Десният колумбийски президент Иван Дуке тръгна да повтаря едно към едно грешките на своя чилийски колега и съидейник Себастиан Пиниера, който вече над месец е в обсадата на нестихващи масови протести срещу неолибералния модел на управление в Чили – страната люлка на същия този модел.
Когато през октомври избухна недоволството на чилийците, колумбиецът Хайме Санабрия, завършил висшето си образование в България през 80-те години на 20-ти век, ми писа: „Неолиберализмът в Колумбия е не по-малко брутален, отколкото в Чили, но кой знае кога хората у нас ще се събудят…”
Ето, че се събудиха. Незапомнено масовото участие на колумбийците в протестните шествия в деня на националната стачка – 21 ноември, събра ведно представители на най-различни сектори на обществото в родината на магическия реалист Габриел Гарсия Маркес. Те съумяха този път да се обединят, за да покажат, че отхвърлят неолибералното менгеме и искат мирно, социално, справедливо и хуманно развитие за Колумбия.
Отговорът на Иван Дуке обаче е също толкова неадекватен, колкото и на Себастиан Пиниера. Първата реакция на стъписания от мащаба да протестите чилийски президент беше да декларира, че е „във война” с разгневените демонстранти, да обяви извънредно положение и да изведе армията на улицата – което точно в страна като Чили беше шокиращ сигнал, веднага събудил кошмарните спомени за преврата на генерал Пиночет през 1973-та и последвалите 17 години военна диктатура, изпълнени с безпощадни репресии.
Дуке сега се хлъзна и в Колумбия по същия път. Не се вслуша в посланията и исканията на доминиращите мирни шествия, не потърси конструктивен диалог със застаналите зад тях синдикати, студентски организации, социални движения и индиански общности. Не, той се фокусира само върху неизбежните при всякакви подобни сътресения изблици на насилие от шепа „качулати” екстремисти – елементи, за които не без основание се подозира, че са инфилтрирани от силите за сигурност, за да опорочават протестите и да осигуряват поводи за брутални репресии срещу мирни демонстранти. Още в края на деня на 21 ноември в отговор на атаката на неколцина такива „качулати” с камъни по сградата на парламента полицията нападна със сълзотворен газ и водни струи напълно мирното човешко множество, заляло централния площад „Боливар” в Богота.
Репресиите се разгърнаха в последвалата нощ, както из различни квартали на столицата, така и в други големи градове на страната, където протестите също бяха масови – например, в Кали, чийто кмет въведе извънредно положение. Не закъсня и кметът на Богота – той направи същото ден по-късно, че отгоре на всичко обяви и комендантски час, макар в столицата подобна мярка да не е била прилагана от 1977 г. насам. А Дуке насърчи и тези двамата, и кметовете на всички останали селища, на които даде карт бланш да хвърлят полиция и армия срещу народа, ако преценят, че обществената сигурност е застрашена.
Събитията в Чили от последния месец вече показаха, че подобен силов отговор означава само наливане на масло в огъня на гражданското възмущение. Накрая това се обръща като бумеранг срещу взимащия такива решения неадекватен властник. Пиниера се видя в чудо и отдавна вече даде на заден – прие исканията на протестиращите за спешни законови мерки с цел скъсяване на социалното неравенство, за конституционни промени, дори за изцяло нова конституция. Спешно договори с депутатите и проект за организиране на референдум, мъчейки се да вкара уличното негодувание в институционални рамки. Но така и не успява да върне духа обратно в бутилката – усетили силата си, масовите граждански движения в Чили продължават мобилизацията си и изискват нов тип пряко народно участие в самото изработване на решенията за промени.
Вероятно такава панорама се очертава сега и пред Дуке в Колумбия. Колкото по-крути мерки прилага той спрямо изблиците на уличен гняв, толкова по-неудържими ще стават те, а това ще води и до постоянно помпане на най-широко обществено недоволство от подобно репресивно управление. Още повече, че мандатът на Дуке, започнал през август миналата година, и без това вече е натрупал много негативи.
Със своята „глухота” към отправените от мирните шествия социални искания и с репресивната си реакция колумбийският президент вече си докара и пряк „внос” на чилийски протестен патент – резиденцията му в Богота се оказа в постоянния обръч на демонстранти, удрящи по празни тенджери, без да се съобразяват с комендантския час. Целта е да „събудят” Дуке и да го накарат „да чуе” гласа на народа.
Manifestantes desafían el toque de queda en Bogotá frente a la residencia privada del presidente Iván Duque
SEPA MÁS: https://t.co/Jyh9iqUiDc pic.twitter.com/21ad8SocO3
– RT en Español (@ActualidadRT) November 23, 2019
Репресиите не възпират и „качулатите” екстремисти, които пък са се насочили към трошене на спирки на градския транспорт и палене на автобуси из крайните квартали.
На този фон и очевидно все пак поучавайки се от горчивия опит на Пиниера, Дуке доста бързо превключи на друга вълна. Още на 22 ноември вечерта обяви, че ще стартира национален диалог с различните социални и политически сектори в страната с цел „да се изработи ясен график по един значим път на реформи”. Президентът посочи като старт на този процес идната сряда, 27 ноември.
Не е ясно доколко доверие може да буди такава инициатива и докъде може да доведе, дори и да бъде подета. Все пак трябва да се има предвид, че става дума за Колумбия – страна, която още не може да излезе от раните на своя над половинвековен вътрешен въоръжен конфликт. При това именно правителството на Дуке и стоящата зад него партия Демократичен център на „гуруто” му, ултрадесния бивш президент Алваро Урибе, са надъхани противници на сключеното през 2016 г. мирно споразумение с партизаните от ФАРК (Революционни въоръжени сили на Колумбия). И именно това саботиране на мирния процес е хранителната среда, довела до избиването на около 500 бивши партизани и социални активисти през последните три уж вече „мирни” години.
Проблемът за мира е пряко свързан и със социалните искания, защото съставна част от споразумението с ФАРК включваше и осигуряване на земя, вода и социални гаранции за селски и индиански общности в зоните, контролирани по-рано от партизаните – а това така и не се случи. Нещо повече, активистите там, а и не само там, са под постоянния прицел на паравоенни групировки, мнозина вече са и избити.
Много е лесно сега фитилът на войната отново да засъска. В невралгичния департамент Каука, където и след мирното споразумения останаха да действат въоръжени формирования, отказали да му се подчиняват, този опасен звук е все по-застрашителен. През нощта на 22 ноември именно там бе извършен атентат с камион-бомба срещу полицейски участък в град Сантандер де Киличао. В резултат загинаха трима полицаи, седмина бяха ранени, а взривната вълна нанесе поражения и на 15 къщи на невинни жители от района. В цялата зона бе прекъснато електроснабдяването.
Колумбийският министър на отбраната Карлос Холмс Трухийо определи нападението като „гнусен терористичен акт” и се зарече, че виновните ще бъдат издирени и наказани с цялата суровост на закона. Президентът Иван Дуке се изказа в същия дух и увери, че е издал заповед силите за сигурност бързо да установят отговорните за престъплението.
Не са безпочвени притесненията, че този атентат, както и други насилствени актове, са идеалният претекст за въвеждане на извънредно положение на територията на цялата страна и за военизиране на обществената среда с аргумента, разбира се, за „защита на демокрацията”. Като ключов съюзник на САЩ в региона и домакин на поне седем американски военни бази, Колумбия едва ли ще бъде „изпусната” от контрол и оставена на волята на свободен диалог между властта и социалните и гражданските движения. Ако такъв диалог въобще тръгне, Дуке несъмнено ще търси в това не повече от параван, за да може да продължи все същата традиционна проамериканска политика на всички досегашни управляващи в Колумбия, макар и може би гримирана с малко социални отстъпки.
Въпросът е дали този вечен сценарий ще проработи и този път, при очевидно променените обществени баланси. В Чили поне засега не проработва…
About The Author
