Направи ми впечатление, че в говоренето за прехода в последните дни и седмици доста се откроява противопоставянето между гледащи напред и гледащи назад. Нищо ново, но така казано ми даде храна за размисъл. Сякаш повече, т.е. по-вулгарно и от преди, историята на последните десетилетия усърдно бива сплесквана в едно измерение. Но как изграждаш убедителен и съответно, полезен образ на реалността, без три измерения – освен напред и назад, също и наляво и надясно и нагоре и надолу?
Мнозина твърдят, че преходът е приключил. Като доказателство за това те често посочват формални критерии като членството в този и онзи съюз. Изглежда ми, че това обикновено са лица с отчетливо десни и „горни“ позиции или които по друг начин са се слели с конюнктурата, рисуваща едноизмерната ни картинка. Въпреки това същият типаж хора и медии за кой ли пореден път проведоха интервюта и изготвиха безчет материали и проекти с познатите въпроси, познатите изказвания и познатите лица на прехода. Ще рече човек, че картинката се размива и трябва да бъде рисувана отново и отново, за да не я забравим или да поискаме друга.
Въпросът е, че и по недотам формални критерии преходът сякаш е приключил. Например, вече никой не може да спре никого да се посере от ядене на банани, че и след това да се избърше нормално, понеже тоалетна хартия има навсякъде и много видове. Като цяло магазините пращят от стока и изборът е огромен. Нищо че 54% от съгражданите ни харчат месечно между 161 и 460 лв., т.е. между 5 и 15 лева на ден за всякакви разходи от хляб и боб, през напитки, до обувки, учебници и книги, лекарства и сметки за ток, та едва ли цялото това пазарно разнообразие ги топли.[1] Не ги топли и парното, токът или дори дървата и въглищата, понеже не могат да си ги позволяват. Също така, вече може да се пътува свободно – кеф ти Европейския съюз, кеф ти всички страни, за които нашият паспорт е валиден; кеф ти море в Гърция, кеф ти в Турция, ако и това едва ли да важи за повече от 10% от сънародниците ни, съдейки по горната сметка и по факта, че всеки трети не е могъл да си позволи каквато и да е почивка през лятото. Пък и грубите изчисления сочат, че над един милион българи са се изселили трайно от страната, т.е. възползвали са се от свободата си на движение, колкото и хубаво да е тук. Не на последно място, човек вече може да говори каквото си поиска, за когото си поиска – оттук и постиженията ни в областта на свободата на словото със 111-то място от 180 страни. По соца сме били най-много на 112-то.
И ето ги! Ето ги, бе, не ги ли виждате – гледащите назад и гледащите напред? Не, това не са, съответно имащите и нямащите или както някои се изразяват – загубилите и спечелилите от прехода. Да, Борисов, Паси, Филип Димитров и цялата сюрия настоящи и предишни политици, експерти и интелектуалци, която прегракна да обяснява колко е хубаво всичко или поне по-хубаво от преди, са спечелили от прехода. Но има други спечелили, които „гледат назад“, и други „загубили“, които гледат напред. Хора всякакви. Но общата картина е по-сложна.
На последното си събитие „Галъп Интернешънъл“ представиха обобщени данни, от които става ясно, че българите през последните десетилетия все повече са съгласни с твърдението, че е нормално да има бедни и богати. Но тук идва уловката – когато бъдат попитани съгласни ли са най-богатите да имат три пъти повече от бедните, ентусиазмът рязко спада. Нещо издува двуизмерната картинка, удря изотдолу хартийката, върху която е нанесена.
Да кажеш, че преходът е всъщност катастрофа и даже че това е била целта му, що се касае до елитите и търсещите „да спечелят“ е, меко казано, непопулярна позиция. Просто не е прилично, даже е комунистическо да се говори така и доминиращият ред има всички причини да поддържа такова благоприличие. Неслучайно точно премиерът Борисов настояваше как последните 30 години били най-хубавото, което се е случвало на България. Няма да го чуете от… щях да кажа някоя измислена „баба Пена“ от еди кое си село, но всъщност няма да го чуете от никой, от когото вече не сте го чували. Оттук и безсмъртният хор, който всяка година (най-малкото) говори едно и също по един и същи начин. И не е случайно, че изобщо всеки удар в картинката, който я издува и показва други измерения на нещата, бива заклеймявано като „комунизъм“, като гледане назад. Неслучайно напоследък и най-върлите антикомунисти започнаха да получават същото етикетче, били те Демократична България или Института за пазарна икономика. Даже, ако можеше мнозинството от българите, т.е. недоволните от развитието на нещата и смутените от конкретните разлики между бедните и богатите, да бъдат обвинени поименно в комунизъм – всеки един от тях, това отдавна щеше да се е случило. Но понеже все още звучи малко глуповато да се каже „българите са комунисти“ (пък и така на кого разчиташ „после“?), се намесва обвинението в носталгия. Хората плачат по Бай Тошо, видиш ли – възможно най-унизително и вулгарно е измислено! Не е да са излъгани, не е да живеят зле, а просто са носталгици, глупави и залепнали за миналото, непригодни за настоящето и съответно, обречени да нямат бъдеще. Колко е лесно да изоставиш зад себе си хора, за които мислиш по този начин! Но от гледане напред-назад и изоставяне на все повече хора не можем да видим бездната, която се отваря отдолу под краката на всички ни. В нея лека-полека вече изпадат не само бедните и неграмотните (тях кучетата вече са ги изяли).
И обратно – да настояваш, че преходът не е свършил или поне че има все още какво да се говори за него, е да предизвикваш към осмислянето, че има за какво и има как да се борим. В такава странна ситуация сме, да. Например хората в една голяма страна на запад, която преди двайсетина години искахме да стигнем, а днес не си даваме сметка, че сме задминали по много (ужасни) начини, си нямат отправна точка в историята, камо ли толкова скорошна, в която да си устроят лагер, откъдето да се борят. Даже по-лошо, за тях най-близката отправна точка е всъщност най-страшният им враг преди същите тези 30 години. Така е и във Великобритания, и в буквално всяка страна на запад от бившата Желязна завеса. И там, и тук е крайно неприлично да кажеш, че живеем в катастрофа. И там, и тук, с и без социализъм в историята, биваш обвинен за комунист, ако кажеш, че така не може повече. У нас, прогнозирам, след някоя и друга година, ако продължаваш изобщо да използваш думата преход, автоматично ще бъдеш обвинен в комунизъм. Сериозно!
Но нека това не ни обезсърчава! Дадох си сметка, че всичкото писане, мислене, ровене и какво ли не, което направих през последните седмици, година, години, все за да разбера и да говоря за прехода, не е било само защото аз самият, както много други, имам нужда от осмисляне какво се случи през тези години. То е и защото съм усещал какъв е политическият заряд на говоренето за прехода към днешна дата. Сега си давам сметка. То има потенциала да е не само за напред и за назад, но и за „нагоре и надолу“, за „наляво и надясно“. То е за подтикване към питането не само кога ще заживеем в желаното общество, но и за това какво изобщо е желаното общество и кой участва в него – дори в измислянето му! Обратно, говорещите как трябва да гледаме напред – и толкоз – всъщност не виждат по-далеч от носа си. Бих се обзаложил, че ако бъдат попитани в какво точно се състои точката, към която е „напред“, те няма да имат отговор. Не и такъв, от който да не ги е срам.
Тъжно е, че трябва да се хванем за тъничката и по произход мислена за тъкмо обратното сламка, наречена от създателите си „Преход“, за да останем на повърхността на идеите и да настояваме за друг живот и поне да рисуваме реалистични образи на света, в който живеем. Но идеологическите, както историческите оси са многоизмерни и пресечните точки местят позициите си постоянно, а ние трябва да продължим да опитваме. Нека всички бъдем комунисти и обявим „Преход завинаги“! И по-скоро, защото скоро ще се появят и пораснат поколенията, които изобщо не помнят „Прехода“…
[1] По данни на НСИ за 2018 г.: средният брутен паричен доход (от труд, пенсии, помощи, обезщетения, от други домакинства) на лице и по децилни групи, разделен на месеци спрямо средния потребителски паричен разход (всякакви покупки за консумация, за жилище, сметки, здраве, образование, транспорт, култура и свободно време и други) на лице и по децилни групи, разделен на месеци, отнесени към данните на финансовото министерство за заплатения данък върху доходите на физическите лица, представени от министър Владислав Горанов в отговор на парламентарен въпрос (като взех броя на лицата по подоходни групи и ги отнесох с приближение до децилните групи за паричен доход на НСИ).
