се превърнали в своя бледа сянка, поради което не е останал никой, който да оспорва официално налаганите разкази.
Комбинираният ефект от пленяването на международните институции и концентрацията на собствеността в медиите гарантира, че живеем в напълно изолирана ехо-камера. Нашите медии безкритично отразяват самообслужващите се тези на западните чиновници, които след това биват подкрепени и от международните агенции, сведени до обикновени рупори за целите на империята САЩ.
Преврат се превръща в „оставка“
Всеки, който се съмнява в тази оценка, трябва само да прегледа отразяването на скорошния военен преврат в Боливия, който свали демократично избрания лидер Ево Моралес. Корпоративните медии масово описаха прогонването на Моралес и бягството му в Мексико като „подаване на оставка“. Медиите бяха способни да представят събитията по такъв абсурден начин като цитират твърденията на силно компрометираната и финансирана от САЩ Организация на американските държави, според които управлението на Моралес е било нелегитимно.
Разследващият журналист Гарет Портър убедително демонстрира как Международната агенция за атомна енергия, която трябва да надзирава ядрените дейности на държавите, също се намира под имперския палец на САЩ. Инспекторите на тази агенция са произвели изключително подвеждаща информация, за да помогнат на САЩ да оправдаят израелските бомбардировки през 2007 г. срещу предполагаем таен ядрен реактор в Сирия.
По-късно се разбра, че агенцията е нарушила собствените си протоколи, като е прикрила резултатите от проби, взети от обекта, които не са показали никакво радиоактивно замърсяване. Вместо това агенцията е поставила ударението на една аномална проба от съблекалня, която почти със сигурност е резултат от замърсяване, причинено от един от инспекторите.
Хуманизиране на главорези
Друг ярък пример за компрометирането на международните институции е Организация за забрана на химическите оръжия (OPCW). Тя изигра централна роля за утвърждаването на недоказаните твърдения на САЩ, повтаряни от западните корпоративни медии, че сирийският лидер Башар Асад е отговорен за поредица атаки с химически оръжия срещу собствения си народ.
Този разказ е ключов за западните усилия да оправдаят операцията за смяна на режима в тази важна близкоизточна държава, съпротивляваща се на щатско-израелско-саудитската хегемония в региона. Този разказ бе използван и за „хуманизиране“ на режещите глави ислямисти като Ал Кайда, които контролираха зоните на предполагаемите химически атаки. Това направи по-лесно за Запада да ги подкрепя като прокси сила във войната срещу Асад – война, която донесе несметни мъки на сирийците.
OPCW вече не е независимата, уважавана експертна институция, каквато бе някога. Тя попадна под контрола на САЩ още през 2003 г., по време на подготовката за войната в Ирак, когато Вашингтон принуди директорът ѝ Хосе Бустани да се оттегли от поста. Тогава на САЩ бе нужно да изфабрикуват претекст за инвазията, като внушат, че Багдад разполага с оръжия за масово унищожение. Администрацията на Джордж Буш-син толкова отчаяно искаше да сплаши агенцията, че тогавашният зам.-държавен секретар Джон Болтън дори си позволи да се заканва на децата на Бустани.
Новото ръководство на OPCW осигури ключови аргументи за кампанията на САЩ срещу Асад. Агенцията е пренебрегнала основни протоколи при разследването, като например изискванията за „верига за контрол“, която да гарантира, че всички представени проби могат да бъдат правилно приписани. Вместо това OPCW е обявявало сириийското правителство за съпричастно с химически атаки на основата на проби, събрани от ислямистки екстремисти, които имат явен интерес от по-активна намеса на Запада срещу Асад.
Първото истинско предизвикателство пред тезите за използване на химически оръжия бе през миналата година в предградието Дума. На базата на твърдения на контролиращите го ислямисти, че правителствените сили са използвали химически оръжия, САЩ, Великобритания и Франция извършиха ракетни нападения срещу сирийски обекти в нарушение на международното право. Само дни по-късно ислямистите изгубиха контрола над Дума и за пръв път инспектори на OPCW имаха възможност да посетят мястото на предполагаема атака и сами да съберат проби.
Изопачаване на доказателства
Официалният доклад за Дума, публикуван по-рано тази година, на пръв поглед потвърждава позицията на САЩ. В него силно се намеква, че сирийската авиация е хвърлила две бомби на локации, където взетите проби са били положителни за химикала хлор. (Първоначално се твърдеше, че силите на Асад са използвали зарин. Бел.прев.).
Но благодарение на двама отделни източника от OPCW, единият от които е бил част от разследващия екип в Дума, вече знаем, че официално публикуваният доклад не е този, предаден от разследващите, и не отразява доказателствата, които са били открити, както и научният анализ на специалистите. Докладът е бил пренаписан от ръководството на агенцията в Хага, за да се впише в дневния ред на Вашингтон.
RELEASE: Secret internal e-mail from OPCW whistleblower, a member of the fact-finding mission sent to Douma, Syria, after the alleged chemical attack in April last year, accusing OPCW management of doctoring report on the incident and distorting facts. https://t.co/ndK4sRikNk
— WikiLeaks (@wikileaks) November 24, 2019
Всъщност официално представеният доклад представлява пълно изопачаване на доказателствата. Разследващите са открили, че нивата на хлор в предполагаемите места на бомбардировката не са били по-високи от нивата в околната среда, и са по-ниски, отколкото в питейната вода. Това по никакъв начин не е достатъчно, за да бъдат убити жертвите от Дума, които се виждат в произведените от ислямистките групировки видеа.
Откритията на разследващите сочат към напълно различна история: че ислямистите в Дума са поставили бомбите така, че да изглежда като химическа атака, за да предоставят претекст за още по-голяма западна намеса в конфликта.
Не е трудно да разберем защо хората в централата на OPCW са решили да прикрият заключенията на експертите си и да се огънат под сплашването на САЩ. Публикуването на реалния доклад би имал редица последствия:
- би подкопало официалния разказ, безрезервно приписващ по-ранни атаки с химически оръжия на сирийското правителство. Това на свой ред ще е подигравка със западните твърдения, че се води от хуманитарни подбуди при финансирането и подпомагането на опустошителната прокси война в Сирия;
- би разобличило политизацията на OPCW и безкритичното приемане на твърденията на ислямистите от страна на корпоративните медии;
- би осветило сътрудничеството между западни правителства и ислямистките групировки, които избиват не-сунитското население в Близкия Изток и извършват терористични нападения на Запад;
- би подчертало, че ракетната атака САЩ, Великобритания и Франция срещу Сирия не е просто нарушение на суверенитета на страната, но и военно престъпление от най-висша степен;
- би подсилило аргументите на сирийското правителство да възвърне контрола над териториите си;
В бездната на забравата
Изтеклата от OPCW информация очертава много притеснителна картина – вече не може да се разчита на най-доверените международни институции да се стремят към истината. Те съществуват само за да обслужват единствената световна суперсила в усилията ѝ да манипулира хората по начин, който да ѝ осигурява още повече власт.
Крайно необичайно е, че трупащите се доказателства за това, че представители на OPCW са заговорничели за да фалшифицират доказателства в помощ на усилията на империята САЩ да свали поредното правителство, изобщо не се считат за новина. Медиите наложиха пълно затъмнение за тези разкрития.
В един момент на невнимание през май, когато излезе информацията от първия източник от OPCW, многоуважаваният главен международен кореспондент на BBC Лийс Доусет заяви в Twitter, че това е „важна история“ и тя ще подсигури, че това ще бъде отразено от медията. Шест месеца и още един източник по-късно, нито тя, нито BBC са обелили и дума относно дискредитирането на доклада на OPCW. Тази „важна история“ бе изхвърлена в бездната на забравата с колективните усилия на корпоративните медии.
В тази купешка еднополюсна реалност, публиката е оставена без насока и е изложена на фалшиви новини, издаващи не само от безконтролни социални мрежи или заинтересувани правителства, но и от големите медийни „надзорници“ и от тези глобални институции, за които се предполага да действат като безпристрастни арбитри на истината и справедливостта. Върнахме се към един свят, в който правото идва само от силата.
Унищожаване на околната среда
Нещата вече са достатъчно зле, но всички налични доказателства сочат, че ще става много по-лошо. Проблемите на капитализма минават отвъд присъщата нужда от насилие и война за придобиване на повече територия и отваряне на нови пазари. Икономическата му логика се основава на безкраен растеж, на непрекъснато извличане на ресурсите на планетата, които не са безкрайни.
Това създава два големи проблема.
Единият е това, че тъй като на Запада започват да му свършват ресурсите – най-очевидният пример е петролът – които са нужни за поддържането на безкрайното потребление, извличането на оставащите залежи става по-трудно и по-нерентабилно. Пазарите се свиват, и последствията започват да се усещат и в богатите държави. Младежите на Запад нямат надежда да станат успешни и богати, колкото родителите си – или дори колкото дядовците и бабите си.
Предвид липсата на сериозен идеологически и икономически съперник, кейнсианските икономически политики – благодарение на които западните елити разшириха средната класа и спечелиха одобрението на гражданите в следвоенния период – вече са отхвърлени като ненужно угаждане. Живеем в епоха на перманентен остеритет за мнозинството, който поради изчерпването на ресурсите служи за субсидиране на по-нататъшното обогатяване на и без това приказно богатото малцинство.
Вторият и далеч по-страшен проблем е това, че капитализмът е самоубийствена идеология. Заради импулса си да монетизира всичко, той замърсява океаните с пластмаса и задушава атмосферата с вредни частици. Той изтребва с бързи темпове насекомите – основният барометър за здравето на планетата. Той унищожава местообитанията, необходими за поддържане на по-големите видове и биоразнообразието. Създава климат, в който човешките същества скоро няма да са способни да оцеляват.
Капитализмът не е уникален по отношение на деградирането на околната среда. Икономиките от съветски тип също бяха доста умели в това отношение. Но подобно на всичко друго, до което се докосне, капитализмът се доказва като уникално ефикасен в унищожаването на планетата.
Потъваща лодка
Вече не само бедните хора в скрити от погледа далечни земи са жертви на капитализма, макар засега те все още да са най-тежко пострадали.
Те бягат от земите, за чието опустошение ние помогнахме с оръжията си, бягат от реколтите, пропадащи заради климатичните промени, подсилвани от нашите индустрии, бягат от бедността, която ние засилихме чрез грабежа на ресурси и пристрастеността си към потреблението. С неотменната си арогантност обаче ние блокираме бягството им с по-строги имиграционни политики и стратегии за „враждебна среда“. Ние омаловажаваме тежкото положение на прогонените в резултат на нашата глобална система на алчността, като ги обявяваме за „икономически мигранти“.
В резултат на извънредното положение с климата постепенно започва да става ясно, че в крайна сметка всички се намираме в една лодка. Единствено благодарение на изключително ефикасната пропагандна машина, създадена от капиталистическите елити, мнозинството продължава да е убедено, че няма начин да се слезе от управляваната от тях лодка. Че ако се опитаме, ще се издавим.
Грозната реалност е, че лодката на капитализма, в която се намираме, потъва. Пробойната се разширява и водата нахлува все по-бързо с всеки изминал ден. Бездействието означава сигурна смърт. Време е да бъдем смели, да отворим очите си и да потърсим твърда земя.
*Джонатан Кук е британски журналист, живеещ в Назарет, Израел. Носител е на редица награди за журналистика и е автор на три изследвания на израело-палестинския конфликт.
About The Author
